Животът ни е поп-фолк

Качваме се на втория етаж на Гьоте Институт, за да посетим новата изложба на Аделина Попнеделева „Градски мотиви”, която е част от Минифестивала за социалистическото минало "Отвъд омразата, отвъд носталгията".” Първоначално впечатление: снимки на графити, свързани по някакъв начин със соц миналото. Нищо особено, но в този момент забелязваме четирите телевизора и решаваме да хвърлим едно око на видеото. Чудесна идея, тъй като видеото Fresh е ядрото на изложбата и представя целия кич и цинизъм на нашето време. Филмчето представлява четиригодишното (проследено чрез четири интервюта в периода 2005-2009) развитие на българин, чиито девиз е „Да се видя в очите на другите.” Видеото е пълно с бисери от сорта на: „Мисля, че ще стана по-хубав с още два ланеца” (смях), „Искам цял живот да се занимавам с далавери” и „Дънките ме кефят, щото на тях пише Diesel”. Да прибавим към това и амбициозни, вероятно вече осъществени, проекти за палто от питон и материализирани мечти за скъпа кола с лесно запомнящ се номер, заради която да могат да те поздравят с „Тигре, тигре” в БИАД. Да, животът ни е поп-фолк, а понякога (защо ли?) София ни се струва най-голямото село. Добре, че е Анелия Попнеделева, за да ни го припомни.

IN UTERO

Затвори се в новия си дом по собствено желание. Реши да го начука на целия свят и да изчезне. Да остане насаме в кутийката си. Да проумее, че всеки апартамент може да бъде утроба. Пролетният вятър издуваше полата й като платно на кораб. -Пази се-е-е! Чудно как успя да чуе вика при положение, че от слушалките на плейъра й стенеше Бьорк. Въпреки това Йоана се сепна и замръзна на място. Точно навреме, пред краката й се строполиха въже и найлонова торба с покупки, в която се пръснаха кутия с прясно мляко и пакет овесени ядки. Бялата течност плъзна по плочките на тротоара и замалко да изцапа ниските й червени, фейски обувки, но тя предпазливо и бързо отстъпи назад. От балкона на втория етаж се подаде чорлавата чернокоса глава на момче към края на двайсетте, кафяви очи, набола брада и бяла тениска с щампа – ръка с сключени палец и показалец и с дебела точка в пространството между тях, образувайки така формата на око. Другите пръсти са разперени, а отдолу се мъдри надписът: Your Eye? -Добре ли си? – надвеси се от балкона той и се усмихна с усилие. -Нищо ми няма, но беше на косъм. -Никога не съм си представял, че торбите с покупките могат да се откачат от куката на въжето. Наистина много съжалявам. Йоана тъкмо щеше да повтори, че всичко е окей и да не е притеснява, поне до момента, в който не нацели някой невинен минувач по главата, но в този момент от магазина изхвърча продавачът с ретро-визия – дънки, дънкова риза, рошави мустаци и дълга, разпиляна коса, започнала сериозно да оплешивява над челото. След краткия спринт продавачът не можеше да си поеме дъх. Момчето отгоре го успокои и му каза, че не се е случило нищо сериозно. -Ех, Антоне, Антоне. А ако беше наранил момичето? Толкова ли е трудно да слезеш и да си напазаруваш, бе, мама му стара? И ти си един... Антон го увери, че иска да си продължат постарому – да закача торбите с продукти на въжето и куката, просто ще внимават повече и не, определено няма да слиза. Продавачът се съгласи, но при условие да внимават повече. Като рече това, той се обърна към момичето, огледа го и щом се увери, че наистина нищо му няма, се шмугна в магазина, измъкна оттам метла и започна да чисти бъркотията. -Хей, ти – извика Йоана нагоре. – Защо не слизаш до магазина? -Такива са правилата. Никакви контакти, никакво излизане. Сега трябва да се прибирам. Чао – отвърна той и се скри някъде. -Колко невъзпитано! – промърмори Йоана. Отдели се от обичайната си среда. Прикрий добре следите си. Забрави за телефоните. Контактувай колкото се може по-малко с външния свят. Това е пътят към себе си. Единственото разрешено удоволствие е интернет, но не прекалявай с него. Йоана не можеше да определи със сигурност дали той се е прибрал вътре или се е притаил под перваза на балкона. Продавачът вече насмиташе разпилелите се овесени ядки от тротоара. Локвичката мляко стоеше непокътната и към нея се приближиха три котки – и трите черни. -Знаех си, че веднага ще дотърчите, хитреци такива – гальовно им говореше той. -Вие усещате тези неща, защото прехраната ви изцяло зависи от случайността. Затова и следвате случайността по петите. Йоана гледаше как котките плахо опитват млякото, но умът й беше зает с друго. -Защо издърпва покупките си с въже през балкона, а не слиза до магазина? Какви са тези правила? И защо се скри толкова бързо? Продавачът се разсмя. -Май обичаш да задаваш въпроси. Интересно, каква ли е твоята професия? Хората с творчески професии обичат да задават въпроси, а аз, обратно, съм продавач и отдавна съм свикнал да отговарям, затова ще ти кажа какво знам. Откакто Антон се нанесе тук преди няколко месеца, той не е излизал от апартамента. Седи вътре по цял ден. Твърди, че работи по няколко часа, а през останалата част на деня се занимава със себе си. Не иска да вижда никого отблизо и избягва преките контакти с други хора. Ако го потърсиш на вратата му, ще усетиш неговото присъствие от другата страна, ще знаеш, че е там, но той няма да ти отвори. Ще те остави да чакаш, докато ти омръзне и си тръгнеш. Когато идват инкасатори, за да отчитат тока и водата, той плъзва под вратата бележка, на която пише, че ще отвори след две минути, а те да си свършат работата и да си вървят. След това отключва външната врата, затваря се в една от другите стаи и така инкасаторът безпрепятствено влиза, измерва каквото трябва и си заминава. Освен когато пазарува, което в неговия случай означава, че всеки петък безмълвно пуска въжето с куката, необходимите пари и списък с продукти, а после го изтегля, все така безмълвен, можеш да го видиш при хубаво време. Тогава излиза на балкона, наблюдава минувачите и небето и когато му омръзне, потъва обратно вътре. Често се питам дали не се чувства самотен, но излежда самотата не му пречи, иначе отдавна да е прекратил този необичаен режим. Говори сравнително рядко, но разприказва ли се, понякога няма спиране. На два-три пъти сме откарвали по няколко часа в разговори, аз – отдолу, той - отгоре. Затова и претендирам, че го познавам донякъде, доколкото изобщо можеш да познаваш подобен човек. Йоана слушаше внимателно думите на Стоян и от време на време поглеждаше нагоре към прозорците, зад които Антон вероятно наблюдаваше техния разговор. Продавачът свърши с почистването на улицата и й каза, че трябва да се връща в магазина. -Не мога да стоя тук цял ден, винаги трябва да има човек зад щанда, помни ми думите, винаги, – рече той и допълни, - И не става дума само за магазините! Преди да си тръгне, Йоана го попита къде точно се пада апартамента на Антон, после проследи с поглед как той се провира между щайгите с плодове и зеленчуци и потъва в магазина. -Интересен човек, всъщност интересни хора – каза си тя на глас и се запъти към входа. На балкона все така нямаше признаци на живот. Скрий се дълбоко. Така дълбоко, че сам да не се откриеш. Тогава вероятно ще си спомниш отново, че животът е търсене. Звънецът до масивната дървена врата не работеше и Йоана тропаше с ръка по повърхността й от бял бор, облечен с лак. Никакъв отговор. -Знам, че си вътре, човече. За малко да ме уцелиш с торбите, които изтегляш на въже, защото си се отцепил от света като някакъв отшелник. На някои хора това може да им се струва неразбираемо и прекалено, но на мен – не. Свръх интересен си ми и искам да се запознаем. Може поне ти да си истински! А и вече те видях и наистина няма смисъл да се криеш повече. Можеше да се закълне, че усеща неговото присъствие зад вратата. -Хайде, де. Не е интересно. Не се плаши. Не искам да те изкарвам навън, но те моля да ме пуснеш вътре. Или не ме пускай, нека си говорим през вратата, ако така ще ти е по-спокойно? Нито звук. Поне да чуеше нещо вътре за изтрополи. -Знаеш ли, ядоса ме, защото идвам като приятел. Пределно ясно ми е от какво искаш да избягаш и аз не към част от него. Но съм инат и няма да се предам. Когато останеш сам, ще свикнеш с тишината, която никога не е пълна. Изучавай чуждите стъпки и вдишвания. Всичко, което не е изговорено, е ключ към същността. Йоана седнала на стълбите и зачакала. Стояла така с часове, чела книга, говорила по телефона, мълчала и наблюдавала вратата в опити да отгатне какво ли минава през главата на Антон. Няколко пъти покрай нея минали съседи, които я изгледали подозрително, но тя вече знаела, че няма да се откаже. Постепенно всички дейности и омръзнали и забила поглед във вратата, мислела си, че ако я гледа достатъчно дълго, погледът й ще премине през нея. Гледала във вратата и така неусетно дошла вечерта. Във входа настъпил сумрак. И тогава нещо се случило... От другата страна се чуло тихо потропване и Йоана запалила лампата. Под вратата сея плъзнал лист хартия, на който било написано: Преди половин година отидох при шефа с молба за дълъг отпуск, но той не ми го даде и напуснах. Намерих си работа, която да мога да върша по интернет. Всичките ми приятели и роднини си мислят, че съм занимал поне за година. Не гледам телевизия и единствената ми връзка с външния свят са компютърът и балконът. Те ми стигат. Чувствам се страхотно, не мога да ти опиша хармонията, която намерих. Под тези редове, със същия крив и несиметричен почерк, бил надраскан имейл и Йоана най-сетне можела да си тръгне. Зад вратата царяла все същата дъбока тишина.

Светата троица от квартал „Надежда”

Страниците от „Под игото” се гърчат в малкото импровизирано огнище, а тънките клонки не просто не искат да се запалят. Кофти, защото е ебати клинча. Кой да очаква, че в средата на май ще задуха такъв студен вятър? Всъщност по-добре да карам по същество, вместо да зациклям с несъдържателни описания. Трима сме – аз, Митко и Ради. В даскало ни наричат Светата троица, щото винаги се чупим заедно от даскало и отпрашваме към по-атрактивни дестинации – боулинг, компютри, градинки, хек, голям купон ви казвам. С две думи поддържаме имиджа на лоши момчета. Яко, нали? Веднъж Ради се наяжда с някакви хапчета, които съвсем го отпускат и се налага да го мъкнем с Митко. Действието се развива в двора на училище, съучениците гледат тъпо. На всичко отгоре се разминаваме с цифра учители, които любопитстват какво става. -Не е добре, нещо му е лошо – викаме и продължаваме да го влачим. Голям адреналин, краката ни са омекнали. Заформят се драми, предлагат ни пари за такси... Да го закараме в Пирогов! Как ли пък не? На даскалите само Пирогов им е в главите. Онзи път като изпих бутилка червено вино и драйфах в час по математика, даскалката пак се шашна. „Кръв!”, вика. И после отново – хвани си такси до Пирогов. Обаче няма шанс да се замъкна дотам пиян като куче. Да правиш простотии нонстоп може да изглежда лесно, но за тая работа се иска акъл, целенасочена конструктивна мисъл. Всеки следващ път трябва да измисляш нещо ново, щото да се повтаряш е пълна позьорщина. Трябва да става шоу. За това се нуждаеш от конкуренция. Ние обаче сме забити да не ти казвам къде, а когато си заобиколен от загубеняци, се състезаваш със самия себе си – на финиша едновременно печелиш и губиш. Досега Светата троица само беше печелила и естествено, дойде време за поражение. Всичко започна с дневника. Вчера го задигнахме, супер яко. Даскалите се видели в чудо, класната вдигнала кръвно, директорът избеснял, а през това време ние седим в една градинка на пет минути от тях и се чудим да го подпалим ли или да не го подпалим. Накрая се отказваме. И без това не ни пука какво пише вътре. За какво да го палим? За единия спорт ли? Грешка! Когато си започнал да правиш нещо, свърши го докрай. Върнахме го в Учителската, леко неудобна ситуация, наведени глави, пърхане с мигли. Да, ама тия излязоха пълни неблагодарници и викнаха родителските тела. Тъп филм, щото и на тях им е омръзнало да ни изнасят конски в опити да разбият компанията (взаимно сме си влияели зле, да, бе, да). И каква е поуката, мислите? Просто не трябваше да се опитваме да бъдем добри. Много ясно, че няма смисъл, когато злото веднъж е сторено, но кой да помисли навреме за това? И сега виждаме как краят идва, черен екран, сдух, no fun. От днес се говори, че ще ни изключват и мисля, че този път е вярно. Вече се опитаха да разхвърлят Светата троица по различни класове, но удариха на камък, щото продължихме да движим заедно. Все пак не всеки ден можеш да намериш свежи типчета, с които да имаш приказка и общи интереси (пийваме винце, пушим цигарки, понякога джойнт, слушаме музика, експериментираме със себе си и така нататък, все обичайните неща). Ще ни преместят в различни училища. Може би ще продължим да се виждаме, но се съмнявам, че нещата ще са същите, в момента даскалото е това, което ни свързва. Нищо чудно, че при това положение се чупим от даскало като за последно. Сутринта се виждаме пред жълтата, грозна сграда на училището, споглеждаме се помежду си и отпрашваме към Витоша. Идеята е на Митко, браво на него. Точно от това се нуждаем сега, да се издигнем над проблемите, над нашите, над малоумната София и да им се изхилим за последен път отгоре. По пътя купуваме цигари и вино, успяваме от третия опит. Супер много мразя някакви продавачи да се правят на интересни – не сме били пълнолетни. Има ли смисъл от подобни реплики, когато все ще намерим откъде да си купим? После се добираме до Драгалевци и се натоварваме на открития лифт. Не особено умна постъпка, защото, както вече казах, е кучи студ. Когато слизаме от лифта, тракаме със зъби и сме готови да запалим огън на първото удобно място. Първото удобно място е една полянка между дърветата с гледка към Кофия, както обичаме да наричаме нашия роден град, завинаги затънал в боклуци. Изваждам тетрадката си от раницата (А4, 80 страници, широки редове). Ще използваме листата като подпалки. През това време Ради и Митко събират съчки. Когато идват и понечвам да откъсна лист от тетрадката, Ради ме спира и с кикот ми подава „Под игото”. Не доумявам. Вярно, че в момента дъвчем романа в часовете по литература, но ние не сме от най-примерните и не разбирам как книгата изобщо се е озовала тук. Няма значение, не задавам излишни въпроси. Изкарваме си яда върху романа, разкъсваме го бавно с наслада и хвърляме листата в огнището. Подреждаме съчките и възпламеняваме с помощта на запалка (50 стотинки, прозрачна, зелена), но огънят не ще да тръгне. -Ей това е, копеле... Най-любимата книга на българите, а с нея и един огън не можеш да запалиш! Представяш ли си? – боботи Ради. -Пълна скръб – подавам му бутилката и той отпива здраво. -Какво ли ще се случи, когато се върнем долу, а? – подхваща Митко. -Каквото и да се случи, няма да е свързано с нас, а с нашите, с новите учители, с новите съученици. Имам чувството, че нас ни няма в картинката, копеле. Като и без това ни няма, може би някой ден трябва да се чупим генерално – казва Ради. -Съгласен. Ще си намерим хубаво местенце в Кофия или по-добре и от нея да се чупим. Ще отпрашим към някой друг град, примерно Варна - предлагам. -Идва лятото и има вариант да тръгнем на стоп - продължава Ради. -Сестрата на един приятел от блока така пътува – само с раницата и с вдигнат палец. Можем цяло лято да обикаляме по морето. През това време нашите ще се притесняват, ще ни издирват, ще ходят в полицията и може би като се приберем през есента, ще проявят повече разбиране и ще ни оставят в старото даскало. -Какво ни трябва? -Малко пари, спални чували, може и палатка. -В нас има палатка – скача на крака Митко. – Стара, износена четириместна брезентова палатка отпреди трийсет години, но ще свърши работа. -Сигурен ли си, че не тече, копеле? – пита Ради. -Много ясно, всяка лято ходим с нашите на къмпинг. Майка ми бучи, иска нова палатка, но баща ми си харесва старата. Мога да уредя и спални чували. Вече сме изгорили половината книга, а огънят още не се е запалил. Дали това не е знак? -Копелета, какво правим тук!? Дайте да се опитаме, няма време, вече е един - казвам. Набързо пресмятаме, че имаме около четири часа да се приберем по домовете, да си съберем багажите и да се чупим, докато нашите се приберат. Ще се срещнем под часовника на Централна гара и ще се качим на влака. Всеки ще вземе колкото пари може, а после ще му мислим. Втурваме се обратно към лифта и оживено нахвърляме планове за лятото – пясък, море, може и по някоя пичка да забършем. На поляната зад нас остават половин разкъсан брой на „Под игото” и незапалено огнище. Не можем да знаем, че ще се видим отново чак след три години и нещо. Тогава няма да имаме нищо общо, само спомени от времето когато сме били тринайсетгодишни пикльовци в края на седми клас.

Спомен за зимата

Тръгването на зимата е като блусът на Тома Марков - жена ти да избяга с най-добрия ти приятел и той да ти липсва...

Цената на живота (3-D разказ)

още един стар, но леко преработен разказ 1. Неочаквано завръщане Тази вечер кварталната кръчма не беше нищо особено. Както винаги наздравиците се движеха с превишена скорост. Приказките не бяха кой знае колко сладки, нито прекалено солени. Шумотевицата беше на ниво, но и тя беше безинтересна. Друго би било, ако тя секнеше, но и това не се случваше. Белият часовник зад бара отмерваше бавно и тихо времето – още едно доказателство, че нещо не върви. Спомнях си за вечери, в които докато си кажеш две-три приказки, погледнеш и откриеш, че е превалило полунощ или докато се усетиш, надзърнеш навън и видиш, че вече е светло, а хората станали и се размърдали по работа. Във вечери като тази не можеш да направиш нищо друго, освен бързо и систематично да се алкохолизираш и междувременно да се опитваш някак да поддържаш разговора, който, също като спрялото в белия часовник време, хич не върви. Единственият, който е на кеф от цялата работа е Начо – кръчмарят, отбелязващ със задоволство, както пишат във вестниците, ръст на продажбите. На масата бяхме двама – аз и Митко Бомбата, голям здравеняк, който от малък работил по стоежи. Главата му беше едра и ръбата, а когато се усмихнеше се виждаха двата липсващи предни зъби. Преди години кофа, пълна с цимент, го ударила на обекта и той се простил с тях. Той всеки път говореше за обекти, как на обекта това, на обекта онова, на човек му се приискваше до края на неговия живот да му бъде забранен достъпа до всякакви обекти, само за да види дали мозъкът му може да роди и други теми. Нищо чудно този въображаем експеримент да се провалеше съвсем като Бомбата започнеше да разказва за всички обекти, които са му минали през ръцете от самото начало на неговия обектен живот. Това не би учудило никого. -Какво правите, бе момчета? Въпросът ни завари неподготвени, извърнахме се рязко и какво да видим? -Не мога да повярвам. Ей... Че ти се върна, бе. Мислехме, че си се затрил, индиец с индиец. Пред отворената врата се беше изправила обилно загоряла от слънцето, мършава и облечена в размъкнати, чуждестранни дрехи фигура или с други думи Петко Вятъра. След близо три месеца той се беше върнал, нещо, в което някои се съмняваха. Виждате ли, Петко беше спечелил прякора си, защото не можеше да се задържи на едно място. Когато си беше у дома това се изразяваше в непрекъснати пътувания и в невъзможността да се задържи на постоянна работа. Той си падаше и авантюрист, беше ходил няколко пъти в Турция, Гърция и Сърбия, но не си мислете, че там го беше завлякло нещо смислено, някакъв ангажимент, някаква работа. Не, той пътуваше за едното пътуване, казваше, че му харесва, че го правело да се чувства по-щастлив. Така усещал живота си по-смислен. Ей това съвсем не можех да го разбера. Какво означава да чувстваш живота си смислен? Животът, с изключение на детските години, си е чиста проба бъхтене. Когато пораснеш, това бъхтане те удря право в главата, после малко по малко свикваш с него. Така де, нали нямаш избор? С хода на годините бъхтенето се промъква в теб, отначало е една клетка в механизма на твоето тяло, но клетката започва да расте като тумор, който постепенно обхваща цялата ти обвивка, сковава я и не я напуска до смъртта. Да, дори когато се пенсионираш, бъхтенето продължава да бъде неразделна част от теб. Ти се опитваш да компенсираш по някакъв начин бедата, която се е стоварила върху съществуванието ти. Съкращават те, защото си прекалено стар. Отговаряш на предизвикателството, намираш си нова работа, но не се заседяваш задълго и отново те уволняват. Усещаш как всичко отива на майната си. Цял живот си бъхтил като луд, а сега искат да ти отнемат и това. Имаш две възможности. Започваш да се заседяваш пред телевизора, да гледаш глупави сериали, да дементираш, да се разлагаш или се връщаш на село, където посвещаваш останалите си дни на земеделска работа, защото това бъхтене никой не може да ти го отнеме. При все това в бъхтенето няма никакъв смисъл и съвсем определено не те кара да се чувстваш по-щастлив, то е просто навик, с който си свикнал. Но такъв си беше Петко Вятъра, ексцентрик. Пушеше и лула, чакай малко, кой пуши лула днес? И за какво ти е? Какво сладко намираш в силния тютюн, който те заковава здраво на земята? Така де, не се набивай на очи, купи си пакет цигари, пък после си пуши колкото щеш и си гледай кефа. Но едно нещо не можеш да отречеш за Петко Вятъра – в негово присъствие никога не скучаеш. И сега кръчмата потвърди това правило като излезе от дрямката си, живна и го прониза с вниманието си. Петко Вятъра се беше завърнал. Преди три месеца удари петица от тотото. Случи се така, че около десетина човека я улучиха и взе някаква пара. Не че нямаше в какво да вложи парите – външната мазилка на къщата му отдавна се лющеше, цялата фасада изглеждаше като изядена, на бели петна. Оградата му на места отсъстваше, а когато някой повдигнеше въпроса, Вятъра неизменно отговаряше, че няма пари да я оправи, че чака да се замогне. -Остави я ти тази ограда – казваше. – Не ми е до огради сега. Как ще кажеш, че не ти е огради сега, бе? Кой нормален човек би казал това? Че нали в двора ти постоянно нахлуват съседските кучета? Само за миналата година ти изчезнаха пет кокошки и две патици, а ти: „Не ми е до огради сега.” Вътрешността на къщата му също донемай къде плачеше за ремонт, но това беше Вятъра. Какви ти ремонти, братче, пътува му се на човека. То не бяха и едни разговори... Цялото село се изреди да го увещава да постъпи разумно, така де, наш човек е, нормално е да си загрижен за него, да се опиташ да му влееш малко акъл като го гледаш как ще профука парите за едното пътешествие. -Не - упорства – ако ми остане нещо, то ще е за къщата и оградата, но от пътуването няма да се откажа. Видя се, че не можем да го огънем и се успокоихме. Примирихме се, че ще изхарчи парите по възможно най-неразумния начин. И тогава дойде новия удар. -Къде – питам го – ще пътуваш. В Америката, Ню Йорк, Чикаго? Да видиш небостъргачите, дето им викали скай скрапъри, или с други думи, както ми каза преди години, небесен скрап. Да им се чудиш и на американците какви глупави думи измислят, ама на – и те са хора и на тях им се размътва мозъка. Или на Запад – Айфеловата кула, онзи, високият часовник в Лондон и всичките му други там забележителности? -Какъв ти Запад? – дръпва от лулата и бавно изпуска пушека на талази. – Не го ща аз Запада. Искам да видя Изтока. Изтока, та изтока. Да, дори в пътешествията Вятъра си оставаше ексцентрик. -И къде на изток? -Индия – разправя той, а на мене свят ми се завива. -Как? Индия, ли? – не мога да го проумея този човек. – Остави я ти тая Индия, бе човек. Японците и китайците са къде-къде по-напред. Виж, там наистина можеш да видиш нещо, забрави ги тези индийци. Не са стока. Веднъж ми казаха, че яли с ръце. Че кой нормален човек яде манджата си, салата примерно, с ръце, бе? Не, не индийците не струват, казвам ти. Но в крайна сметка ти си решаваш, де. Няма да споря повече Вятъра си беше инат, напук на всички отпътува в Индия, та не се мярна повече от три месеца. Всички продължаваха да мълчат и да го наблюдават. Престраших се, а то и не толкова се престраших, ами нещо ме човърка отвътре, питам: -Е, какво, хареса ли ти тая твоя Индия? Усмивката на Вятъра лъсна като бели гащи. Той развя памучните дрехи, в които беше облечен, приближи се до мене и седна на масата. -Различно е – вика – има да ви разправям. Така и заразправя. И разправяше не само през тази вечер, ами следващите вечери продължи да разправя. След седмица и нещо се секна, но и после, когато се напиеше и му се развържеше езика, все намираше някоя нова история. И въпреки всички истории за необятни планини, свещени реки, разни ми ти храмове и набожен народ, в главата ми се е запечатила най-добре ето тази история, която се случила в 2. Индия, щата Ориса, Джаганат Пури - Жегата беше непоносима и лепкава като мед – разказваше Вятъра. – Бях пътувал няколко часа в претъпкан автобус. Когато се бях качил на него, останах втрещен – намирах се в дядовата ръкавичка. Всички места бяха заети. Отвсякъде ме изгледаха с нескрито любопитство, бях единственият бял в автобуса. Кожата ми беше помургавяла, но все още не можеше да се сравнява с тази на местните. Едвам намерих място на пода, където проснах раницата и седнах върху нея. Нещо отвътре изпука, но в онзи момент то нямаше значение. По-късно открих, че са били очилата за четене, а аз не четях книги, не ми оставаше време. Даже не записвах впечатления в тетрадката, която бях взел със себе си за тази цел. Тя така си и остана, празна, измачкана самотница, вечно чакаща срещата с химикалката, която никога няма да дойде. Пристигнах в Джаганат Пури късно вечерта. Веднага се запътих към хотела, където бях резервирал стая преди дни. Хванах си такси. С шофьора се разбрахме трудно, защото не говореше английски, но накрая той подкара таратайката в правилната посока. Ако си мислите, че вие карате таратайки, трябва да видите онова такси, то трябва да е първообразът на таратайката, на вечната таратайка, таратайката на Платон. Шофьорът караше трескаво, често навлизаше в насрещното платно, избягвайки на косъм колите, които идваха срещу нас. При това дори веднъж не натисна клаксона. Вече имах опит с други индийски таксита, така че я давах по-спокойно, без да се напрягам излишно. Въпреки това на моменти изтръпвах и сграбчвах прокъсаната кожена седалка под мен. Дали тя не беше свидетелство, че и други клиенти са постъпвали по същия начин. Преди няколко дни, в един друг град, за който ще ви разправям някой друг път, пак в едно такси, бях попитал шофьора защо кара като самоубиец. -Умираш в един живот и се раждаш в друг – отвърна той и изпревари бавно движещата се пред нас бричка по такъв начин, че ми се изправиха косите, без да му мигне окото. И този път останах жив. Хотелът беше пълна скръб. Чаршафите някога, много отдавна, са били бели, но сега те бяха просто мръсни, посипани с черните телца на десетки комари и ситни мушици. Имах желание да се изкъпя, да отмия медената пот от себе си, но душът не работеше. Примирих се с положението и се опитах да проспя часовете, оставащи до сутринта, но почти не успях да мигна сред всичкия задух. Сутринта дълго се разхождах из малките улички, преди да харесам ресторантче, където да закуся. Поне храната беше добра, нямаше спор в това. Хигиената обаче не беше на високо равнище, даже никаква я нямаше, но и това беше едно от нещата, с които се бях примирил. В Индия първото нещо, на което се научаваш, е примирението. От тази гледна точка може би разбирам защо индийците са толкова религиозни хора. Въпреки, че няма с какво да се примиряват, те, така да се каже, се раждат направо в примирението и са неразделна част от него. Малките улички бяха прашни, а покрай тях всевъзможни нечистотии плуваха в каналите, разнасяйки из тежкия и без това от задуха въздух непоносима воня, която направо те захапва за носа и не спира и за миг да излива дъха си в него. Улиците не бяха оживени, както тези в останалите индийски градове. Разхождах се няколко часа, отминах красив храм, за които разбрах, че се казва Джаганат, по името на един от техните безброй богове, където имаше голяма група от хора, която мълчеше, все едно чакаше нещо. Тогава до ушите ми достигна далечината шумотевица. Ето, казах си, имало живот в този град. Побързах да се приближа към шумотевицата. Картината, която се разкри пред очите ми беше, с две думи, необичайна. Точеше се дълго шествие от опиянени от мантри поклонници и обикновени хорица – всички изпаднали в религиозен екстаз. Индийците си падат по такива неща. Дай им само да пеят повтарящи се песни, които уж имат начало и край, но после излиза, че краят и началото се сливат, че те не са важни, че не песента има значение, а самото пеене. Първото, което се забелязваше като погледнеш към шествието, беше огромна кола, дървена, с гигантски колела. И какво си мислете, че правеха индийците? Дърпаха я, бяха се впрегнали като волове, стотици хора, теглещи дългите въжета. Мнозина напираха само да се докоснат до колесницата, след което, изглежда щастливи, се отдръпваха и продължаваха да се движат отстрани на шествието с блажени усмивки на лицата си. Върху колесницата се беше разположила кукла в ярки цветове. Воден от любопитство и от липсата на желание да продължа със скитането по пустите улици се включих се към шествието. Първо бях в периферията, където имаше съвсем малко хора, но половин час по-късно, не знам как, тълпата, обграждаща колесницата, ме всмука навътре и започна да ме подмята насам-натам. Опитах да се съпротивлявам и да се измъкна, но бързо се отказах. Нямах сили да се боря срещу цяла тълпа, оставих ги да ме подхвърлят накъдето си искат. Избутваха ме все по-напред и по-напред. Приближавах се към колата, която от близо изглеждаше все по-внушителна и огромна. Вече чувах грохота от допира на колелата в земята и виковете на онези, които теглеха колата. Изведнъж се озовах на първата редица и се уплаших. Тълпата отзад ме буташе, все едно се опитваше да ме запокити под колелата, които застрашително се приближаваха, защото се бях озовал точно пред колата. Не се давах, блъсках се с всичка сила назад, мятах се, устоявах на напъните на навалицата, когато едно тяло се стрелна напред и падна право пред едно от колелата. Кой знае как го бяха бутнали, горкият човечец, защото така и остана да лежи на земята. И какво мислите направиха, за да помогнат на своя, чиито живот беше увиснал на сламка, нищо, ето какво. На това се казва отношение. Да кажеш, че не са го видяли, видяха го. Обърнах се за миг и забелязах как следят падналия с очи, а хич и не помислят да се втурнат да го спасяват. Че то има ли нещо по-ценно на този свят от човешкия живот, мислех си, а те седят така и го наблюдават безучастно. Хвана ме страх. Не можех да оставя горкия човечец да умре, както неговите го бяха оставили. Втурнах се. Колелата бумтяха съвсем наблизо, човекът продължаваше да лежи безжизнено. Рискувах живота си, да се бях подхлъзнал или спънал за момент, щях да бъда смачкан заедно с него. Вдигнах го на две ръце и успях да го извлеча настрани, а колелата изгърмяха покрай нас и се отдалечиха. Човекът все така продължаваше да лежи като труп. Допрях ръка до рамото му и го разтърсих. -Брат – казвам – твоите щяха да те оставят да загинеш. Бива ли така? Онзи се размърда бавно, сякаш се събуждаше от сън и като опули ония ми ти очи. Огледа се бавно, навярно невярващ, че е останал жив и като започна да врещи нещо на индийски. Опитах се да го успокоя, безуспешно. Продължаваше да ми се кара. Вместо да ми стисне ръката, да ми благодари, че му спасих живота, той се кара, чуден човек. След две-три минути изглежда ми се накара достатъчно и се затича, опитвайки се да догони шествието. Такива са те индийците. Не знаят какво е то, цената на живота. 3. Събуждам се в малката стая, ароматизирана от благоухания и се усмихвам на тавана. За пет минути затварям очите си, но не за да заспя отново, а за да се отпусна без мисли в бездействие, което спокойно може да бъде наречено малка сутрешна медитация. Когато ги отварям отново, се чувствам лек като пухче от топола в началото на лятото и, безтегловен, скачам на крака. Отправям се към другата стая, където е олтарът. Сядам на колене на земята, извиквам Кришна със звън и му предлагам благоухания. Щом сготвя, ще му предложа и храна, която ще стане свещена от допира му. Когато съм готов със закуската ще изчистя. От година и половина, или половин година след като станах кришнар, живея тук, в храма и чистя всяка сутрин, защото ашрамът трябва да бъде в изрядно състояние, да отговаря на безупречността на бхактите. Днес ще отделя повече време от обикновено за чистене, ще се опитам да лъсна всяко ъгълче на голямата стая, явяваща се основно помещение, защото вемерта тук ще дойдат много хора. Но ще трябва да побързам. И аз трябва да излизам. И аз трябва да се присъединя към другите, за да по-късно заедно се върнем насам. Преди това ще празнуваме. Днес не е ден като другите. Днес е специален ден. Днес е денят, в който е един от най-свещените индийски празници, Ратха Ятра. Денят, в който шестваме по улиците, раздавайки плодове и сладки на минувачите, опитвайки се да споделим с тях своето щастие. Обикновено след шествието разполагаме с неголяма сцена, този път ще е на НДК, където се пеят мантри и се държат лекции. Някой ден ще присъствам на празненствата в Индия. Ратха Ятра е посветен на бог Джаганат и се чества в града Джаганат Пури от най-дълбока древност. Гледал съм видеозаписи от шествието, възхищавал съм се на огромната колесница. В сравнение с нея нашата е като дребно джудже, но това е нашето джудже и ние си го обичаме. Така ми се ще да видя индийците, тяхната вяра е толкова истинска, толкова неподправена. На Ратха Ятра, на шестването на бог Джаганат, някои хора се хвърлят под колесницата и там намират смъртта си. Смята се, че тази смърт е свещена.

В началото бе разказът

В дните около премиерата на „Странният случай с Бенджамин Бътън” почти всеки може да ти каже, че филмът с 13 номинации за Оскар е базиран на разказ на Скот Фицджералд. Нека обаче си припомним и другите филми от тази категория. Не е тайна, че литературата и киното често си сътрудничат. Най-честата практика е екранизирането на романи. Докато при екранизирането на роман във филм неизбежно се получава съперничество между първообраза и крайния резултат, при филмирането на разказите нещата стоят другояче, защото кратката история трябва да бъде доразвита от сценаристите. Историята показва, че в този процес могат да възникнат и... нови романи. Годината е 1968-ма и на голям екран излиза една от най-известните научни фантастики: 2001: Космическа Одисея на Стенли Кубрик. Мнозина свързват филма с едноименната книга на Артър Кларк. И те наистина са свързани! Истината обаче е, че без филма книгата не би съществувала. Воден от желанието си да снима фантастика, Кубрик се свързва с младият, но вече известен писател Артър Кларк през 1964-та с предложението да напише сценарии. Кларк решава да използва за начало на филма разказа си „Стражът”. В него космическа експедиция до Луната открива странен предмет, наречен Монолитът, който внезапно излъчва сигнал към звездите. Режисьорът и писателят работят заедно върху сценария, който завършват през 1965-а. В процеса на писането става ясно, че филмът ще бъде последван от роман. Двамата взимат решение във финалните надписи на филма да пише Кубрик и Кларк, а под заглавието на романа – Кларк и Кубрик. Впоследствие само първото става факт. По-късно Кларк признава, че в интерес на истината романът би трябвало да е на Кларк и Кубрик. Но вероятно Кубрик е останал щастлив от стечението на обстоятелствата, тъй като романът не му допада. Според него книгата разкрива прекалено от сюжета на филма, казва прекалено много неща, които самият той е предпочитал да останат неизказани. С името на Кубрик е свързан и Изкуствен интелект, въпреки че проектът на Кубрик е преодстъпен на Стивън Спилбърг. В началото на фантастиката се мъдри разказ от едва седем страници на Брайън Олдис за майка, чието момче е болно и тя иска да има момче-робот, а то се опитва да я накара да го обикне като истинско дете. Кубрик купува историята, виждайки в нея възможност за съвременна научнофантастична приказка. Сценарият минава през ръцете на оригиналния автор Брайът Олдис, който е уволнен в края на 80-те поради творчески различия. След него Боб Шоу поема задачата едва за 6 седмици, но се отказва, защото не издържа на ритъма на Кубрик. Така задачата е възложена на писателя Йън Уотсън. Той издържа цели девет месеца. Кубрик му описва проекта като „авантюристична роботна версия на Пинокио”. Двамата се хващат сериозно и разработват няколко варианта за развитието на историята. Кубрик обаче не е съвсем доволен от действието, в което „момченцето и мечето се мотаеха насам-натам и детето повтаряше: “Искам да бъда истиско момче!”” и твърди, че се нуждаят от персонаж, който да им помогне. Така се ражда образът на сексробота Джо. Когато чува за идеята, Кубрик не е убеден, че това е решението, но накрая, прочитайки готовите сцени, въздъхва: „Окей, загубихме детския пазар, но какво от това, по дяволите?!” Крайният резултат от тези 9 месеца са кратък роман от 100 страници, който съдържа цялата история. До смъртта си Кубрик така и не успява да се захване с филма, а след смъртта му проектът е прехвърлен на Спилбърг, който сам написва сценария по 100-те страници на Уотсън. Така стигаме до Специален доклад на Спилбълг, който е по разказ на фантаста Филип К. Дик със същото име. В продължение на 6 години във Вашингтон, Колумбия не са извършвани убийства, благодарение на технология, чрез която убийствата се предсказват, а убийците биват залавяни преди извършването на престъплението. Всичко изглежда перфектно, докато шефът на отдела за предотвратяване на престъпления е обвинен в убийство, което ще извърши след 36 часа. Всъщност Филип К. Дик може би е шампионът по филмирани разкази. Първоначално този разказ бил подготвен за продължение на друга адаптация по Филип К. Дик – Зов за завръщане с Арнолд Шварценегер. В този вариант действието се развивало на Марс, а главният герой бил персонажа на Шварценегер. Този проект не видял бял свят и по-късно от сценария били премахнати елементите от Зов за завръщане. В крайна сметка и този вариант отпаднал и през 1997-ма сценарият по разказа бил написан отново, а през 1998- ма към проекта се присъединили Спилбърг и Том Круз. Разкази на Филип К. Дък стоят и зад филмите Писъци (по разказът Втората разновидност) и излезлият през 2007-ма Следващ (Next), който е базиран по-слабо върху разказ на Дик. Култовият Мементо на Кристофър Нолан, в който главният герой, Леонард Шелби, страда от загуба на краткотрайната памет и издирва убиеца на жена си, е адаптиран по разказ на не кой да е, а на брата на режисьора – Джонатан Нолан. Идеята за разказа хрумва на писателя по време на курс по обща психология в Университета Джорджтаун. През юни, 1996-а двамата братя пътуват с кола от Чикаго към Лос Анджелис, когато Джонатан споделя идеята за разказ и, че от нея може да излезе добър филм. Кристофър Нолан е ентусизиран и моли брат си да му изпрати ръкописа. Два месеца по-късно на Кристофър Нолан му хрумва да разкаже историята отзад напред и започва да работи по сценария. В същото време Джонатан пише разказа и двамата братя изпращат един на друг ръкописите си. Крайните резултати са различни, както и имената на главните герои. Но това няма значение, защото през 1997-ма приятелката на Кристофър показва сценария на изпълнителния директор на Newmarket Films, който нарича това „може би най-оригиналния сценарии, който някога съм виждал” и скоро осигурява бюджет от 4,5 млн. долара за неговото заснемане. В основата на един от шедьоврите на американското независимо кино от средата на 90-те - Дим на Уейн Уонг – стои разказът на Пол Остър Коледната история на Оги Рен. Сценарият е написан от самият Пол Остър в типично негов стил – историите на различни обикновени хора, един от които е писател, се преплитат до неузнаваемост. Сюжетът на се върти около магазин за цигари, чиито собственик е Оги Рен и съдбите на клиента му – писателят Пол Бенджамин, който е изгубил жена след престрелка и работещият за малко в магазина Томас Коул, млад афроамериканец, открил наскоро баща си. Филмът свършва именно с историята, която Оги Рен споделя с писателя Пол Бенджамин, за да тя се превърне в разказ на Бенджамин за Ню Йорк Таймс. От българска страна тук трябва да бъде сложен един от най-големите ни филми – „Козият рог” на Методи Андонов по едноименния разказ на Николай Хайтов. Авторът твърди, че е научил историята от монах, изгонен от Кукленския манастир, намиращ се на няколко километра от родното му село Яворово. А в Куклен и днес разказват историята за хайдутката Мария, която била изнасилена от турците и след това полудяла. Преди баща й да умре, той се изповядва в манастира и разказва историята с козия рог. Методи Андонов настоявал да се направи филм по разказа и Хайтов написал сценария.

Как се става терорист

Това се случило в един от необикновените дни след 11-ти септември, когато светът параноично се оглеждал за терористи. Венци не изпитвал и грам паранойка, когато към пет часа следобед използвал подлеза на Орлов мост до БНТ, за да тренира фрийрън. Тези акробатични и необичайни занимания се набивали в очите на минувачите, които често повдигали пред него въпроса дали е нормален и не се ли пребива. Нищо ново, рутина... Но изведнъж рутината изчезнала. В подлеза се появил чужденец, дребен, слаб, в шарени дрехи, постлал си кашони, седнал по турски и започнал да медитира. Любопитството на Венци се събудило и той се запознал с чужденеца, с който провели дълъг разговор на английски. Той бил в движение от година и нещо, просто не го свъртало на едно място. Разказвал за последното си далечно пътешествие до Китай и Непал, междувременно правил йога. По едно време застанал на главата си, твърдял, че тази стойка е едно от най-добрите упражнения в йогата. После, разправяйки отново за разни пътувания, събрал камъни от парка, подредил ги един върху друг пред кашоните. Някъде тогава разговорът стигнал до Арабските страни. Чужденецът претендирал, че те са напълно окей място и религиозните фанатици там не са повече от другаде. А езикът, интересувал се Венци, как се оправяш с езика. Чужденецът така и не го бил научил, знаел само отделни фрази, а да пише знаел само едно. Той извадил тебешир, надраскал нещо неразбираемо на камъните, поседял още малко и си тръгнал. Какъв човек, си казал Венци, преди и той да отпраши нанякъде, какъв човек! След няколко дни в ръцете му случайно попаднал вестник с шокираща статия, в която се предвиждали терористични атентати в София. Доказателство за това намерили върху пирамида от камъни в подлеза на Орлов мост, на която с бял тебешир пишело Алах е велик.