IN UTERO

Затвори се в новия си дом по собствено желание. Реши да го начука на целия свят и да изчезне. Да остане насаме в кутийката си. Да проумее, че всеки апартамент може да бъде утроба. Пролетният вятър издуваше полата й като платно на кораб. -Пази се-е-е! Чудно как успя да чуе вика при положение, че от слушалките на плейъра й стенеше Бьорк. Въпреки това Йоана се сепна и замръзна на място. Точно навреме, пред краката й се строполиха въже и найлонова торба с покупки, в която се пръснаха кутия с прясно мляко и пакет овесени ядки. Бялата течност плъзна по плочките на тротоара и замалко да изцапа ниските й червени, фейски обувки, но тя предпазливо и бързо отстъпи назад. От балкона на втория етаж се подаде чорлавата чернокоса глава на момче към края на двайсетте, кафяви очи, набола брада и бяла тениска с щампа – ръка с сключени палец и показалец и с дебела точка в пространството между тях, образувайки така формата на око. Другите пръсти са разперени, а отдолу се мъдри надписът: Your Eye? -Добре ли си? – надвеси се от балкона той и се усмихна с усилие. -Нищо ми няма, но беше на косъм. -Никога не съм си представял, че торбите с покупките могат да се откачат от куката на въжето. Наистина много съжалявам. Йоана тъкмо щеше да повтори, че всичко е окей и да не е притеснява, поне до момента, в който не нацели някой невинен минувач по главата, но в този момент от магазина изхвърча продавачът с ретро-визия – дънки, дънкова риза, рошави мустаци и дълга, разпиляна коса, започнала сериозно да оплешивява над челото. След краткия спринт продавачът не можеше да си поеме дъх. Момчето отгоре го успокои и му каза, че не се е случило нищо сериозно. -Ех, Антоне, Антоне. А ако беше наранил момичето? Толкова ли е трудно да слезеш и да си напазаруваш, бе, мама му стара? И ти си един... Антон го увери, че иска да си продължат постарому – да закача торбите с продукти на въжето и куката, просто ще внимават повече и не, определено няма да слиза. Продавачът се съгласи, но при условие да внимават повече. Като рече това, той се обърна към момичето, огледа го и щом се увери, че наистина нищо му няма, се шмугна в магазина, измъкна оттам метла и започна да чисти бъркотията. -Хей, ти – извика Йоана нагоре. – Защо не слизаш до магазина? -Такива са правилата. Никакви контакти, никакво излизане. Сега трябва да се прибирам. Чао – отвърна той и се скри някъде. -Колко невъзпитано! – промърмори Йоана. Отдели се от обичайната си среда. Прикрий добре следите си. Забрави за телефоните. Контактувай колкото се може по-малко с външния свят. Това е пътят към себе си. Единственото разрешено удоволствие е интернет, но не прекалявай с него. Йоана не можеше да определи със сигурност дали той се е прибрал вътре или се е притаил под перваза на балкона. Продавачът вече насмиташе разпилелите се овесени ядки от тротоара. Локвичката мляко стоеше непокътната и към нея се приближиха три котки – и трите черни. -Знаех си, че веднага ще дотърчите, хитреци такива – гальовно им говореше той. -Вие усещате тези неща, защото прехраната ви изцяло зависи от случайността. Затова и следвате случайността по петите. Йоана гледаше как котките плахо опитват млякото, но умът й беше зает с друго. -Защо издърпва покупките си с въже през балкона, а не слиза до магазина? Какви са тези правила? И защо се скри толкова бързо? Продавачът се разсмя. -Май обичаш да задаваш въпроси. Интересно, каква ли е твоята професия? Хората с творчески професии обичат да задават въпроси, а аз, обратно, съм продавач и отдавна съм свикнал да отговарям, затова ще ти кажа какво знам. Откакто Антон се нанесе тук преди няколко месеца, той не е излизал от апартамента. Седи вътре по цял ден. Твърди, че работи по няколко часа, а през останалата част на деня се занимава със себе си. Не иска да вижда никого отблизо и избягва преките контакти с други хора. Ако го потърсиш на вратата му, ще усетиш неговото присъствие от другата страна, ще знаеш, че е там, но той няма да ти отвори. Ще те остави да чакаш, докато ти омръзне и си тръгнеш. Когато идват инкасатори, за да отчитат тока и водата, той плъзва под вратата бележка, на която пише, че ще отвори след две минути, а те да си свършат работата и да си вървят. След това отключва външната врата, затваря се в една от другите стаи и така инкасаторът безпрепятствено влиза, измерва каквото трябва и си заминава. Освен когато пазарува, което в неговия случай означава, че всеки петък безмълвно пуска въжето с куката, необходимите пари и списък с продукти, а после го изтегля, все така безмълвен, можеш да го видиш при хубаво време. Тогава излиза на балкона, наблюдава минувачите и небето и когато му омръзне, потъва обратно вътре. Често се питам дали не се чувства самотен, но излежда самотата не му пречи, иначе отдавна да е прекратил този необичаен режим. Говори сравнително рядко, но разприказва ли се, понякога няма спиране. На два-три пъти сме откарвали по няколко часа в разговори, аз – отдолу, той - отгоре. Затова и претендирам, че го познавам донякъде, доколкото изобщо можеш да познаваш подобен човек. Йоана слушаше внимателно думите на Стоян и от време на време поглеждаше нагоре към прозорците, зад които Антон вероятно наблюдаваше техния разговор. Продавачът свърши с почистването на улицата и й каза, че трябва да се връща в магазина. -Не мога да стоя тук цял ден, винаги трябва да има човек зад щанда, помни ми думите, винаги, – рече той и допълни, - И не става дума само за магазините! Преди да си тръгне, Йоана го попита къде точно се пада апартамента на Антон, после проследи с поглед как той се провира между щайгите с плодове и зеленчуци и потъва в магазина. -Интересен човек, всъщност интересни хора – каза си тя на глас и се запъти към входа. На балкона все така нямаше признаци на живот. Скрий се дълбоко. Така дълбоко, че сам да не се откриеш. Тогава вероятно ще си спомниш отново, че животът е търсене. Звънецът до масивната дървена врата не работеше и Йоана тропаше с ръка по повърхността й от бял бор, облечен с лак. Никакъв отговор. -Знам, че си вътре, човече. За малко да ме уцелиш с торбите, които изтегляш на въже, защото си се отцепил от света като някакъв отшелник. На някои хора това може да им се струва неразбираемо и прекалено, но на мен – не. Свръх интересен си ми и искам да се запознаем. Може поне ти да си истински! А и вече те видях и наистина няма смисъл да се криеш повече. Можеше да се закълне, че усеща неговото присъствие зад вратата. -Хайде, де. Не е интересно. Не се плаши. Не искам да те изкарвам навън, но те моля да ме пуснеш вътре. Или не ме пускай, нека си говорим през вратата, ако така ще ти е по-спокойно? Нито звук. Поне да чуеше нещо вътре за изтрополи. -Знаеш ли, ядоса ме, защото идвам като приятел. Пределно ясно ми е от какво искаш да избягаш и аз не към част от него. Но съм инат и няма да се предам. Когато останеш сам, ще свикнеш с тишината, която никога не е пълна. Изучавай чуждите стъпки и вдишвания. Всичко, което не е изговорено, е ключ към същността. Йоана седнала на стълбите и зачакала. Стояла така с часове, чела книга, говорила по телефона, мълчала и наблюдавала вратата в опити да отгатне какво ли минава през главата на Антон. Няколко пъти покрай нея минали съседи, които я изгледали подозрително, но тя вече знаела, че няма да се откаже. Постепенно всички дейности и омръзнали и забила поглед във вратата, мислела си, че ако я гледа достатъчно дълго, погледът й ще премине през нея. Гледала във вратата и така неусетно дошла вечерта. Във входа настъпил сумрак. И тогава нещо се случило... От другата страна се чуло тихо потропване и Йоана запалила лампата. Под вратата сея плъзнал лист хартия, на който било написано: Преди половин година отидох при шефа с молба за дълъг отпуск, но той не ми го даде и напуснах. Намерих си работа, която да мога да върша по интернет. Всичките ми приятели и роднини си мислят, че съм занимал поне за година. Не гледам телевизия и единствената ми връзка с външния свят са компютърът и балконът. Те ми стигат. Чувствам се страхотно, не мога да ти опиша хармонията, която намерих. Под тези редове, със същия крив и несиметричен почерк, бил надраскан имейл и Йоана най-сетне можела да си тръгне. Зад вратата царяла все същата дъбока тишина.