3,14

Преди няколко дни в ЛитКлуб Денис Коробко постави началото на опит за роман, който да се пише от различни хора. Ограничението е текстът да бъде около 1000 знака. До момента текстовете обаче, или поне тези след първия, циклят на едно място. Не се опитват по никакъв начин да раздвижат действието, а повтарят това, което Денис Коробко е започнал. Или поне на мен така ми се струва.

Всъщност ето го и романа досега, но трябва да се копи-пейстне, защото поради някаква причина не мога да го сложа като линк.

http://litclub.bg/library/3.14.html

Провокиран от тъпченето на едно място днес, за около десет минути между извършването на различни задачи, реших да се опитам да тласна романа в по-деградантскта посока или изобщо да го тласна накъдето и да е, за да видя дали колегите писатели ще се събудят.

Изпратих моята кратка глава, но не съм сигурен дали Емилиян Николов ще я пусне. Хубавото е, че като имаш блог това няма значение. Затова пускам откъса и тук.

VI.

-Много си зациклил, пич, наистина – укорява ме Данката.

Ако вярвам на някого, то това е Данката. Скъсва се от бачкане като барман и като редактор на книги и всяка минута му е свръхценна. Затова не говори празни приказки.

-Откакто сме се видели, не спираш да разправяш за 3,14 и за някакви цитати, които трябва, забележи това, съвсем произволно да направляват живота ти, поне когато ги разбираш. Бълнувал си за числото Пи пред някакво невинно момиче, което си тръгнало, за да не те слуша!? Сигурен съм, че е било красиво. Всяко момиче е красиво по своя си начин, ама ти даже и не си се опитал да го разбереш това. Окръжността в твоя случай означава, че си зациклил, пич, и това е, щото няма какво да правиш. А на Клара нито това и е телефона, нито ще й звъннеш, щото ако посмееш да й звъннеш, лично ще те пребия. Момичето си има приятел, а нашият тръгнал да й звъни като някакъв тийнейджър! Виж, троскота беше някакъв треволяк. Затова дай да отидем при Наката и да се напушим. И без това е неделя, а навън едно такова слънце свети.

Нямаше как да не се съглася. Двамата станахме от кафето, където се бяхме видяли случайно, и тръгнахме.

Атракция

Онзи август бяхме на палатки на Иракли. На онова Иракли отпреди десетина години, което още се числеше към ъндърграунд местата и което умря след редицата протести, целящи неговото опазване. На второто вече не ходя, защото се страхувам, че остарявам. На 36 години съм, но е тъжно да възприемаш едно място като онова, което се е изпарило заедно с дните и няма да се върне никога повече. И все пак разказването на една история или по-точно нейното изговаряне, преживяването на случилото се отново и отново не е ли една добра възможност да възкреся отново старите дни?

И тъй като човекът има лошия навик да се хваща за всяка сламка, докато се бори с течението на времето, в мен се заражда надежда. Надежда, че ако думите ми достигнат дори до няколко човека, Иракли ще се превърне за тях в това, което беше за мен преди време. Тогава райският плаж ще съществува отново в едно колективно съзнание и ще стигаме дотам с картата на общите си спомени. Човекът се хваща за всяка сламка, докато се бори с течението на времето, без да прецени дали тя ще издържи тежестта му – това го прави перфектния удавник.

В нашия лагер бяхме аз и Ася и Алекс и Ели. Днес тези двойки са се превърнали в четири единици, но това е без значение. Най-малкото защото тогава бяхме толкова млади, голи и влюбени. Ежедневието ни беше монотонно, но монотонно по онзи стар митологичен начин, когато повторението не доскучава, а задава ритъм на съществуването. Цялата монотонност изчезна в края на един следобед, в началото на който аз и Ася потеглихме към кръчмата, за да обядваме.

Промъкнахме се бавно покрай биваците и народа на плажа, изпращайки махания с ръце и думи към познатите лица: момчетата от Самоков, които пристигнаха преди два дни с микробус директно от гайдарското надсвирване в Гела, софийските муцуни, опечените лица на бургазлиите и варненците – една безкрайна купчина от хора, която се увеличаваше с всеки изминал ден.

В кръчмата поръчахме таратор, мусака, шопска салата и две мастики. На масата ни седнаха двете момчета, току-що пристигнали на стоп от Варна. Бяха пътували за първи път по този начин и, още в еуфория, търсеха някой си Петър, който им беше казал, че Иракли влиза в графата на задължителните места по Черноморието.

-Не го знам, но се разходете из биваците, все някой ще го знае. я

На момчетата още не им се ставаше, а слънцето удряше право в главите. Биваците останаха за по-късно.

Казвахме си наздраве, когато на паркинга пред бунгалата шумно се изсипаха пет големи джипа. От тях изскочи група туристи, която шофьорите събраха в кръг. Говориха им около пет минути, завършвайки с едно по-високо:

-Плажът е ваш.

След тази реплика, единствената, която успяхме да чуем, туристите шумно се запътиха към плажа. В онези дни рядко можеше да видиш голяма група от туристи на Иракли – това си беше жива атракция.

Двама от шофьорите седнаха близо до нас и от тях успяхме да дочуем, че туристите са от Слънчев бряг и са ги докарали на сафари на Иракли. Сафари на дивия плаж при дивите глигани, които понякога грухтят сутрин около палатката ти, търсейки остатъци от храна и при откачените млади хора, между които има доста нудисти.

-Какво ще кажеш за това, моя малка туземке? – подметнах на Ася весело.

Когато бях в настроение водех с нея шеговити разговори, или по-скоро се опитвах. Това понякога я изнервяше.

-Какво да кажа, дивако? Преселихме се месец при другите диваци, но цивилизацията ни откри.

- Чашата с мастика ми се вижда прекалено цивилизована за теб – казах аз и посегнах към стъклената чашка.

Ася ме изпревари, вдигна чашата и отпи от нея.

-О, мастиката е сред онези черти на цивилизацията, които ми допадат. Може би защото е толкова варварска.

-Толкова са смешни! Видяхте ли ги? – прекъсна ни Фани, момиче от съседния лагер, и седна на масата ни с чаша мента. -Ей сега идвах насам, а те се шляят из плажа със зяпнали усти все едно не са виждали голи хора.

-Може и да не са виждали...

Час по-късно седяхме на същото място, когато туристите се върнаха, накачиха се на джиповете и си тръгнаха.

Малко след тях Алекс и Ели донесоха със себе си една от най-необичайните истории, които някога съм чувал.

След като ние сме се запътили към кръчмата, Ели поплувала малко, а Алекс продължил да се излежава в хамака. По някое време двамата решили да идват към нас, но забелязали, че дървата за огъня почти са свършили и решили първо да отидат да съберат. Влезли в гората и там, под сянката на дърветата, Алекс инстинктивно награбил Ели. Може би му било омръзнало да правят секс в палатката, или действал на автопилот, по силата на желанието. И без това в гората нямало кой да ги види. Нямало какво толкова да събличат – Ели се разкарваше цял ден по прашки, а Алекс – по бермуди. Голи и потни, те се чукали десетина минути, когато Алекс почувствал, че някой ги наблюдава.

Измежду дърветата надничал плешив мъж с рижа коса, мустаци и внушително бирено коремче. Видимо бил на около петдесет години. Не си и правил труда да се крие. Даже напротив! Още малко и щял да дойде да им стисне ръцете, толкова широка била усмивката му. Като отявен непукист, Алекс го погледнал лошо, опитвайки се да му намекне да се разкара и да ги остави на спокойствие, но и дума не можело да става да развали момента и да остави Ели, за да се разправя с воайора. Изглежда нямало и нужда – скоро плешивият мъж се обърнал и си тръгнал.

Пет минути по-късно обаче плешивият отново надникнал измежду дърветата. Този път водел със себе си двама мъже на средна възраст, очевидно негови приятели.

-И какво стана? Изгони ли ги? Не реагира ли по някакъв начин?

-Не стана нужда. Както вече казах, плешивият ни посочи, другите му кимнаха, зазяпаха се за двайсетина секунди и после изчезнаха.

-Туристите са странна порода, всичко за тях, дори интимните човешки взаимоотношения, се превръща в атракция – заключи Ели.

Въпреки че това, което каза Ели, ми се струва вярно и до днес не мога да разбера кое беше атракцията: туристите или ние.

Смъртоносна почивка

Един текст, публикуван в Една седмица в София. Това е нередактираната версия.

Ако още си в София и се колебаеш дали да отпрашиш към морето, помисли си добре. Като заклет столичанин си наясно с опасностите, които дебнат невинния гражданин на всеки ъгъл: откачените шофьори, побоищата в Студентски град, футболните агитки и прочие. Наясно ли си обаче какво може да ти се случи на морето? Предлагаме ти няколко смъртоносни сценария.

Удавянето е най-баналният начин да умреш на морето. Спасителите на много места са под всякаква критика и най-вероятно докато ти отчаяно махаш с ръце, те ще се опитват да свалят някоя пищна блондинка по монокини. И все пак ако видиш червен флаг, в никакъв случай не влизай да се къпеш. Бъди особено бдителен на неохраняемите плажове. Пичовете, които се пекат по цял ден може да ти се виждат здравеняци, но нямаш никаква представа колко д

обре плуват и дали биха могли да те извадят, ако течението те завлече нанякъде. Никога няма да забравим как гардовете от дискотека Хелп (вероятно това са викали и жертвите) в Несебър пребиха до смърт шведски турист преди две години. Гардовете твърдят, че просто ако някой им се хвърли, се защитават. Затова в близост до тях не прави резки движения. В никакъв случай не се опитвай да ги докоснеш с ръка, не крещи силно, за да не си помислят нещо погрешно. Всъщност най-добре избягвай всякакъв контакт с тях. Ако в компанията ти има чужденец, подхвърляй високо по някоя българска дума, когато минаваш покрай тях. За гардовете по морето чужденците са това, което е червеният цвят за биковете.

Пиенето рядко убива само по себе си. Тази година обаче осемнайсет годишен немски турист в „Слънчев бряг” се натряскал, гонил се с приятели в коридорите на хотела и преминал през стъклото на една врата. Част от стъклото се забило в гръкляна му и малко по-късно той починал от обилната кръвозагуба. Това, ще кажеш, може да ти се случи навсякъде. Донякъде си прав, но не забравяй, че по принцип в София си умерен с алкохола, но когато се озовеш на морето, ти се отваря глътка и си способен да надхвърлиш себе си.

Подозираш, че ако мируваш на плажа и не мърдаш много-много, ще си в безопасност, но дълбоко се лъжеш. Изведнъж се появяват облаци, разразява се буря и те удря мълния. Обзет си от вълна скептицизъм, но това е само защото досега не си разбрал, че в средата на юли това се случи с една млада жена на „Слънчев бряг”.

Настанил си се в лъскав хотел и отиваш на обяд в хотелския ресторант. За късмет (поне в конкретния случай) не ставаш жертва на хранително отравяне, но решаваш да изпиеш чаша вино. Сервитьорката, фолк мадама от някое близко село, ти предлага червено и бяло вино. Ти поръчваш чаша каберне. Тя гледа недоумяващо и отговаря, че предлагат само червено и бяло вино. Мозъкът ти се пръсва от справедливо възмущение.

Е, всичко това се отнася за големите курорти. Ако се чупиш на някой закътан плаж, няма какво чак толкова да ти се случи, нали? Спокойно, преди няколко седмици едно момче беше застреляно на Иракли. Причината? Опънало си палатката до откачен военен, който настоявал, че мястото си е негово. Военният твърдо негодувал срещу нежелания съсед, толкова твърдо, че го прострелял в гърдите. Затова като отидеш на подобен плаж ставаш параноичен, започваш да се оглеждаш панически: във всеки джоб може да има нож, във всяка палатка – пистолет. За съжаление това не е соц лозунг и оръжията няма да бъдат употребени в борбата срещу империализма, а най-вероятно срещу теб. Животът е несправедлив, смъртта също.

Отбягваш Иракли и се настаняваш на плаж, на който има пет човека на кръст. Пристъпваш внимателно в морето и когато водата стигне до кръста ти, спираш. Тази дълбочина е напълно безобидна. Излягаш се във водата в продължение на пет минути. Междувременно към теб се приближава медуза. Няма как да знаеш, че това е Physalia physalis, чието опарване може да доведе до спиране на сърцето. Днес е твоят ден и се отърваваш със силно опарване. Дали ще имаш този късмет и следващия път? Не, не искаш да стъпваш на никакви плажове.

Запътваш се към Камен бряг, където плаж няма, но има море. Смееш се истерично – успял си да избягаш от скритите капани по морето и след седмица ще се върнеш жив и здрав в София. Вечерта, леко подпийнал, се разхождаш с широка усмивка и без да искаш се запътваш към морето. Последвалото свободно падане от високо и нежния допир със скалите долу най-накрая успява да те довърши. И това ако не е добра новина – никакво море за теб повече!

P.S. След като прочиташ тази статия се отказваш от всякакво море. Два дни по-късно те обзема носталгия, запътваш се към банята, където изсипваш три лъжици сол в един голям леген. Повдигайки легена, за да си направиш плаж на балкона, разсипваш малко вода, подхлъзваш се и си удряш главата в мивката. Лежиш на пода, потънал в черни мисли. Шит, копеле, покрай приказките за морето съвсем забрави, че банята е най-опасното място у дома.

Смъртта на копирайтъра

Изглежда някой се беше заблудил, защото Косьо не беше направил лошо на никого, поне доколкото самият той знаеше. Изглежда няма как по разумен начин да обясним побоя, довел до неговата смърт на двайсет и девети юли, 200... година. Тази смърт щеше да бъде наречена от пресата зверска, абсурдна и безсмислена. Щеше да се превърне в един от символите на нашето време. Други щяха да заклатят глави и да допълнят, че вече не се чувстват в безопасност, не и след онова убийство, извършено посред бял ден на Попа. Но нека оставим хората да говорят, те и без това през повечето време друго не правят, и да видим какво се случи в действителност.

Косьо, слаб и висок, облечен в къси панталонки и хавайска риза, подрани за срещата на Попа с негов съученик, с когото не се бяха виждали от месеци, и чакаше вече двайсетина минути. От време на време той поглеждаше часовника на ръката си само за да установи, че времето се точи адски бавно. За двайсет и петте си години той се радваше на добра реализация като копирайтър. Работеше в тази сфера от две години и докато чакаше, нахвърляше идеи за новия проект, който му бяха възложили – козметика за мъже, хлъзгава работа. Конкретно, ставаше дума за крем за лице, така не бива да ни учудва, че Косьо беше вглъбен донемай си къде. Мъжете и козметиката са части от един пъзел, който се сглобява доста трудно.

Косьо беше вглъбен, а на пейката зад него група от тийнейджъри вдигаше врява. Две малки деца се пръскаха с вода от вечно преливащата чешма под погледите на майките си. Мнозина също като Косьо чакаха някой си. Един незабележим следобед, бихме казали, ако не се беше случило следното.

-Ти ли бе? – изкрещя един висок здравеняк, може би около метър и деветдесет, в дънки Diesel и бяла, прилепнала блуза, която караше мускулите му да се открояват и директно се нахвърли върху Косьо заедно с приятеля си – набит темерут с черна тениска и дънки Левис.

Най-чудно за Косьо беше, че го нападнаха посред бял ден, и то на оживено място като Попа. Попа, както винаги, гъмжеше от хора. Трамваите стоварваха нови попълнения през пет-десет минути, а по Булевард Левски и Патриарх Евтимий се точеше задръстване, което насищаше атмосферата с бибипкания и псувни.

Двамата усърдно започнаха да обработват Косьо с ритници, след като той не успя да издържи на едно от първите по-здрави крушета на здравеняците и се простря на земята. Сред юмруците и ритниците Косьо се опита да каже, че това е грешка, но те изхилиха и продължиха със занятието си. Минувачите гледаха сцената с нескрит интерес.

-Нищо не съм направил? Защо ме биете? – стенеше Косьо от земята.

-Така ще кажеш! – ядосано рече високия здравеняк, плю на земята и изрита Косьо в кокалчето на крака.

Косьо изкрещя от болка.

Личеше си, че на двамата не им е за първи път. Откакто лежеше на земята, ритниците им се сипеха точно в корема и в главата, като при това внимателно преценяваха движенията на тялото му.

-Помощ! – изкрещя Косьо с надеждата, че някой минувач ще му се притече на помощ. –Помощ!

-Хайде само да не викаме – рече ниския темерут и изрита ожесточено Косьо в устата. От нея рукна кръв.

Всъщност кръвта течеше отвсякъде – от носа, от главата и от устата на Косьо. Дрехите му бяха пропити с кръв, целите червени и раздрани, въпреки че бяха минали едва пет минути от началото на побоя.

Един мъж на средна възраст, който зяпаше сцената от самото й начало, се престраши и приближи.

-Защо го биете? – поинтересува се той.

-Дължи ни пари! – отсече високия здравеняк.

-Лъжат! – опита се да се защити Косьо.

-Че иначе за какво ще го бием?! – зачуди се високия здравеняк.

-Именно? Защо?! – рече Косьо.

В разговора се включи ниският темерут.

-Виж, за теб може 1000 лева да не са пари, но за нас са. Всичко щеше да е наред, ако не се криеше и ни беше казал кога ще ни ги върнеш.

-Не знам за какви пари говориш – изстена Косьо.

-Личи си, че лъже – рече мъжът.

– Само така! Давайте, момчета! Колкото пъти са ми дължали пари и все бавят връщането с месеци. Може би боят ще оправи нещата.

-Да се хванем ли на бас? – усмихна се ниският темерут, наведе се и вдигна Косьо и го хвърли на земята отново.

Главата на Косьо се удари в плочките.

-Аз не лъжа, те лъжат. Не ги слушайте, викнете полиция – опита се да се защити той с истеричен от въздействието на андреналина глас.

-Полицията няма да им върне парите, момче – каза мъжът и се отдръпна настрана.

От този момент който и минувач да проявеше интерес към боя, мъжът на средна възраст го информираше, че Косьо дължи пари на един от двамата и го уверяваше, че те, естествено, са прави. Но повечето минувачите въобще не питаха, просто гледаха побоят с интерес.

Една стара жена, която продаваше на щанд за книги наблизо, дойде, за да се оплаче, че вдигат прекалено голям шум.

-Няма как иначе – повдигна рамене и се усмихна високият здравеняк. – Тези работи стават така.

Жената се примири и се върна на сергията си леко ядосана. Не й стигаше друго, ами трябваше да слуша техните крясъци.

Косьо още се държеше. Цяло чудо, че все още беше съзнание. Вече не чувстваше болка, но малко по малко потъваше в мъглата.

-Какво правите тук? Лични карти за справка.

Двама полицаи се надвесиха над Косьо.

-Дължи ни пари – рекоха двамата, отдъхнаха си малко, защото се бяха изморили да налагат Косьо и подадоха личните си карти.

-Дължи ви пари? А сумата в какъв размер е?

-Значителна, значителна!

Полицаите прегледаха личните карти на двамата и им ги върнаха. Тогава единият полицай побутна Косьо.

-Господине, а вашата лична карта.

Изнемощял от боя, Косьо едва сега забеляза полицаите и заопипва трескаво из джобовете си. Картата я нямаше.

-Сигурно е паднала някъде с портмонето - опита се да обясни той.

– А аз никакви пари не дължа, тези двамата ги видях за първи път, когато ме нападнаха преди малко. Моля ви, направете нещо, нали сте органи на реда?

-Ти кой ще обиждаш, бе? Органи на реда ли каза? – засегна се полицаят. – И кажи ми сега какво да те правя без лична карта?

-Съжалявам, не исках да Ви обидя. А за картата – огледайте се, трябва да е някъде наоколо.

-Ти се огледай – рече троснато полицаят.

– И по-добре не лъжи. Познаваме хората по физиономиите, това ни е част от работата. Имаш съмнителна мутра и сто процента дължиш пари на тези двамата. Затова си опичай акъла, чуваш ли?

След тези думи полицаите се прибраха в патрулката си и отпрашиха в посока НДК. Здравеняците веднага продължиха със заниманието си, а трамваят изтърси още хора, които директно навлязоха като зрители на бойното поле.

Минувачите гледаха с интерес и Косьо почувства, че помощ няма да дойде отникъде. Той забеляза и съученика си, който плахо се криеше зад един от минувачите, следейки как побоят продължава.
-Младене – опита се да извика Косьо. – Младене, обясни им, че никакви пари не им дължа и че е станала някаква ужасна грешка.

-Познаваме ли се? – попита Младен и се ската още повече зад гърба на минувача пред него.

След малко Младен си замина.

-И лъже, че познава разни хора – заклатиха глави минувачите.

В същото време ниският темерут вдигна Косьо като внимаваше да не се изцапа с кръв, а високият здравеняк извади нож.

Косьо изпита небивал ужас.

-Защо... – искаше да попита, но острата пареща болка от ножа в корема пресече въпроса му.

Искаше му се да повърне, но не можеше. Минувачите гледаха с интерес. Високият здравеняк извади ножа, ръгна го още веднъж и после двамата се изпариха, оставяйки Косьо да лежи на плочките пред паметника на Попа. Малко поточе кръв се заспуска по цепнатините между плочките.

-Добре, че дължи пари е ясно. Но не е ли по-добре да е жив, за да може да ги върне – каза един от зяпачите.

Другите се съгласиха и някой извика линейка. Кръвта на Косьо образува локва. Хората, които минаваха оттук, внимаваха да не стъпат в нея, за да не се изцапат. Те заобикаляха локвата набързо, хвърляйки по един поглед на Косьо и продължаваха по пътя си.

Линейката се появи след около половин час, проби път през задръстването и паркира наблизо. Отвътре изхвърча дебела лекарка.

-Какво става тук? Това ли е наръганият? – посочи тя Косьо.

Косьо не я забеляза, той плуваше в мъглата.

Минувачите й обясниха накратко за какво става въпрос. Не пропуснаха да кажат, че Косьо дължи пари и че всичко е било напълно заслужено, както и че полицията вече е минала. Допълниха, че наръганият лъже.

-Ясно – рече лекарката, - обаче имаме проблем. Нямаме санитари и без чужда помощ не можем да го качим в линейката. Хайде някой от вас да ни помогне с пренасянето, после ние го поемаме. Помогналият само ще трябва да даде имената си, за да даде показания, ако наръганият умре.

Щом чуха, че трябва да дават имената си, минувачите отстъпиха панически назад. Косьо отдавна не възприемаше какво се случва около него. Погледът му отнесено кръжеше наоколо, но напълно автоматично. Хем беше в съзнание, хем - не.

-Дори да го пренесем, – зашушука един от минувачите на съседа си. – дори да го закарат в болницата, погледнете го – той вече е пътник. Няма да го приемат, защото рискуват да почине в болницата. Когато трябваше да караме баща ми, много беше зле, но се оправи (да чукам на дърво), чакахме четири часа, докато се престрашат да го приемат. Ако някой умре, разваля статистиката, но не това е най-страшното! На всичко отгоре болницата трябва да носи отговорност за смъртта му. Не, не – този е пътник.

Никой не помогна да качат Косьо в линейката и тя си тръгна.

Все още беше отвратителна жега. Колите се гипсираха в задръстването, трамваите бълваха хора, минувачи пълзяха по тротоарите, а продавачките в магазините дремеха на хладно. Малко след смъртта на Косьо, минувачите загубиха интерес и се разпръснаха.

Животът ни е поп-фолк

Качваме се на втория етаж на Гьоте Институт, за да посетим новата изложба на Аделина Попнеделева „Градски мотиви”, която е част от Минифестивала за социалистическото минало "Отвъд омразата, отвъд носталгията".” Първоначално впечатление: снимки на графити, свързани по някакъв начин със соц миналото. Нищо особено, но в този момент забелязваме четирите телевизора и решаваме да хвърлим едно око на видеото. Чудесна идея, тъй като видеото Fresh е ядрото на изложбата и представя целия кич и цинизъм на нашето време. Филмчето представлява четиригодишното (проследено чрез четири интервюта в периода 2005-2009) развитие на българин, чиито девиз е „Да се видя в очите на другите.” Видеото е пълно с бисери от сорта на: „Мисля, че ще стана по-хубав с още два ланеца” (смях), „Искам цял живот да се занимавам с далавери” и „Дънките ме кефят, щото на тях пише Diesel”. Да прибавим към това и амбициозни, вероятно вече осъществени, проекти за палто от питон и материализирани мечти за скъпа кола с лесно запомнящ се номер, заради която да могат да те поздравят с „Тигре, тигре” в БИАД. Да, животът ни е поп-фолк, а понякога (защо ли?) София ни се струва най-голямото село. Добре, че е Анелия Попнеделева, за да ни го припомни.

IN UTERO

Затвори се в новия си дом по собствено желание. Реши да го начука на целия свят и да изчезне. Да остане насаме в кутийката си. Да проумее, че всеки апартамент може да бъде утроба. Пролетният вятър издуваше полата й като платно на кораб. -Пази се-е-е! Чудно как успя да чуе вика при положение, че от слушалките на плейъра й стенеше Бьорк. Въпреки това Йоана се сепна и замръзна на място. Точно навреме, пред краката й се строполиха въже и найлонова торба с покупки, в която се пръснаха кутия с прясно мляко и пакет овесени ядки. Бялата течност плъзна по плочките на тротоара и замалко да изцапа ниските й червени, фейски обувки, но тя предпазливо и бързо отстъпи назад. От балкона на втория етаж се подаде чорлавата чернокоса глава на момче към края на двайсетте, кафяви очи, набола брада и бяла тениска с щампа – ръка с сключени палец и показалец и с дебела точка в пространството между тях, образувайки така формата на око. Другите пръсти са разперени, а отдолу се мъдри надписът: Your Eye? -Добре ли си? – надвеси се от балкона той и се усмихна с усилие. -Нищо ми няма, но беше на косъм. -Никога не съм си представял, че торбите с покупките могат да се откачат от куката на въжето. Наистина много съжалявам. Йоана тъкмо щеше да повтори, че всичко е окей и да не е притеснява, поне до момента, в който не нацели някой невинен минувач по главата, но в този момент от магазина изхвърча продавачът с ретро-визия – дънки, дънкова риза, рошави мустаци и дълга, разпиляна коса, започнала сериозно да оплешивява над челото. След краткия спринт продавачът не можеше да си поеме дъх. Момчето отгоре го успокои и му каза, че не се е случило нищо сериозно. -Ех, Антоне, Антоне. А ако беше наранил момичето? Толкова ли е трудно да слезеш и да си напазаруваш, бе, мама му стара? И ти си един... Антон го увери, че иска да си продължат постарому – да закача торбите с продукти на въжето и куката, просто ще внимават повече и не, определено няма да слиза. Продавачът се съгласи, но при условие да внимават повече. Като рече това, той се обърна към момичето, огледа го и щом се увери, че наистина нищо му няма, се шмугна в магазина, измъкна оттам метла и започна да чисти бъркотията. -Хей, ти – извика Йоана нагоре. – Защо не слизаш до магазина? -Такива са правилата. Никакви контакти, никакво излизане. Сега трябва да се прибирам. Чао – отвърна той и се скри някъде. -Колко невъзпитано! – промърмори Йоана. Отдели се от обичайната си среда. Прикрий добре следите си. Забрави за телефоните. Контактувай колкото се може по-малко с външния свят. Това е пътят към себе си. Единственото разрешено удоволствие е интернет, но не прекалявай с него. Йоана не можеше да определи със сигурност дали той се е прибрал вътре или се е притаил под перваза на балкона. Продавачът вече насмиташе разпилелите се овесени ядки от тротоара. Локвичката мляко стоеше непокътната и към нея се приближиха три котки – и трите черни. -Знаех си, че веднага ще дотърчите, хитреци такива – гальовно им говореше той. -Вие усещате тези неща, защото прехраната ви изцяло зависи от случайността. Затова и следвате случайността по петите. Йоана гледаше как котките плахо опитват млякото, но умът й беше зает с друго. -Защо издърпва покупките си с въже през балкона, а не слиза до магазина? Какви са тези правила? И защо се скри толкова бързо? Продавачът се разсмя. -Май обичаш да задаваш въпроси. Интересно, каква ли е твоята професия? Хората с творчески професии обичат да задават въпроси, а аз, обратно, съм продавач и отдавна съм свикнал да отговарям, затова ще ти кажа какво знам. Откакто Антон се нанесе тук преди няколко месеца, той не е излизал от апартамента. Седи вътре по цял ден. Твърди, че работи по няколко часа, а през останалата част на деня се занимава със себе си. Не иска да вижда никого отблизо и избягва преките контакти с други хора. Ако го потърсиш на вратата му, ще усетиш неговото присъствие от другата страна, ще знаеш, че е там, но той няма да ти отвори. Ще те остави да чакаш, докато ти омръзне и си тръгнеш. Когато идват инкасатори, за да отчитат тока и водата, той плъзва под вратата бележка, на която пише, че ще отвори след две минути, а те да си свършат работата и да си вървят. След това отключва външната врата, затваря се в една от другите стаи и така инкасаторът безпрепятствено влиза, измерва каквото трябва и си заминава. Освен когато пазарува, което в неговия случай означава, че всеки петък безмълвно пуска въжето с куката, необходимите пари и списък с продукти, а после го изтегля, все така безмълвен, можеш да го видиш при хубаво време. Тогава излиза на балкона, наблюдава минувачите и небето и когато му омръзне, потъва обратно вътре. Често се питам дали не се чувства самотен, но излежда самотата не му пречи, иначе отдавна да е прекратил този необичаен режим. Говори сравнително рядко, но разприказва ли се, понякога няма спиране. На два-три пъти сме откарвали по няколко часа в разговори, аз – отдолу, той - отгоре. Затова и претендирам, че го познавам донякъде, доколкото изобщо можеш да познаваш подобен човек. Йоана слушаше внимателно думите на Стоян и от време на време поглеждаше нагоре към прозорците, зад които Антон вероятно наблюдаваше техния разговор. Продавачът свърши с почистването на улицата и й каза, че трябва да се връща в магазина. -Не мога да стоя тук цял ден, винаги трябва да има човек зад щанда, помни ми думите, винаги, – рече той и допълни, - И не става дума само за магазините! Преди да си тръгне, Йоана го попита къде точно се пада апартамента на Антон, после проследи с поглед как той се провира между щайгите с плодове и зеленчуци и потъва в магазина. -Интересен човек, всъщност интересни хора – каза си тя на глас и се запъти към входа. На балкона все така нямаше признаци на живот. Скрий се дълбоко. Така дълбоко, че сам да не се откриеш. Тогава вероятно ще си спомниш отново, че животът е търсене. Звънецът до масивната дървена врата не работеше и Йоана тропаше с ръка по повърхността й от бял бор, облечен с лак. Никакъв отговор. -Знам, че си вътре, човече. За малко да ме уцелиш с торбите, които изтегляш на въже, защото си се отцепил от света като някакъв отшелник. На някои хора това може да им се струва неразбираемо и прекалено, но на мен – не. Свръх интересен си ми и искам да се запознаем. Може поне ти да си истински! А и вече те видях и наистина няма смисъл да се криеш повече. Можеше да се закълне, че усеща неговото присъствие зад вратата. -Хайде, де. Не е интересно. Не се плаши. Не искам да те изкарвам навън, но те моля да ме пуснеш вътре. Или не ме пускай, нека си говорим през вратата, ако така ще ти е по-спокойно? Нито звук. Поне да чуеше нещо вътре за изтрополи. -Знаеш ли, ядоса ме, защото идвам като приятел. Пределно ясно ми е от какво искаш да избягаш и аз не към част от него. Но съм инат и няма да се предам. Когато останеш сам, ще свикнеш с тишината, която никога не е пълна. Изучавай чуждите стъпки и вдишвания. Всичко, което не е изговорено, е ключ към същността. Йоана седнала на стълбите и зачакала. Стояла така с часове, чела книга, говорила по телефона, мълчала и наблюдавала вратата в опити да отгатне какво ли минава през главата на Антон. Няколко пъти покрай нея минали съседи, които я изгледали подозрително, но тя вече знаела, че няма да се откаже. Постепенно всички дейности и омръзнали и забила поглед във вратата, мислела си, че ако я гледа достатъчно дълго, погледът й ще премине през нея. Гледала във вратата и така неусетно дошла вечерта. Във входа настъпил сумрак. И тогава нещо се случило... От другата страна се чуло тихо потропване и Йоана запалила лампата. Под вратата сея плъзнал лист хартия, на който било написано: Преди половин година отидох при шефа с молба за дълъг отпуск, но той не ми го даде и напуснах. Намерих си работа, която да мога да върша по интернет. Всичките ми приятели и роднини си мислят, че съм занимал поне за година. Не гледам телевизия и единствената ми връзка с външния свят са компютърът и балконът. Те ми стигат. Чувствам се страхотно, не мога да ти опиша хармонията, която намерих. Под тези редове, със същия крив и несиметричен почерк, бил надраскан имейл и Йоана най-сетне можела да си тръгне. Зад вратата царяла все същата дъбока тишина.

Светата троица от квартал „Надежда”

Страниците от „Под игото” се гърчат в малкото импровизирано огнище, а тънките клонки не просто не искат да се запалят. Кофти, защото е ебати клинча. Кой да очаква, че в средата на май ще задуха такъв студен вятър? Всъщност по-добре да карам по същество, вместо да зациклям с несъдържателни описания. Трима сме – аз, Митко и Ради. В даскало ни наричат Светата троица, щото винаги се чупим заедно от даскало и отпрашваме към по-атрактивни дестинации – боулинг, компютри, градинки, хек, голям купон ви казвам. С две думи поддържаме имиджа на лоши момчета. Яко, нали? Веднъж Ради се наяжда с някакви хапчета, които съвсем го отпускат и се налага да го мъкнем с Митко. Действието се развива в двора на училище, съучениците гледат тъпо. На всичко отгоре се разминаваме с цифра учители, които любопитстват какво става. -Не е добре, нещо му е лошо – викаме и продължаваме да го влачим. Голям адреналин, краката ни са омекнали. Заформят се драми, предлагат ни пари за такси... Да го закараме в Пирогов! Как ли пък не? На даскалите само Пирогов им е в главите. Онзи път като изпих бутилка червено вино и драйфах в час по математика, даскалката пак се шашна. „Кръв!”, вика. И после отново – хвани си такси до Пирогов. Обаче няма шанс да се замъкна дотам пиян като куче. Да правиш простотии нонстоп може да изглежда лесно, но за тая работа се иска акъл, целенасочена конструктивна мисъл. Всеки следващ път трябва да измисляш нещо ново, щото да се повтаряш е пълна позьорщина. Трябва да става шоу. За това се нуждаеш от конкуренция. Ние обаче сме забити да не ти казвам къде, а когато си заобиколен от загубеняци, се състезаваш със самия себе си – на финиша едновременно печелиш и губиш. Досега Светата троица само беше печелила и естествено, дойде време за поражение. Всичко започна с дневника. Вчера го задигнахме, супер яко. Даскалите се видели в чудо, класната вдигнала кръвно, директорът избеснял, а през това време ние седим в една градинка на пет минути от тях и се чудим да го подпалим ли или да не го подпалим. Накрая се отказваме. И без това не ни пука какво пише вътре. За какво да го палим? За единия спорт ли? Грешка! Когато си започнал да правиш нещо, свърши го докрай. Върнахме го в Учителската, леко неудобна ситуация, наведени глави, пърхане с мигли. Да, ама тия излязоха пълни неблагодарници и викнаха родителските тела. Тъп филм, щото и на тях им е омръзнало да ни изнасят конски в опити да разбият компанията (взаимно сме си влияели зле, да, бе, да). И каква е поуката, мислите? Просто не трябваше да се опитваме да бъдем добри. Много ясно, че няма смисъл, когато злото веднъж е сторено, но кой да помисли навреме за това? И сега виждаме как краят идва, черен екран, сдух, no fun. От днес се говори, че ще ни изключват и мисля, че този път е вярно. Вече се опитаха да разхвърлят Светата троица по различни класове, но удариха на камък, щото продължихме да движим заедно. Все пак не всеки ден можеш да намериш свежи типчета, с които да имаш приказка и общи интереси (пийваме винце, пушим цигарки, понякога джойнт, слушаме музика, експериментираме със себе си и така нататък, все обичайните неща). Ще ни преместят в различни училища. Може би ще продължим да се виждаме, но се съмнявам, че нещата ще са същите, в момента даскалото е това, което ни свързва. Нищо чудно, че при това положение се чупим от даскало като за последно. Сутринта се виждаме пред жълтата, грозна сграда на училището, споглеждаме се помежду си и отпрашваме към Витоша. Идеята е на Митко, браво на него. Точно от това се нуждаем сега, да се издигнем над проблемите, над нашите, над малоумната София и да им се изхилим за последен път отгоре. По пътя купуваме цигари и вино, успяваме от третия опит. Супер много мразя някакви продавачи да се правят на интересни – не сме били пълнолетни. Има ли смисъл от подобни реплики, когато все ще намерим откъде да си купим? После се добираме до Драгалевци и се натоварваме на открития лифт. Не особено умна постъпка, защото, както вече казах, е кучи студ. Когато слизаме от лифта, тракаме със зъби и сме готови да запалим огън на първото удобно място. Първото удобно място е една полянка между дърветата с гледка към Кофия, както обичаме да наричаме нашия роден град, завинаги затънал в боклуци. Изваждам тетрадката си от раницата (А4, 80 страници, широки редове). Ще използваме листата като подпалки. През това време Ради и Митко събират съчки. Когато идват и понечвам да откъсна лист от тетрадката, Ради ме спира и с кикот ми подава „Под игото”. Не доумявам. Вярно, че в момента дъвчем романа в часовете по литература, но ние не сме от най-примерните и не разбирам как книгата изобщо се е озовала тук. Няма значение, не задавам излишни въпроси. Изкарваме си яда върху романа, разкъсваме го бавно с наслада и хвърляме листата в огнището. Подреждаме съчките и възпламеняваме с помощта на запалка (50 стотинки, прозрачна, зелена), но огънят не ще да тръгне. -Ей това е, копеле... Най-любимата книга на българите, а с нея и един огън не можеш да запалиш! Представяш ли си? – боботи Ради. -Пълна скръб – подавам му бутилката и той отпива здраво. -Какво ли ще се случи, когато се върнем долу, а? – подхваща Митко. -Каквото и да се случи, няма да е свързано с нас, а с нашите, с новите учители, с новите съученици. Имам чувството, че нас ни няма в картинката, копеле. Като и без това ни няма, може би някой ден трябва да се чупим генерално – казва Ради. -Съгласен. Ще си намерим хубаво местенце в Кофия или по-добре и от нея да се чупим. Ще отпрашим към някой друг град, примерно Варна - предлагам. -Идва лятото и има вариант да тръгнем на стоп - продължава Ради. -Сестрата на един приятел от блока така пътува – само с раницата и с вдигнат палец. Можем цяло лято да обикаляме по морето. През това време нашите ще се притесняват, ще ни издирват, ще ходят в полицията и може би като се приберем през есента, ще проявят повече разбиране и ще ни оставят в старото даскало. -Какво ни трябва? -Малко пари, спални чували, може и палатка. -В нас има палатка – скача на крака Митко. – Стара, износена четириместна брезентова палатка отпреди трийсет години, но ще свърши работа. -Сигурен ли си, че не тече, копеле? – пита Ради. -Много ясно, всяка лято ходим с нашите на къмпинг. Майка ми бучи, иска нова палатка, но баща ми си харесва старата. Мога да уредя и спални чували. Вече сме изгорили половината книга, а огънят още не се е запалил. Дали това не е знак? -Копелета, какво правим тук!? Дайте да се опитаме, няма време, вече е един - казвам. Набързо пресмятаме, че имаме около четири часа да се приберем по домовете, да си съберем багажите и да се чупим, докато нашите се приберат. Ще се срещнем под часовника на Централна гара и ще се качим на влака. Всеки ще вземе колкото пари може, а после ще му мислим. Втурваме се обратно към лифта и оживено нахвърляме планове за лятото – пясък, море, може и по някоя пичка да забършем. На поляната зад нас остават половин разкъсан брой на „Под игото” и незапалено огнище. Не можем да знаем, че ще се видим отново чак след три години и нещо. Тогава няма да имаме нищо общо, само спомени от времето когато сме били тринайсетгодишни пикльовци в края на седми клас.