3,14

Преди няколко дни в ЛитКлуб Денис Коробко постави началото на опит за роман, който да се пише от различни хора. Ограничението е текстът да бъде около 1000 знака. До момента текстовете обаче, или поне тези след първия, циклят на едно място. Не се опитват по никакъв начин да раздвижат действието, а повтарят това, което Денис Коробко е започнал. Или поне на мен така ми се струва.

Всъщност ето го и романа досега, но трябва да се копи-пейстне, защото поради някаква причина не мога да го сложа като линк.

http://litclub.bg/library/3.14.html

Провокиран от тъпченето на едно място днес, за около десет минути между извършването на различни задачи, реших да се опитам да тласна романа в по-деградантскта посока или изобщо да го тласна накъдето и да е, за да видя дали колегите писатели ще се събудят.

Изпратих моята кратка глава, но не съм сигурен дали Емилиян Николов ще я пусне. Хубавото е, че като имаш блог това няма значение. Затова пускам откъса и тук.

VI.

-Много си зациклил, пич, наистина – укорява ме Данката.

Ако вярвам на някого, то това е Данката. Скъсва се от бачкане като барман и като редактор на книги и всяка минута му е свръхценна. Затова не говори празни приказки.

-Откакто сме се видели, не спираш да разправяш за 3,14 и за някакви цитати, които трябва, забележи това, съвсем произволно да направляват живота ти, поне когато ги разбираш. Бълнувал си за числото Пи пред някакво невинно момиче, което си тръгнало, за да не те слуша!? Сигурен съм, че е било красиво. Всяко момиче е красиво по своя си начин, ама ти даже и не си се опитал да го разбереш това. Окръжността в твоя случай означава, че си зациклил, пич, и това е, щото няма какво да правиш. А на Клара нито това и е телефона, нито ще й звъннеш, щото ако посмееш да й звъннеш, лично ще те пребия. Момичето си има приятел, а нашият тръгнал да й звъни като някакъв тийнейджър! Виж, троскота беше някакъв треволяк. Затова дай да отидем при Наката и да се напушим. И без това е неделя, а навън едно такова слънце свети.

Нямаше как да не се съглася. Двамата станахме от кафето, където се бяхме видяли случайно, и тръгнахме.