Текстът е публикуван в сайта www.podmosta.bg
Автор: Емилия Илиева
Когато белият лист се взира в теб с трепетно очакване, а мислите не смеят да придобият писмен облик, осъзнаваш силата на изказа, или по-точно безсилието си пред него. Но стига за мен и хората. Сега главният ни герой е словото, а Иван Димитров е в ролята на негов верен приятел и разказвач, откриващ ни енергията, обаянието и заряда му в сборника с разкази – „Силата на думите” (изд. Жанет 45, 2017).
А между кориците на книгата, речта ражда живот. Понякога той поразително ни прилича на черна дупка, поглъщаща ни в безкрайната си паст, в която няма и помен от светлина. Друг път е бял и чист, сякаш сме вперили взор към слънцето. Но най-често е обагрен в нюанси на сивото, каквото е и същинското му измерение в света, извън владението на страниците. Тази представа е съвършено допълнена от илюстрациите на Мария Налбантова, която чрез черно-белите си изображения неотлъчно следва линията на семпли и непринудени откровения, заложени в историите.
Разказите на Иван Димитров отекват в нас, като че четем поезия. Тяхната богата сетивност, докосваща не само струните на душата, но и провокираща разума, оставя впечатлението за безгранична свобода на думите, на посланията, на нас самите. Именно този волен полет на езика провокира усещането, че четем не разкази, а личен дневник. Там, в него, са сгушени разхвърляни мисли, скрити копнежи, безмълвни изповеди, в които не винаги можем да проникнем в дълбочина, за да ги съпреживеем. В които сюжетът избледнява, за да остане като фон. В които не са ни дадени отговори, понякога дори не са зададени въпроси. Просто един огледален образ на нечия разхвърляна душевност, може би тази на автора, заключена между редовете. Вероятно за това трябва да остане като предупреждение тихият вик, който ни нашепва, че това е книга за всичко и нищо, за всеки и за никого.
И въпреки това, разказите съумяват да докоснат, да вдъхнат утеха, невидима, но осезаема подкрепа, да те изумят, да повдигнат ъгълчетата на устните ти в усмивка, да те объркат, да те вдъхновят или просто да ти напомнят, че си тук, че те има – че живееш. А от теб зависи накъде ще отправиш крачките си. Къде искаш и вярваш, че ще пристигнеш. Но преди всичко, трябва да нагазиш безстрашно, по детски, в дълбокото, за да превъзмогнеш студа, неизвестното и течението, което ако те повлече, може да те превърне в онези хора, които са „…оставили живота да минава край тях”.
Историите на Иван Димитров обитават 165 страници, но не лаконичният образ на разказите, а елементът на постоянно напрегнато очакване поражда впечатлението, че препускаме по съдържанието, в опит да отгатнем завършека. И тъкмо решаваме, че е предвидим, очевиден, обичаен, и се оказва, че сме изпуснали нишката, грешим. Даже оставаме в недоумение какво е останало невидимо и кога сме поставили финалната точка. И въпреки това „Силата на думите” не е книга за четене на един дъх. Ще те задъха, ще ти приседне между лявото и дясното полукълбо, ще те задави и ще остане като бучка, която си преглътнал, но сякаш още си стои там – дразни и наболява. Защото малцина са хората, осмелили се да се изправят очи в очи с думите. И дори те знаят, че думите са стихия, неподлежаща на опитомяване. Те са природа. Друга планета. Космос. Вселена! Трябва само да сме достатъчно търпеливи и смели, за да я открием и опознаем.
И думите ще ни бъдат признателни, защото и те без нас са обречени на гибел. „Книгите си седят спокойно една до друга на рафта и им е все тая в какви взаимоотношения са писателите. Те знаят, че най-важното са читателите, защото само те посягат към тях и ги разлистват.”
Линк към оригиналната публикация:
https://podmosta.bg/silata-na-dumite-slovo-mosht-i-ivan-dimitrov/
Няма коментари:
Публикуване на коментар