събота, октомври 28, 2017
Презкурин
Името на спокойствието
е презкурин.
В търчащите дни.
Сред врещящите хора.
Сред редиците на тези,
които винаги вземат
и никога не дават.
Името...
Името на спокойствието...
Е презкурин.
В усмивките на неспокойните,
чиято основна мисия в живота
е да предават неспокойствието си
на всички, които не са неспокойни.
Името...
Името на спокойствието...
Е презкурин.
Пийте презкурин на всеки час-два!
Пийте презкурин на всяка минута!
Внимание!
Презкурин е напълно
натурално лекарство.
Моля, преди употреба
не четете листовката.
четвъртък, октомври 26, 2017
Бележка от Токио
В пушилнята на театъра, където гледаме кабуки театър, срещу мен седи Жан-Марк Бар. Усмихвам му се. После той ми се усмихва. И в един момент казва:
- Днес гледах филма ви.
Днес беше прожекцията за журналисти и представители на киноиндустрията... Утре е световната премиера.
Разговаряме се, той казва как наскоро е бил на филм феста в Сараево и смята, че в източноевропейското кино има нещо, което Запада е загубил. Личи си, че бюджетите са малки, но има някаква чувствителност, има някакъв дух...
После си говорим за американското кино от шейсетте и седемдесетте. Как Спилбърг и Лукас са прецакали американското кино. За да сега Лукас плаче, че киното умира.
- Той плаче, докато ходи от една банка към друга - казва шеговито той.
Летят имена на филми, стига се и до нямата кино.
Казваме си чао, за да си кажем здрасти пред автобуса, който ще ни кара към хотела. Разговорът продължава по време на краткото пътуване. Той току-що е завършил театрална постановка със съпругата си по текст на Толстой.
В един момент подхвърля как много бил работил в Дания... )))
И тогава в един велик миг той казва:
- Да си актьор е много лесно. Просто трябва да се научиш да правиш нищо!
Дзъннннннннннннннннннннннннннн.
- Днес гледах филма ви.
Днес беше прожекцията за журналисти и представители на киноиндустрията... Утре е световната премиера.
Разговаряме се, той казва как наскоро е бил на филм феста в Сараево и смята, че в източноевропейското кино има нещо, което Запада е загубил. Личи си, че бюджетите са малки, но има някаква чувствителност, има някакъв дух...
После си говорим за американското кино от шейсетте и седемдесетте. Как Спилбърг и Лукас са прецакали американското кино. За да сега Лукас плаче, че киното умира.
- Той плаче, докато ходи от една банка към друга - казва шеговито той.
Летят имена на филми, стига се и до нямата кино.
Казваме си чао, за да си кажем здрасти пред автобуса, който ще ни кара към хотела. Разговорът продължава по време на краткото пътуване. Той току-що е завършил театрална постановка със съпругата си по текст на Толстой.
В един момент подхвърля как много бил работил в Дания... )))
И тогава в един велик миг той казва:
- Да си актьор е много лесно. Просто трябва да се научиш да правиш нищо!
Дзъннннннннннннннннннннннннннн.
сряда, октомври 25, 2017
Японски бележки 1
Япония е едно от най-спокойните места, на които съм ходил. Цари една тишина, една много характерна атмосфера, която не съм срещал никъде другаде. Звуковата среда е прекрасна. Досега в кафенетата, в които съм сядал се слуша джаз. А в супермаркета в Чиба, от който пазарувах, пускат класическа музика. Да ти е кеф да пазаруваш.
Местната храна определено е по мой вкус. Още от сандвича, който ми беше връчен на летището - ориз, завит с нори (водораслото, което се използва при правенето на суши) и слива. Днес пробвах и вариант със сьомга.
Много медитативно място...
Вече съм сигурен, че ще се върна отново.
Имам чувството, че в Япония открих едно място, което винаги ми е липсвало, без да знам къде се намира.
И да... Токио може да е метрополис, но също е много спокоен град. Със сигурност той си има своите по-шумни места. Но в това отношение не може да има никакво сравнение с Ню Йорк, да кажем...
Пълна магия!
понеделник, октомври 23, 2017
В понеделник сутрин
В понеделник сутрин
се сещаш за петък вечер.
В петък вечер
се сещаш за понеделник сутрин.
Мислиш си, че си тук и сега,
а не си.
Винаги си някъде другаде
в календара на живота си.
Дзъннннннннннннннннннннн.
се сещаш за петък вечер.
В петък вечер
се сещаш за понеделник сутрин.
Мислиш си, че си тук и сега,
а не си.
Винаги си някъде другаде
в календара на живота си.
Дзъннннннннннннннннннннн.
неделя, октомври 22, 2017
„Силата на думите” – слово, мощ и Иван Димитров
Текстът е публикуван в сайта www.podmosta.bg
Автор: Емилия Илиева
Когато белият лист се взира в теб с трепетно очакване, а мислите не смеят да придобият писмен облик, осъзнаваш силата на изказа, или по-точно безсилието си пред него. Но стига за мен и хората. Сега главният ни герой е словото, а Иван Димитров е в ролята на негов верен приятел и разказвач, откриващ ни енергията, обаянието и заряда му в сборника с разкази – „Силата на думите” (изд. Жанет 45, 2017).
А между кориците на книгата, речта ражда живот. Понякога той поразително ни прилича на черна дупка, поглъщаща ни в безкрайната си паст, в която няма и помен от светлина. Друг път е бял и чист, сякаш сме вперили взор към слънцето. Но най-често е обагрен в нюанси на сивото, каквото е и същинското му измерение в света, извън владението на страниците. Тази представа е съвършено допълнена от илюстрациите на Мария Налбантова, която чрез черно-белите си изображения неотлъчно следва линията на семпли и непринудени откровения, заложени в историите.
Разказите на Иван Димитров отекват в нас, като че четем поезия. Тяхната богата сетивност, докосваща не само струните на душата, но и провокираща разума, оставя впечатлението за безгранична свобода на думите, на посланията, на нас самите. Именно този волен полет на езика провокира усещането, че четем не разкази, а личен дневник. Там, в него, са сгушени разхвърляни мисли, скрити копнежи, безмълвни изповеди, в които не винаги можем да проникнем в дълбочина, за да ги съпреживеем. В които сюжетът избледнява, за да остане като фон. В които не са ни дадени отговори, понякога дори не са зададени въпроси. Просто един огледален образ на нечия разхвърляна душевност, може би тази на автора, заключена между редовете. Вероятно за това трябва да остане като предупреждение тихият вик, който ни нашепва, че това е книга за всичко и нищо, за всеки и за никого.
И въпреки това, разказите съумяват да докоснат, да вдъхнат утеха, невидима, но осезаема подкрепа, да те изумят, да повдигнат ъгълчетата на устните ти в усмивка, да те объркат, да те вдъхновят или просто да ти напомнят, че си тук, че те има – че живееш. А от теб зависи накъде ще отправиш крачките си. Къде искаш и вярваш, че ще пристигнеш. Но преди всичко, трябва да нагазиш безстрашно, по детски, в дълбокото, за да превъзмогнеш студа, неизвестното и течението, което ако те повлече, може да те превърне в онези хора, които са „…оставили живота да минава край тях”.
Историите на Иван Димитров обитават 165 страници, но не лаконичният образ на разказите, а елементът на постоянно напрегнато очакване поражда впечатлението, че препускаме по съдържанието, в опит да отгатнем завършека. И тъкмо решаваме, че е предвидим, очевиден, обичаен, и се оказва, че сме изпуснали нишката, грешим. Даже оставаме в недоумение какво е останало невидимо и кога сме поставили финалната точка. И въпреки това „Силата на думите” не е книга за четене на един дъх. Ще те задъха, ще ти приседне между лявото и дясното полукълбо, ще те задави и ще остане като бучка, която си преглътнал, но сякаш още си стои там – дразни и наболява. Защото малцина са хората, осмелили се да се изправят очи в очи с думите. И дори те знаят, че думите са стихия, неподлежаща на опитомяване. Те са природа. Друга планета. Космос. Вселена! Трябва само да сме достатъчно търпеливи и смели, за да я открием и опознаем.
И думите ще ни бъдат признателни, защото и те без нас са обречени на гибел. „Книгите си седят спокойно една до друга на рафта и им е все тая в какви взаимоотношения са писателите. Те знаят, че най-важното са читателите, защото само те посягат към тях и ги разлистват.”
Линк към оригиналната публикация:
https://podmosta.bg/silata-na-dumite-slovo-mosht-i-ivan-dimitrov/
Автор: Емилия Илиева
Когато белият лист се взира в теб с трепетно очакване, а мислите не смеят да придобият писмен облик, осъзнаваш силата на изказа, или по-точно безсилието си пред него. Но стига за мен и хората. Сега главният ни герой е словото, а Иван Димитров е в ролята на негов верен приятел и разказвач, откриващ ни енергията, обаянието и заряда му в сборника с разкази – „Силата на думите” (изд. Жанет 45, 2017).
А между кориците на книгата, речта ражда живот. Понякога той поразително ни прилича на черна дупка, поглъщаща ни в безкрайната си паст, в която няма и помен от светлина. Друг път е бял и чист, сякаш сме вперили взор към слънцето. Но най-често е обагрен в нюанси на сивото, каквото е и същинското му измерение в света, извън владението на страниците. Тази представа е съвършено допълнена от илюстрациите на Мария Налбантова, която чрез черно-белите си изображения неотлъчно следва линията на семпли и непринудени откровения, заложени в историите.
Разказите на Иван Димитров отекват в нас, като че четем поезия. Тяхната богата сетивност, докосваща не само струните на душата, но и провокираща разума, оставя впечатлението за безгранична свобода на думите, на посланията, на нас самите. Именно този волен полет на езика провокира усещането, че четем не разкази, а личен дневник. Там, в него, са сгушени разхвърляни мисли, скрити копнежи, безмълвни изповеди, в които не винаги можем да проникнем в дълбочина, за да ги съпреживеем. В които сюжетът избледнява, за да остане като фон. В които не са ни дадени отговори, понякога дори не са зададени въпроси. Просто един огледален образ на нечия разхвърляна душевност, може би тази на автора, заключена между редовете. Вероятно за това трябва да остане като предупреждение тихият вик, който ни нашепва, че това е книга за всичко и нищо, за всеки и за никого.
И въпреки това, разказите съумяват да докоснат, да вдъхнат утеха, невидима, но осезаема подкрепа, да те изумят, да повдигнат ъгълчетата на устните ти в усмивка, да те объркат, да те вдъхновят или просто да ти напомнят, че си тук, че те има – че живееш. А от теб зависи накъде ще отправиш крачките си. Къде искаш и вярваш, че ще пристигнеш. Но преди всичко, трябва да нагазиш безстрашно, по детски, в дълбокото, за да превъзмогнеш студа, неизвестното и течението, което ако те повлече, може да те превърне в онези хора, които са „…оставили живота да минава край тях”.
Историите на Иван Димитров обитават 165 страници, но не лаконичният образ на разказите, а елементът на постоянно напрегнато очакване поражда впечатлението, че препускаме по съдържанието, в опит да отгатнем завършека. И тъкмо решаваме, че е предвидим, очевиден, обичаен, и се оказва, че сме изпуснали нишката, грешим. Даже оставаме в недоумение какво е останало невидимо и кога сме поставили финалната точка. И въпреки това „Силата на думите” не е книга за четене на един дъх. Ще те задъха, ще ти приседне между лявото и дясното полукълбо, ще те задави и ще остане като бучка, която си преглътнал, но сякаш още си стои там – дразни и наболява. Защото малцина са хората, осмелили се да се изправят очи в очи с думите. И дори те знаят, че думите са стихия, неподлежаща на опитомяване. Те са природа. Друга планета. Космос. Вселена! Трябва само да сме достатъчно търпеливи и смели, за да я открием и опознаем.
И думите ще ни бъдат признателни, защото и те без нас са обречени на гибел. „Книгите си седят спокойно една до друга на рафта и им е все тая в какви взаимоотношения са писателите. Те знаят, че най-важното са читателите, защото само те посягат към тях и ги разлистват.”
Линк към оригиналната публикация:
https://podmosta.bg/silata-na-dumite-slovo-mosht-i-ivan-dimitrov/
Силата на думите
Попитаха ме каква е силата на думите.
Замълчах.
Силата на думите е в мълчанието.
В онова мълчание,
което е равнозначно
на говорене.
Замълчах.
Силата на думите е в мълчанието.
В онова мълчание,
което е равнозначно
на говорене.
петък, октомври 20, 2017
Марин Бодаков за "Силата на думите"
Това е книга, в която „думите правят неща”. И предизвикват вериги от събития. Или преносните значения стават буквални. Разказите на Иван Димитров разсмиват и натъжават. С опита си на драматург и публицист, авторът е способен да извлече нежен смисъл от иначе абсурдните всекидневни ситуации, да опакова с поезия анекдотичното измерение на живота, въображението му да намери изход там, където ние, читателите, не го намираме. В меланхолията му има уют. В писането му има основополагаща човешка добрина. Докато се чудеше кога дойде понеделник, стана на трийсет години. Срядата дойде така внезапно, че направо му изкара ангелите. Оказа се на шейсет. Зачуди се дали ще доживее до петък, а междувременно навърши 81. Така и не доживя до края на седмицата. Умря в събота. В неделя Бог си почиваше. Само това е разказът “Седмица” - и започва да ни звучи все по-познато. А на нас ни остава да се чудим дали всъщност не е документален репортаж от собствения ни живот - все по-далеч от иронията, все по-близо до жалостта. Ненаписаното е твърде много, за да се побере в книга, както ни казва един друг, уж също твърде кратък разказ. Ето, Иван излиза и извън уюта и владенията на езика.
Текстът е публикуван в брой 35 от 2017 година на вестник "Култура".
И така...
Вчера баща ми ме изпраща до летището. Аха да си кажем "чао" и за някаква пълна глупост го обграждат четирима ченгета. И се започва един спор... Напълно безсмислен. И вместо да си кажем "чао" по нормален начин и двамата бяхме доста поизнервени.
Първо, за всички подобни случаи с хора от професията на баща ми наскоро научих универсалния отговор. Научих го от един друг доктор, който по спешност карал към болницата, когато го спрял някакъв катаджия да му прави проблеми. Нищо, че той отива по спешност.
Та универсалният отговор е: "Каквито пари имаш, по лекари да ги дадеш."
И второ, по стечение на обстоятелствата все по-често ми се налага да пътувам като част от "българската култура".
Хм... Българска култура няма! Поне на ниво държавна политика. Има култура, която се създава ВЪПРЕКИ държавната политика.
И трето, именно като подобен представител, все по-често ще прекъсвам журналисти, които казват, че съм "български писател", "български драматург" и прочие.
Не! Аз съм едно човешко същество, което е родено в България. И не желая докато това положение не мръдне поне малко, да бъда обявяван като "български".
Ами бях български драматург в Ню Йорк. Но билетът ми го плати една фондация, защото тогава нещо беше станало с "Мобилност". Джобните си ги изработих като барман.
Пари за магистрали има, но дали скоро ще има кой да се движи по тях?
Пари за бетониране на културни забележителности има...
Пари за фалираНИ банки има. Банки, които твърде скоро преди това са получавали награди за банки на годината.
Изобщо това, че пари няма, е една измишльотина. Пари има... И те изтичат отвсякъде и се разпределят по безумни начини.
Но пари за култура в тази държава в годините на Прехода няма.
Образованието не е приоритет.
Здравеопазването все не могат да го реформират като хората...
И така...
Първо, за всички подобни случаи с хора от професията на баща ми наскоро научих универсалния отговор. Научих го от един друг доктор, който по спешност карал към болницата, когато го спрял някакъв катаджия да му прави проблеми. Нищо, че той отива по спешност.
Та универсалният отговор е: "Каквито пари имаш, по лекари да ги дадеш."
И второ, по стечение на обстоятелствата все по-често ми се налага да пътувам като част от "българската култура".
Хм... Българска култура няма! Поне на ниво държавна политика. Има култура, която се създава ВЪПРЕКИ държавната политика.
И трето, именно като подобен представител, все по-често ще прекъсвам журналисти, които казват, че съм "български писател", "български драматург" и прочие.
Не! Аз съм едно човешко същество, което е родено в България. И не желая докато това положение не мръдне поне малко, да бъда обявяван като "български".
Ами бях български драматург в Ню Йорк. Но билетът ми го плати една фондация, защото тогава нещо беше станало с "Мобилност". Джобните си ги изработих като барман.
Пари за магистрали има, но дали скоро ще има кой да се движи по тях?
Пари за бетониране на културни забележителности има...
Пари за фалираНИ банки има. Банки, които твърде скоро преди това са получавали награди за банки на годината.
Изобщо това, че пари няма, е една измишльотина. Пари има... И те изтичат отвсякъде и се разпределят по безумни начини.
Но пари за култура в тази държава в годините на Прехода няма.
Образованието не е приоритет.
Здравеопазването все не могат да го реформират като хората...
И така...
сряда, октомври 18, 2017
За "Силата на думите" в "Денят започва с култура" по БНТ
Гостуването ми в "Денят започва с култура"...
https://www.bnt.bg/bg/a/ivan-dimitrov-ss-sbornika-silata-na-dumite
вторник, октомври 17, 2017
Този, който е живял като песен,
Този, който е живял като песен,
ще си отиде като песен.
Този, който е живял като свиня,
ще си отиде като свиня.
Този, който е живял като светулка,
ще си отиде като светулка.
Този, който е живял като хищник,
ще си отиде като хищник.
Колкото и да се делим,
ние сме заедно.
Това, което ни свързва, е,
че ще си отидем.
ще си отиде като песен.
Този, който е живял като свиня,
ще си отиде като свиня.
Този, който е живял като светулка,
ще си отиде като светулка.
Този, който е живял като хищник,
ще си отиде като хищник.
Колкото и да се делим,
ние сме заедно.
Това, което ни свързва, е,
че ще си отидем.
Топ 10 на Книжен център „Гринуич“ за най-търсените книги от 9 до 15 октомври:
1. „Силата на думите“ от Иван Димитров – издателство „Жанет 45“
2. „Никога не ме оставяй“ от Казуо Ишигуро – издателство „Лабиринт“
3. „Тиреоидит на Хашимото“ от Изабела Уенц – издателство „Вдъхновения“
4. „Остатъкът от деня“ от Казуо Ишигуро – издателство „Лабиринт“
5. „Произход на видовете“ от Георги Блажев – издателство „Пощенска кутия за приказки“
6. „Книга за Китай“ от Валери Петров – издателство „Вакон“
7. „Шедьоври на разказа с неочакван край“ – издателство „Пергамент прес“
8. „Чудовища и будители“ от Светослав Иванов – издателство „Вакон“
9. „Кубинската афера“ от Нелсън Демил – издателство „Бард“
10. „Погребаният великан“ от Казуо Ишигуро – издателство „Лабиринт“
понеделник, октомври 16, 2017
Понякога
Понякога потъвам
по улици и тротоари,
в себе си.
Викам си, Иване,
как може,
да нямаш толкова много,
което би могъл да имаш.
После политам
по облаци и минзухари,
в себе си.
Да.
Как може, бе Иване?
Как, кажи ми, как?
Да имаш толкова много,
което би могъл да нямаш.
За театъра и мечките
Наскоро в един от градовете, в който представях новата книга, ми казаха, че ще има театър вечерта. Очевидно ставаше дума за мечкарско представление. Заглавието веднага ме отблъсна, но си викам - кога ли ще отида на мечкарски театър... Та отидох.
Добър текст. Пошла режисура. Пошъл спектакъл. С нищо не се различаваше от телевизията.
Пълен салон. Публика, зажадняла за театър, защото този град си нямаше театър.
В представлението участват два стожера на съвременния театър. Стожери, които се оплакват често, че театърът запада. Че положението е лошо и така нататък.
И си викам...
Я вместо да се оплаквате, не правете пошлост за пари. Или поне мълчете. Би трябвало да ви е срам...
Добър текст. Пошла режисура. Пошъл спектакъл. С нищо не се различаваше от телевизията.
Пълен салон. Публика, зажадняла за театър, защото този град си нямаше театър.
В представлението участват два стожера на съвременния театър. Стожери, които се оплакват често, че театърът запада. Че положението е лошо и така нататък.
И си викам...
Я вместо да се оплаквате, не правете пошлост за пари. Или поне мълчете. Би трябвало да ви е срам...
събота, октомври 14, 2017
ПИНГВИНИТЕ
На Дейвид Мамет
- Здравейте, написал съм тук един сценарий.
- Сценарий? Добре. Много добре. Дайте да видим.
- Ето...
- Да. Да.
- И?
- Да. Да.
- Какво мислите?
- Не! Трябва да го преработите. Така не става. Ужасен. Ужасен сценарий.
- Здравейте!
- Здравейте отново?
- Преработих сценария.
- Добре. Дайте да видим.
- Ето...
- Да. Да.
- И?
- Да. Да.
- Какво мислите
- Не! Преработете го отново. Изобщо не ставате! Но щом сте се хванали. Запишете се в университета да учите кинодраматургия.
- Кандидатствах три пъти. И трите пъти ме скъсаха.
- И с право! И с право!
- Здравейте!
- ПАК ЛИ ВИЕ?
- Пак аз... Ха... Да...
- КАКВО ИМА?
- Аз отново го пренаписах... Ето...
- Не, не. Разкарайте това нещо от нас!
- Ама...
- Какво ама?
- Ама предишните два пъти го прочетохте.
- Това беше преди да ви лепнем етикета, че сте бездарник.
- Аз? Бездарник?
- Да. Вие. Пълен бездарник!
- Здравейте!
- Познаваме ли се?
- Да, да.
- Не си ви спомням.
- Вие ни предлагахте някакви сценарий.
- И? Аз на много места ги предлагах.
- Искахме да ви кажем честито!
- Честито за какво?
- Как за какво? За Оскара.
- И?
- Ами ние… Такова…
- Кажете де!
- Имате ли някой нов сценарий?
- Мисля, че бях бездарник…
- А, значи си спомняте?
- Малко… Всичко ми е като в мъгла…
- Нищо. Нищо. Честито. Дайте да четем!
- За какво да ви давам да четете нещо?
- За да правим кино!
- Не, не. Нищо няма да ви дам.
- Защо?
- Получих Оскар за същия сценарий, заради който вие ме нарекохте бездарник.
- И? Разберете. Сценаристи – много. Стават грешки.
- Съжалявам, аз работя само с други бездарници.
- Ама моля ви! Дайте един сценарий!
- Не!
- Моля!
- Я СЕ МАХАЙТЕ БЕ, ИДИОТИ ПРОСТИ! ЕЙ! ОТ ДУМА НЕ РАЗБИРАТЕ! КЪШ! ЧИБА!
четвъртък, октомври 12, 2017
Легенда за Синия феникс
Имало един Син Феникс, който много искал да срещне любовта на живота си. А когато срещал възможности за любов, се потапял в тях. След това осъзнавал, че става дума за обикновени птици. Как? Аз, синият феникс? С обикновена птица, казвал си. Не, това е напълно изключено. И не спирал да повтаря на другите - аз съм син, аз съм феникс, аз съм единствен и неповторим. И да размахва пауновата опашка на своето любимо цвете, което на думи било сълза, но в същността си било нарцис.
След поредния неуспех той обвинявал другите птици за обикновеността им. Да. Как да го оценят? Как да го разберат? Когато той е единствен и неповторим? Тъпи копелета, казвал си. Какво ли разбират те от истински птици?
Другите птици зимували на юг, а Синият Феникс им казвал, идиоти такива. Зимувайте на Изток. В Страната на изгряващото слънце зимите са най-топли. В същото време той никога не бил напускал гората, в която живял. Колкото и да го канили, не полетял към Страната на изгряващото слънце. Не, че се чувствал добре на мястото си. Не, че не би му се отразило добре. Но може би просто бил прекалено мързелив, за да разпери криле и да бие целия този път.
Така Синият Феникс остарявал година след година. И все не срещал любовта. И все се питал защо светът е толкова несправедлив и жесток? Защо всички птици от другия пол били такива палачи, че отрязвали крилете на любовта му. Така си е умрял. Във вечното питане и вечните мъки. Във вечната си самота.
А истината била, че през цялото време всичко, което трябвало да направи, било да признае на себе си и на другите, че това, че е някакъв си там син феникс не го прави нещо повече от останалите. Че и синият феникс е една обикновена и често банална птица. Но той бил прекалено самовлюбен, за да си го признае.
сряда, октомври 11, 2017
Александър Чобанов за "Силата на думите"
От много време не се е случвала такава книга в литературата ни. Може би от Людмил Станев насам?!
неделя, октомври 08, 2017
"Бертолд Брехт" на Ян Кнопф
Чудесен поглед върху живота и творчеството на един от водещите немски писатели на 20 век. Книгата не дава само отговори, а задава редица въпроси. Да кажем, тя се занимава с това как Брехт бива възприеман като комунистически писател от Запада като в същото време има сериозни проблеми с режима.
Тази книга за Брехт може да бъде полезна не само за редовите читатели и писатели, но и за всички хора, които се занимават с изкуство. Брехт е интересна и противоречива фигура, която между другото казва нещо много важно, от което можем да научим много - в съвременността артистът трябва да бъде и свой собствен продуцент.
Нещо, което важи с пълна сила днес, ако погледнем едни от най-известните режисьори, музиканти, писатели. Защото сме затънали в свят на продуценти, които са се впуснали да правят луди пари от едно така наречено изкуство. А в същото време редица стойностни и талантливи артисти, певци, писатели тънат в неизвестност просто защото не могат да се самопродуцират.
Книгата хвърля поглед върху основополагащите моменти от живота на Брехт - детството, студенските години, пробивът като писател. Дългогодишния конфликт с Томас Ман, чията най-важна функция е Брехт да се легитимира. И той, в неговия стил, решава да се легитимира чрез отричането на една от най-големите литературни риби на времето си.
Книгата е кратка, чете се леко и е информативна. В карета са изнесени цитати, които сами по себе си са много ценни. Единственото, което ми направи лошо впечатление в изданието на "Рива" беше преводът, който на места "пропадаше". Не знам дали книгата е минала наистина през редактор, защото става дума за едни съвсем дребни корекции. На няколко места си личеше немски словоред. На две-три други места имаше такива обърквания, които ме караха да препрочитам пасажа два-три пъти, докато разбера смисъла и съответно видя каква е грешката.
Издателствата се оправдават за това положение с малкия книжен пазар и липсващите финансови ресурси, но аз вярвам, че този проблем, който е видим навсякъде, е решим. Достатъчно е да се публикува по-малко, но качествено.
И все пак се радвам, че попаднах на книгата, която между другото, беше преоценена на пет лева в Booktrading.
Четирите звезди, които давам, се дължат именно на българското издание и грешките.
Тази книга за Брехт може да бъде полезна не само за редовите читатели и писатели, но и за всички хора, които се занимават с изкуство. Брехт е интересна и противоречива фигура, която между другото казва нещо много важно, от което можем да научим много - в съвременността артистът трябва да бъде и свой собствен продуцент.
Нещо, което важи с пълна сила днес, ако погледнем едни от най-известните режисьори, музиканти, писатели. Защото сме затънали в свят на продуценти, които са се впуснали да правят луди пари от едно така наречено изкуство. А в същото време редица стойностни и талантливи артисти, певци, писатели тънат в неизвестност просто защото не могат да се самопродуцират.
Книгата хвърля поглед върху основополагащите моменти от живота на Брехт - детството, студенските години, пробивът като писател. Дългогодишния конфликт с Томас Ман, чията най-важна функция е Брехт да се легитимира. И той, в неговия стил, решава да се легитимира чрез отричането на една от най-големите литературни риби на времето си.
Книгата е кратка, чете се леко и е информативна. В карета са изнесени цитати, които сами по себе си са много ценни. Единственото, което ми направи лошо впечатление в изданието на "Рива" беше преводът, който на места "пропадаше". Не знам дали книгата е минала наистина през редактор, защото става дума за едни съвсем дребни корекции. На няколко места си личеше немски словоред. На две-три други места имаше такива обърквания, които ме караха да препрочитам пасажа два-три пъти, докато разбера смисъла и съответно видя каква е грешката.
Издателствата се оправдават за това положение с малкия книжен пазар и липсващите финансови ресурси, но аз вярвам, че този проблем, който е видим навсякъде, е решим. Достатъчно е да се публикува по-малко, но качествено.
И все пак се радвам, че попаднах на книгата, която между другото, беше преоценена на пет лева в Booktrading.
Четирите звезди, които давам, се дължат именно на българското издание и грешките.
събота, октомври 07, 2017
Моите фаворити за наградата на Перото:
Категория детска литература - Радостина Николова. Не защото е по-добра от Маргарит Минков, а защото е жива и млада. Младите трябва да се подкрепят. Тъжно, но факт-.
Категория Поезия - категорично "Море на живите" на Александър Секулов. Заради сгъстеността на стихосбирката, метафорите, ритъмът и широките редове.
Категория - срам не срам нямам фаворит. Не, защото не съм фен и на трите автора. Просто нямам врема им прочета книгите и не би било коректно да имам фаворит по симпатия и по минали книги.
Категория превод на чужд автор - Анжела Родел за "Хайка за вълци". Не защото Мари Врина не е адски добра. Просто Анжела Родел е също толкова добра. И преводът на Хайка за вълци е бая по-сложна задача.
Категория дебют - Антон Стайков е млад като автор. Късен дебют. Заради смъртта и Джузепе.
петък, октомври 06, 2017
Солидарност с Виктор Николаев
заплахи, които журналистът получава. Виктор Николаев трупа точки. Управляващите простаци и наглеци си мислят, че могат безнаказано да дърпат публично ушите на тези, които изразяват своята нетърпимост към политическата кочина, която сме принудени да наблюдаваме ежедневно. Не са познали. При всеки подобен случай ще им се стъжва положението. Поне в социалните мрежи. Защото те не са контролирани. Въпреки наличието на тролове. Пеевски никога няма да купи интернет. Това е прекалено голяма хапка за него.
Част от диалога:
Антон Тодоров, ГЕРБ: Много силни думи употребявате.
Виктор Николаев, Нова тв.: Те не са мои.
Анатон Тодоров: Ще ви изядат хляба.
Виктор Николаев: Не са мои – поне думата „шайка“.
Антон Тодоров: Вече изядоха, ха-ха, хляба на колежката ви. Тя и тя малко така... беше тръгнала в някаква посока, ама... нещо виждам, че липсва столчето ѝ.
Виктор Николаев: Какво казвате?
Антон Тодоров: Какво казвам – ми не знам, обяснете ми що я няма...
Част от диалога:
Антон Тодоров, ГЕРБ: Много силни думи употребявате.
Виктор Николаев, Нова тв.: Те не са мои.
Анатон Тодоров: Ще ви изядат хляба.
Виктор Николаев: Не са мои – поне думата „шайка“.
Антон Тодоров: Вече изядоха, ха-ха, хляба на колежката ви. Тя и тя малко така... беше тръгнала в някаква посока, ама... нещо виждам, че липсва столчето ѝ.
Виктор Николаев: Какво казвате?
Антон Тодоров: Какво казвам – ми не знам, обяснете ми що я няма...
сряда, октомври 04, 2017
"Силата на думите" влезе в топ пет по продажби в столична книжарница
Книжарницата е малка и квартална. Колко подходящо за моята малка книжка.
Малките книжарници в България са много големи като отношение
и грижа за книгата.
Книжарницата се казва "Книжен ъгъл" и се намира на улица "Оборище".
Докато писах разказите в книгата живях... На улица "Оборище".
Малките книжарници в България са много големи като отношение
и грижа за книгата.
Книжарницата се казва "Книжен ъгъл" и се намира на улица "Оборище".
Докато писах разказите в книгата живях... На улица "Оборище".
Абонамент за:
Публикации (Atom)