Под игото

Как лъжеш се, че си свободен,
поспри за миг, ще чуеш тракането
на оковите, които оковават
скованите ни умове,
сърцата плахо в ритъм бият
с крачките на победилите биячи,
не можеш и да протестираш,
докато креташ кротко
из улиците криви
на озъбен свят,
изкилиферчен свят,
свят без свян и свяст.

Докато гърлото ти
здраво е притиснато,
от злобния ботуш
на диктатурата
на простакориата,
на глупащириата.

Да, глупашко е да се живее,
когато светлият живот
обърнат е на черна смърт.

Нон стоп плануваш идните преврати,
които, чудно, все не идат,
недоизбленувани и недодялани
дървета, дялани от детски пръсти.
(Длетото е изпълнено с несигурност,
треперило е тялото на скулптора.)
Главите ни, изпълнени с несигурност,
предизвестяват сигурно провала:
в утробата на мъртва майка
въргаля се мъртвороденото
чудовище на този сън.

Но нищо, хайде, все ще преживеем,
свикнали сме да живеем някак,
свикнали сме да живеем никак
и затова живеем в никаквост,
в бездънното безвремие,
в безветрено пристанище,
в безизказност и безнаказаност.

Но нищо, хайде, нека правим
черешово топче подир черешово топче,
нищо, че ги правим вече цъфнали
(нима очакваме сами да цъфнем?)...
Поне ще погърмим и потрещим.
Поне ще понадигнем шум,
ще се навикаме, а после ще се покорим,
така сме свикнали – по цели векове
със викове безмълвни
да мълчим сред мътната си мъчнотия.

Но нищо, хайде, нека да почакаме,
от опит знаем, че спасителите закъсняват,
закъсали сме без спасители,
накъсани сме от мъчители,
иконите ни спят, а спим и ние –
гръмовен свят е колективният ни сън,
похъркванията са земетръси,
които ни тресат околовръст,
далеч от центъра на тази сфера,
която е наречена борба.

Но нищо, хайде, нека да потраем,
сега е ад, в котлите врим,
пристигат нови гости,
оглозгани от завист
към всяко битие,
което не е свое,
те хвърлят се в казаните
на наказанието
да врят,
поври, поври,
с почуда скоро ще откриеш,
че в огъня се крие много сладост,
покорно ври, за нищо на света не ставай,
движението е само грижи,
ври си, ври.

Това е, чакаме ръката на Спасителя,
а видим ли я ще я приковем,
ковем преврата,
който трябва да ни върне свободата,
сковани сме с всички други клетки,
един отбор от клетници и проклетии,
в казаните ще дремем.
А той когато дойде...
А ние когато...
Ех, когато...
Ах, когато...

Така оплетени в далечно бъдеще
забравили сме,
че спасителите единствено
страни спасяват
или учат свойте ученици
как сами да се спасят.
Но как сами да се спасим,
когато сме самотни,
захвърлени сираци
в тези чужди домове?
И как да освободим глобално другите,
когато себе си не можем да освободим?
Под игото минава нашето начало,
под игото минава нашата среда,
дано поне под игото
не ни завари неизменният ни край.
Дано, дано.