Защо големите си тръгват рано? Може би защото са вечни
и несъзнателно усещат, че остават?

Днес той щеше да навърши 60 години. А е написал стихове, които не могат да напишат и поети на 80.

Всеки си има предпочитания. Всеки има свои очи. В моите той е най-големият сред новите. Той не е изчезвал, но не е спирал да се завръща и да ни връща в Голямата земя. Той ни учи как да сме Гмуркачи. Той ни кара да продължим, дори когато Нататък няма път и да преживяваме между тимпанените удари Смъртта на Тибалт, както и всяка друга смърт, до която се докосваме. Дори нашата.

Георги Рупчев (02.09.1957-28.11.2001)

ЧУВСТВО ЗА БАВНО ИЗЧЕЗВАНЕ

Слязохме в бара. Посрещна ни вяло
дансингът като вдовец.
Нямаше никой - ни келнер, ни дявол,
а отгоре се чуваха
гласове.
Магнитофонът, невидим, броеше
нашите и без това броени дни
и примигваха слепи прожектори
с ослепителни
светлини.
Те безшумно се сгромолясваха
в притъмнелите огледала.
Като кубчета лед разпиляха се
незащитените ни
тела.
Аз почувствах как изчезваме -
бавно,
всеки на своя стол,
как политаме, как се стопяваме
като подпалени
фигурки от станиол.
Изведнъж ми се стори, че ние сме призраци
с пуловери, с дънки, с палта
и смутено усещах под ризата
изплъзването на плътта.
В мен се наежваше
далечна
ултразвукова тишина
и гаменски търсих убежище
в твоите колена.
Може и да сме опитни зайци
с програмиран живот и смърт.
Много им здраве на цивилизациите
отвъд.
Аз просто исках да скрия в сянката
притъпените си сетива.
Нека ни мислят за всякакви.
А какви сме? И ние
не знаем това.
Ние танцувахме... С последни сили
обикаляхме дансинга в кръг.
Някъде долу се движеха нашите сухожилия,
кости,
мускули,
стави
и кръв.