Разпадане на съставни части (фейсбук поема)

На И. Б.

Зърната на гърдите ти – черни маслини,

пъпът ти – водопад към вечното завръщане.
И очите ти, ах, очите ти.

И дупето ти, татуирано в мислите ми.

И шията, носът, косата ти.

Как да ги опиша?

С какво да ги сравня?

Накара ме да разбера

чупливостта на думите.

С коя метла да измета поезията си?

И как да продължа да пиша, дишам, съществувам?

Как, кажи ми, как да продължа?

Когато аз без ти е нищо?

Когато аз без теб не съществувам?

Остава ми да продължа да пиша.

(Да продължа да пиша със остатъци.)

Да се откажа шумно, да захвърля съвършенството,

да пиша грубо, грозно, тромаво да пиша.

Да пиша само за да публикувам теб.

Да отпечатвам теб, заключена в счупените стихове.

Да отпечатвам теб навсякъде.

По пейки и паважи,  

стени и парапети.

По вестници, списания.

Дори във скапаните и безсмислени

социални мрежи.

И ето, публикувам те.

(И сякаш публикувам себе си.)

И себе си от теб не мога да откъсна,

да знам, не вярваш, но опитах,

до кръв и кокал, лимфа, мускул,  

до пълно скъсване опитах.

И вече знам (отдавна го предчувствах):  

това усещане ще е затворено във вечност.

Ще е до сетния ми гроб, до сетната ми катафалка.

До праха кремиран, фин, финален,

белязан от невъзможността за падане

от онзи връх, любимия ми, витошки.  

До края, онзи, истинският край,

аз няма да намеря друга като теб,  

която тъй да ме разтърси,

тъй да ме обърне,

тъй да ме стъписа.
Която този камък (който съм)  

във лава да обърне,

и всеки миг наново в лава да обръща.

И всеки миг разтичам се в краката ти,

и гина там, цвърчащ във гърчове.

И всеки миг изгарям от хилядите градуси по Целзий,

които ти откри в корема ми, очите ми, сърцето, мислите,

съвсем неволно,

съвсем без умисъл,

съвсем невинно.

Да гина там, цвърчащ сред стонове:

със плът, окапваща от скелета,

с меса, ухаещи на пушено,

със кокал, който става съчка,

запален и горящ, и пукащ весело,

да гина там, във щастие, в краката ти.

Не искам друго аз, освен това:

щастлив в краката ти да гина.

Да се оставя със усмивка във ръцете ти,  

където ти от страст да ме разкъсаш.

Накрая тялото ми да лежи разпарчетосано

върху корема, раменете, устните ти.  

Сърцето ми да е във формата

на мъничко парче месо под нокътя ти.

Не искам много аз, освен това.

Но ние сме души, изхвърлени във свят,

във който няма вече нищо свято.

В ръждив и режещ, остър свят,

изрязващ като скалпел нашата възможност

да се докоснем в крехкостта си,

да се намерим в тъмното сред страховете,

да се настръхнем заедно в депресии,

да се разкъсаме във биполярните си чувства,

да запознаем самотите си една със друга,

да пием с тях кафе, да ходим по вечери.  

И май това е обичта? Поне за мен  

(за теб не знам).

Това е обичта – да запознаем самотите си,

да ги приемем, да ги споделим,    

да не крием нито за момент,

че сме самотни и сами,

че страдаме и ни боли,

че сме до крайна степен изоставени,

до крайна крайност,

от другите, но май преди това от себе си.  

И май това е обичта? Поне за мен

(за теб не знам).  

Да разкриеш себе си пред другия,

но мощно, цялостно,

съвсем докрай да се разкриеш.

И да се отпуснеш после тихо във присъствието му,

да зашептиш, да се разпалиш  

от разговора и от виното,

захвърлил всички свои маски,

защитите на навика захвърлил,

захвърлил всички свои фобии поне за миг.

И май това е обичта? Поне за мен

(за теб не знам).  

Да споделиш уязвимостта си с друга уязвимост,

да споделиш отворената рана с друга рана,

да покървите заедно (но заедно е друго да кървите),

да се посмеете на своето нещастие,

смехът ви да е тих в началото,

да става все по-силен,

към края да гърми и да трещи

и сетне да обърне в сълзи.

И май това е обичта? Поне за мен

(за теб не знам).

Това усещане,

това докосване,

това споделяне,

това безмълвие,

това неизразимо чувство,

което след смеха и след сълзите

поляга кротко и притихва между нас,

преди да легнем заедно,

един със друг – един със себе си

(нали това е страшното,

че аз съм ти,

а ти си аз?)  

и да забравим за света,  

за неговата глупост,

и за безсмисленото му въртене.

И май това е обичта? Поне за мен

(за теб не знам).

Това,

това,

това,

това.

Но ние сме души, заключени във свят,

във който вече няма нищо свято.

В ръждив и режещ, остър свят,

изрязващ като скалпел нашата възможност

да бъдем заедно до края

и за да бъдем заедно да има край.

Изрязваш като скалпел шанса

самотите си да победим

чрез нашта обща самота.

Изрязващ като скалпел щастливата случайност  

да бъдем заедно щастливи

в едно голямо, общо нещастие.

В ръждив и режещ, остър свят:

жесток, но справедлив,

толкова грозен, но така красив,

най-подлия, най-истинския свят.

Светът, в който аз и ти

ще бъдем кубчетата самота,

захвърлени в чашите на някой друг.

Светът, в който ще ни занесат на обща маса,

на която други ще ни поднесат

към своите вонящи, чужди устни кухини.

Светът, в който и наяве (и дори насън)  

не можем да простим

предателствата си,

към другите,

към себе си.

Предателствата си – един към друг.

Светът, в който се оказваме

предадени най-вече

от своите предателства.

Светът.

Светът.

Светът изчезна.

Светът изчезна, щом разбрах,

че няма да го споделя със теб.

И как да продължа да пиша, дишам, съществувам?

Как, кажи ми, как да продължа?

Когато аз без ти е нищо?

Когато аз без теб не съществувам?

Остава ми да продължа да пиша.

Да пиша само за да публикувам теб.

Да отпечатвам теб, заключена в счупените стихове.

Да псувам невъзможността да бъдем заедно.

Да псувам себе си, света ожесточено.

Да блъскам по стени и по улуци,  

да се смея с пълен глас на себе си,

а после да плача,

а после да пиша.

Да плача,

да пиша,

да плача,

да пиша.

(Оттук насетне всеки път ще пиша ей така,

през сълзи, смях и през сополи).  

И ожесточено ще замерям със стиховете си света,

и с ярост ще крещя: Защо така?

Защо си се създал така, безумен свят?

Защо създали сме те тъй?

Защо живея в свят, във който

вместо да се будя до любимото си същество,

до теб,

да се усмихна и да те прегърна,

да притичам в кухнята, за да пусна кафе,

и после в целия оставащ ден

да нося най-великата картина на света:

очите ти при първата му глътка.

Защо живея в свят, в който

единственото, дето ми остава

е да те пиша, да те публикувам.

Защо?

Защо?

Защо?

Защо?

И ето, публикувам те по вестници, списания.

И ето, публикувам те по сайтове и блогове.

И ето, публикувам те в социалната си мрежа.

И лайкове,

лайкове,

лайкове,

лайкове,

лайкове,

лайкове,

лайкове.

И ми се драйфа,

и ми се драйфа,

и ми се драйфа,

така ми се драйфа,

леле, мамка му, така ми се драйфа,

с пълно гърло ми се драйфа,

драйфа ми се.

И се питам:

„Е това ли е поезията, бе, да му еба майката?”  


Епиграф на поемата[1]

„If there is a theme with which I am particularly concerned, it is the contemporary failure of love. I don’t mean romantic love or sexual passion, but the love which is the specific and particular recognition of one human being by another – the response by eye and voice and touch of two solitudes. The democracy of universal fragility.”

Isabella Gardner

И едно второ посвещение (Първото е на И. Б.)

На Яна Лозева

…поради всичко, а не само заради епиграфа, който заимствам от мотото на изложбата й „Пряка светлина”. Поради присъствието й като фотограф в българската действителност. И най-вече поради факта, че авторът на този текст открито признава, че е темерут.

София, есента на 2014г (зимата ще започне всеки момент)

---

[1] Поради жанра на стихотворението, който е свързан със социалните мрежи и с това как те функционират, мястото на дългия епиграф е след стихотворението. Ако той бъде сложен в неговото начало, стихотворението (само по себе си) няма да функционира спрямо логиката на социалните мрежи.