РАЗДЯЛА ОТ ПРЪВ ПОГЛЕД (пиеса)

Действащи лица:

БОЯН – опитва се да откаже хероина. Облечен е по домашно.
КОСТА – актьор

ПЪРВА ЖЕНА
ВТОРА ЖЕНА


Действието се развива в апартамента на Коста. Стая с минималистично обзавеждане – матрак на земята, стар компютър на малко шкафче, книги на купчинки и един стол. По пода са разхвърляни книги, използвани чинии и чаши, късчета хартия, огризки от ябълки. На земята има лампа. Около леглото се въргалят спален чувал и шалте. Най-вдясно е балконът. Стаята се намира леко вляво, а не в центъра на сцената, за да до балкона остане свободно пространство.


Когато завесите се вдигат, цари тъмнина.

Осветлението се включва. БОЯН седи на пода във видимо неадекватно състояние. За около минута той гледа в една точка отнесено, после пролазва до едната от купчинките книги.

БОЯН (взима една тънка книга в ръка): Книги... Задръстил е главата си с книги, с чужди думи, с измислени диалози. И толкова се е вживял, че ги има за истински.
Боян се изправя с книгата в ръка.
БОЯН (смее се истерично и докато говори подмята тънката книжка в ръцете си): Има ги за истински, представи си! За истински! Има за истински думите, най-вече когато са изписани, но думите не са истински. Точно така. Думите... Думите... Думите са тези, които лъжат. Те са най-големите лъжци. Обичат да те подвеждат. Разкарват те за носа накъдето си искат само и само за да им се довериш, да си помислиш, че ти си водачът и те вървят зад теб и те следват като вярно псе. Но през цялото време те чакат и когато се оголиш, в първия момент когато се оголиш... Прас! Заковават те на място. Хората си мислят, че думите са техни слуги. Всъщност самите те са слуги на думите.
Сяда отново, но веднага се изправя с книгата в ръце.
БОЯН (натъртено чете откъс от книгата): Характерът е такова свойство, което показва предпочитанието, какво човек предпочита или избягва. Затова няма характер в речите, в които не личи или изобщо отсъства въпросът, какво предпочита или избягва говорещият. Мисълта пък е това, чрез което се посочва, че нещо е или не е, или чрез което изобщо се твърди нещо.
(спира да чете)
Думите в книгите обичат да се усукват. Когато се усучат достатъчно, те задушават.
(продължава да чете)
Четвърта от въпросните части е езикът. Според мене езикът, както се каза по-напред, е изразяването на мисълта чрез думи, което има еднакво значение и при стихотворната, и при прозаичната реч.
Боян запокитва книгата в стената и сяда.
БОЯН: При Мишо нямаше толкова книги. Не, че не четеше. Взимаше книги от библиотеката и редовно ги връщаше. Но не притежаваше книги, само книгите на баба му. Това са, обичаше да казва, на баба ми книгите. Тя ми ги завеща заедно с апартамента. Трудно е да се каже кое с кое върви: книгите с апартамента или апартаментът с книгите. Баба ми четеше много и нищо чудно, твърдеше той, да, нищо чудно нейн истински апартамент, особено в последните двайсет години от живота й, когато дядо ми беше починал, да са били именно книгите, не тази панелена кутийка. Това че баба ми е мъртва, казваше, не прави книгите мои. Независимо през колко ръце минават, книгите не сменят притежателя си. Те завинаги остават притежание на първия си собственик. Това е като любов от пръв поглед.
Иззад сцената се чува отваряне на врата и трополене. Боян замръзва.
Осветлението изгася.
Осветлението се включва. Над Боян се е надвесил Коста. Боян
пие чаша чай все едно нищо не се е случило. Коста е изнервен. По време на диалога гласът на Боян е равен и апатичен.
КОСТА: Бояне...
БОЯН (захвърля чашата чай, скача и прегръща Коста): Радвам се да те видя, Коста. Вече си мислех, че няма да се върнеш и ще ме оставиш заключен.
КОСТА: Че няма да се върна?! Няма да се върна в моя собствен дом!?
БОЯН: Звучи смешно, нали?
КОСТА: Да!
БОЯН: Да, ама нали вися тук сам по цял ден. Без телевизор, на компютъра, обграден от всички тези... книги. Трябва, нали разбираш, трябва да си създавам колебания. Ще се върнеш ли или няма да се върнеш? Ще донесеш ли храна? В какво настроение ще бъдеш? И така нататък.
Коста оглежда стаята. Не остава доволен от видяното.
БОЯН: Когато си затворник, малките колебания са голяма тръпка в живота.
КОСТА (не го слуша): Връщам се от втората си работа, не от работа, а от втората работа! Налага се да бачкам на две места и когато се прибирам, когато се прибирам... Имам нужда от почивка, от спокойствие. Не от... Какъв хаос?! Прибирам се и ме очаква хаос. (на себе си) И ме очакваш ти.
Коста крачи нервно из стаята.
КОСТА (ядосано): Живееш вкъщи от месец, правя ти услуга. Помагам, защото си закъсал, не ти искам никакви пари и няма да ти поискам, разбираш ли? Хич не се и опитвам да те дразня, ако така си мислиш. Разбираемо е да нямаш пари в твоето положение, Бояне. Разбираемо е никой да не иска да те прибере. Имал си кофти периоди, крал си, завличал си приятели, докато не ти е останал никой. И от мен си крал, но ми е все тая. Всички са страхливци. Страх ги е, че ще те вкарат в апартамента си, а ти в един момент ще си биеш шута, взимайки със себе си каквото можеш.
БОЯН: А Мишо?
КОСТА: Мишо?
БОЯН: Да, Мишо. Мишо, ето това е приятел. Винаги ще ти помогне, ще ти влезе в положението. И няма да задава въпроси.
КОСТА: Мишо си отиде. Отиде си! Взе си нещата и замина в Австралия при техните. Толкова време не го направи – те бяха там, той беше тук, скайпът беше между тях, но накрая се предаде и си тръгна.
Пауза.
БОЯН: Той не се предаде, просто си тръгна. Тръгна си без да се предава. Предаването няма нищо общо с тръгването.
КОСТА: Да кажем тогава, че му омръзна.
БОЯН (апатично): Сигурно. Щом казваш .
КОСТА: Чуй се как говориш.
БОЯН: Как? Говоря напълно нормално. Прицелвам се с поглед, отварям устни и пропускам звуците през тях. Добър стрелец съм.
КОСТА: Чуй се, де! Като говориш, не се чуваш.
БОЯН: Не мога. Кажи ми?
КОСТА: Безизразен си, апатичен. В гласа ти няма живот, колкото и да се преструваш.
БОЯН: Все ми е тая.
КОСТА: Все ти е тая!? Сигурно и кочината, дето си направил, трябва да докаже, че ти е все тая. Можеше да пуснеш поне една прахосмукачка, ебати!
Коста обикаля изпитателно стаята. Боян се държи все едно нищо не е станало.
КОСТА: Всичко е в хартийки и трохи от препечени филийки, които хрущят под чехлите. По пода се въргалят мръсни чорапи (с израз на погнуса вдига един мръсен чорап). Зарил си матрака с цял куп твои дрехи. Не е сложно да подредиш, да приведеш къщата в приличен вид, дори да не ти харесва. Ей така, да направиш нещо за мен. Да избършеш прахта. Да измиеш чиниите, с които си зарил цялата мивка.
БОЯН (небрежно): Моля те, говори малко по-тихо. Не забелязваш ли, че крещиш, Коста. Държиш се като типичен актьор.
КОСТА: Може би, но ти се държиш като пълен гъз, Бояне. Много добре знаеш, че цяла сутрин съм на репетиции, следобеда отивам на работа в магазина, оттам на представление. Прибирам се в десет часа. В десет часа, а утре пак съм на репетиции, пак съм в магазина, е, представление няма да имам, но ще работя допълнително в магазина и вечерта ще се виждам с Мария, с която напоследък, особено откакто си вкъщи, изобщо не се виждам често.
БОЯН: За това, че нямаш време, сам си си виновен. Така ти харесва. А Мария, Мария наистина е страхотна, копеле, и трябва да й обръщаш повече внимание, че ще вземе да ти избяга. Жените обичат да бягат, дори от рая бягат. Това е в кръвта им.
КОСТА: А мъжете? Какво правят мъжете?
БОЯН: Как какво? Бягат след жените.
КОСТА: Знаеш ли, Никола, все ми е тая, че нямам свободно време. И да имам, нямам за какво да го губя. Но да ти чистя в свободното си време? Ще си чистиш сам! Виждам, че си свикнал да живееш в хаос, но сега си в моята къща и ще се съобразяваш с моите правила. Не мога да живея в кочина. Хайде сега, започвай да чистиш.
Коста се е надвесил над Боян.
БОЯН (смее се): Няма. Чуваш ли, няма.
Коста хваща Боян за ръкава и го разтърсва.
КОСТА: Ставай!!!
БОЯН: Остави ме на мира! Не те слушам и никога няма да те слушам. Да не си ми баща? Аз и баща си не слушах. Напоследък не ми харесваш. Любимото ти занимание е да порицаваш. Сто процента в театъра винаги ти дават ролите на порицатели. Роден си за порицател.
КОСТА: Тогава изчезвай! Чуваш ли, изчезвай!
БОЯН: Изчезвай, изчезвай... А ако съм изчезнал вече, а? Ако съм изчезнал? (избухва в смях)
Осветлението се изключва.
Пауза.
Осветлението се включва.
Двамата са на предишните си позиции. Коста се приближава рязко към Боян.
КОСТА (разтревожен): Чакай малко, дай да ти видя очите! Не се дърпай, само един поглед. В този сумрак нищо не мога да видя. Защо не си светнал лампата? Забравих, не обичаш светлината, направо я мразиш, през деня пердетата винаги са спуснати, а вечерта единствените светлинки в стаята са малката нощна лампа и екрана на компютъра. Но сега ще светна, за да погледна.
Коста светва лампата на пода и се връща при Боян.
КОСТА: Дай да видя. Не ми изглеждаш добре. Да не си...?
Мълчание.
КОСТА: Идиот, тъпо копеле, нещастник, гнус ме е от теб, наистина ме е гнус. Само ми кажи! Друсал ли си? Друсал ли си се днес?
БОЯН: Дали съм се друсал? Не можеш ли сам да познаеш? Живеем заедно цял месец, би трябвало веднага щом ме видиш, щом погледнеш в очите ми, да кажеш друсал ли съм или не. Бъди по-наблюдателен! Актьорите не наблюдават ли различните типове поведение, за да могат да ги възпроизвеждат по-точно? Е, ти никога не си разбирал от наркотици, с изключение на трева, разбира се. Но съм загрижен за теб. Как ще играеш надрусан, ако някой ден ти се наложи? Ето, ще си навия ръкавите и на двете ръце, а ти трябва да гледаш за мъничка дупка от убождане. (избухва в неконтролируем смях) Но дупката може и да не е на ръката, не е задължително да е на ръката. Може да е на крака, или другаде. Мога да я скрия от теб като едното нищо. Лесен си за мамене, прекалено доверчив си.
КОСТА: Казвай, друсал ли си се?!
БОЯН: Познай, моля те. Няма да е интересно да ти кажа в прав текст.
КОСТА: Друсал си, копеле такова! Друсал си... Чист беше почти четири седмици, нали те държа заключен в шибания си апартамент, за да не се изкушаваш. За да и двамата знаем, че няма опасност. Излизаш само с мен, извеждам те като кученце. Когато се наприпкаш, те прибирам, храня те, давам ти да пиеш алкохол.
Кратко мълчание.
КОСТА: Друсал си две години, не толкова дълго, но за да се откажеш, ти трябва воля, пич. Изчакал първия момент, когато го оставя за повече време и веднага решил да действа... И как го направи? Беше си скътал хероин за кофти моменти или успя да се свържеш с някой дилър?
БОЯН: Има ли значение? Станалото-станало, друсан съм и точка.
КОСТА (ядосано): Как да няма?! Много ясно, че има значение, защото независимо от това как си намерил дрога, това няма да се повтори. Ти самият ме предупреди да внимавам, каза, че ще се опиташ да ме излъжеш. Пък аз мислех, че щом сме минали абстиненцията, няма проблеми... Моя грешка. Най-тъпото е, че си в такова състояние, че вината директно отива при мен. Толкова си слаб, че не можеш да поемаш отговорност за нищо, дори за себе си. Оттук нататък ще те следя повече, копеленце такова, всеки път преди да излизам ще те преравям.
БОЯН: Не си наблюдателен, Коста и няма как да го направиш като хората. Вчера, когато Тихо ни беше на гости, нито един от вас двамата не забеляза как отидох в банята с неговия джиесем. Гледах да съм максимално бърз, чух се с един дилър, разбрахме се да дойде днес късно сутринта. Исках да съм сигурен, че вече си излязъл. Той се появи. Аз пъхнах парите под вратата, той – хероина. И всички са доволни. Всички без теб, де.
КОСТА: Но в това, в друсането де, няма смисъл. Ти самият го каза. Толкова си го повтарял.
БОЯН: Когато казваш нещо, Коста, си в правото си да се отречеш от думите.
КОСТА: Ти си глупак, не искам да говоря с теб.
БОЯН: Не искаш да говориш. А да се посмеем? Не прави тъжни физиономии. На три започваме да се смеем така, че всички да ни чуят. Едно... Две... (Боян се обръща и тръгва към кухненският бокс) Къде тръгна? Три!
Боян се избухва в смях.
КОСТА (сам на себе си): Не е истина. Да се пази толкова време и после ей така, с един замах да провали всичко. Защо ми трябваше да го държа заключен, щом и така успя да си намери хероин? Не, не... Трябва нещо да... Но не мога... Ако сега се върне в тях, той пак ще... Продължаваме, продължаваме каквото и да става.
БОЯН (смее се): Продължаваме ли? Да продължаваме тогава (той размахва в ръката си малко херметично затварящо се пликче). Да ти приготвя ли една дозичка?
Коста мълчи.
БОЯН: Само една, да имаш представа срещу какво се борим. Трябва да познаваш противника, не са ли ти казвали?
КОСТА (протята ръка към Боян): Дай ми пакетчето!
БОЯН: Ти пък, ще си го разделим като добри приятели, по братски. Не го взимай цялото за себе си. Не бъди егоист! Всеки ще получи по половинка и ще прави с нея каквото си иска.
КОСТА: Дай пакетчето, Бояне!
БОЯН: Не е честно да ми го взимаш. Аз за последен път... За последен път се... Но повече, няма повече... Няма...
КОСТА: Какво си го стиснал? Ако е било за последен път ми го дай!
БОЯН: То си е мое.
КОСТА: Добре.
Коста скача върху Боян, двамата падат на пода, боричкат се.
КОСТА: Ще го...
БОЯН: Не, ти...
КОСТА: Пускай!
БОЯН: Не дърпай така... Ще скъсаш пакетчето.
КОСТА: Ако не искаш да го скъсам, пускай. Пускай, ти казвам!
БОЯН: Какво ще го правиш? Не ти трябва.
КОСТА: Как какво? Какво може да направи човек като мен с пакетче хероин?
БОЯН: Не толкова силно.
Боричкането свършва. Коста тържествуващ скача от земята, вдигайки пакетчето с хероин в ръката си.
БОЯН: Върни ми го!
Коста се запътва към пространството зад сцената, което е скрито от погледите ни. Боян го следва, опитва се да измъкне пакетчето от ръцете му, но Коста умело отблъсква опитите му.
КОСТА (преди двамата да се скрият от погледите на зрителите): Да ти го върна!? След целия този цирк? Ти наред ли си?
Двамата изчезват отзад, чува се отваряне на врата.
БОЯН: Не, не там!
Разнася се звук от пусната тоалетна и двамата бързо се връщат на старото място в мълчание. Те сядат на пода и се гледат мълчаливо.
БОЯН: Току що пусна 50 лева в тоалетната.
КОСТА: И повече съм пускал, по един или друг начин.
БОЯН: Материалът си струваше.
КОСТА: Не, не си струваше!
БОЯН: Но ти не знаеш.
КОСТА: Не знам, но разбирам.
БОЯН: Ами ако сега започна да изхвърлям нещата ти през балкона. Как ще се почувстваш?
КОСТА: Изхвърляй. Единствените предмети, на които държа са падали от по-голяма височина, когато се разделяхме със Зоя. Няма такава жена, темперамент, красота, поведение. Е, по едно време темпераментът ми дойде в повече и й казвам, че не издържам, разделяме се и толкова. И тя полудява. Какво ли не каза, какво ли не хвърли – аз само стоя и гледам, не мога да я обуздая. На нея й трябва не мъж да я гали, а да й държи здраво юздите, да я пази от лудостта.
БОЯН: И мен трябва някой да ме обуздава, но теб очевидно не те бива за тази работа. Сигурно затова сте се разделили.
КОСТА: Теб, Бояне, трябва някой да те счупи от бой. Да те рита, докато не ти избие идиотщината от главата. Ама много да те рита, с часове...
БОЯН: На това ли му викат оздравителен бой?
КОСТА: Ако спреш да друсаш – да. Продължиш ли, е просто бой.
БОЯН: Жалко.
КОСТА: Били ли са те?
БОЯН: Неведнъж.
КОСТА: Заслужава ли си? Имам предвид... за едното друсане.
БОЯН: Всички се друсат по свой си начин Коста. И е смешно, когато се правят на шокирани от хероина. Хероинът е нищо. Има естествени дроги, такива дроги, които са в главата ти. Какво могат да ти причинят и представа си нямаш! Знаеш ли, друсането е нещо индивидуално, то изразява вътрешния свят на човека. Друсането е откровено, до болка откровено. Откровено като поезия. Друсането е дълбаене в себе си, а всяко дълбаене в себе си е и разпадане. Затова отричат друсането. То е опасно, опасно е. Опасно, щото губиш себе си, за да спечелиш себе си... Завинаги!
КОСТА: Добре, тогава друсай се. Друсай се със светлина, със смях, с каквото искаш се друсай. Само да не е хероин, защото той те убива.
БОЯН: Ти също се друсаш, Коста. Даже често прекаляваш. Да ти кажа ли с какво се друсаш?
КОСТА: Аз знам.
БОЯН: Друсаш се с театър, копеле. Продължаваш да играеш, въпреки че реално печелиш от другата работа, от това че си управител в оня магазин. Оплакваш се, че взимаш по триста лева на месец по програмата Талия, което и обидно не е, а не знам какво. А играеш в пет постановки! Пет. Не броя шестата, в която си на хонорар. А ти продължаваш, защото ти се играе. Стига толкова ти се е играло? Какъв е смисълът? Разбирам да имаше пари и актьорството да ти беше хоби, ама ти си спукваш гъза от работа само за да имаш възможност да играеш, защото с тези триста лева наема и тока не можеш да си платиш. Зарежи Талия, копеле. Зарежи театъра. Хората, които се занимават с изкуство са идеалисти, а трябва да са егоистични копеленца, които държат на своето докрай. Ако не получаваш достатъчно, отиваш другаде, където държат на теб. Ако не те задържат, махаш се генерално и точка. Идеалното положение ще е в България да не останат хора на изкуството. Това най-ясно ще изразява душевното състояние на българския народ. Като всеки идеал и този е труден за изпълнение, но надеждата крепи човека.
КОСТА: Не разбираш нищо от изкуство.
БОЯН: А трябва ли?
КОСТА: Изкуство е да даваш.
БОЯН: За да даваш е нужно и да взимаш понякога.
КОСТА: Отклоняваш разговора, опитваш се да избягаш, не ти се говори за теб самия, а ти си човека с проблема. Ти си този, който се друса и иска да откаже хероина.
БОЯН: Всеки си мъкне своите проблеми, Коста. Аз съм лесен. Една спринцовка и няколко грама материал. Колко му е? С толкова багаж и до морето пеш мога да стигна. Но ти си помъкнал това животно, театъра, и никъде не можеш да мръднеш.
КОСТА: Кажи ми защо се надруса?
Боян мълчи.
КОСТА: Опитвам се да си го представя.... Дойде тук с идеята да не се друсаш, помоли ме, разбрахме се и така нататък. Единствената ти работа беше да не друсаш. Да седиш вкъщи по цял ден и да не друсаш. А ти се издъни!
БОЯН: Какво да ти кажа? Отвращение, копеле. Понякога съм изпълнен с отвращение до такава степен, че единственото, което ми помага, е да се надрусам.
КОСТА: Това звучи плоско и прекалено пънкарско за теб.
БОЯН: Какъв ти пънк, копеле? Това е борба със съществуването.
КОСТА: Сега пък стана екзистенционалист...
БОЯН: Екзистенционалистите, Коста, са нереализирани наркомани. Не съм ги чел сериозно, общо-взето съм преглеждал някакви книги, но го знам със сигурност. Нереализирани наркомани... Вземи погнусата на Сартр, например. Ти какво си мислиш? Че тя, погнусата, изчезва веднага, щом инжектираш хероина във вената, няма по-лесна формула от тази. Но те, екзистенционалистите, така и не са го разбрали тоя номер. Или не са искали да го разберат. Наркотиците са бягство, вероятно са си мислели, не решение. Но бягството е и решение... И решение... Решение, което може да продължи с години.
КОСТА: Бягството към саморазрухата ли е решение, а?
БОЯН: Саморазрухата не е нещо лощо, това е изтъркана идея. Саморазрухата е откровеност, копеле. Саморазруха е когато признаеш, че образът ти в огледалото, мургавото лице, слабото тяло, гъстата кестенява коса, са временни. Мургавото лице ще се изсуши и ще се сбръчка. Тялото ще надебелее. Част от косата ще опада. Ще станеш грозен, адски грозен. И единственият начин да преживееш своето бъдещо отражение в огледалото, единственият, чуваш ли, ще е да станеш много нещастен.
КОСТА: Зададох ти въпрос, Бояне! Но ти постоянно обръщаш разговора към друго.
БОЯН: Той се обиди! Недей така, скъпи. Приемаш го прекалено лично. Не мога да си следя мисълта, камо ли твоята. Какъв беше въпросът?
КОСТА: Защо се надруса, копеленце наркоманско? Това те попитах.
БОЯН: Мисля, че имам сериозен проблем с града, Коста. Как да ти го обясня? Градът е надрусващо място, атмосферата му те подтиква да... Не... Ти не си друсал и не си го усещал. Добре, ето така става... Нали се опитвам да се откажа от девет месеца. И... И първо живях на село, в къщата на един приятел. Изкарах там четири месеца. Четири месеца на село са супер много време, може би година градско време, поне за мен. И през цялото време мисълта за херца дори не ми мина през главата. Може би така беше най-добре за мен, но не издържах и се върнах в града. Когато си израсъл в града, не можеш да избягаш от него. Гравитацията, която се образува при раждането, рано или късно те връща. В града се надрусах на два пъти, не без угризения. Чувствах се адски виновен и адски тъпо, но това не ми попречи да се надрусам по инерция. Тогава си казах, виж, пич, нищо не правиш така и заминах на море. Бях на море за още два месеца. Връщах се вкъщи на три пъти, но замалко, да не се изкушавам. После нямаше как да стоя повече, реших да си търся работа, върнах се... И се надрусах... Работа така и не намерих. Като видях, че пак ще започна, ти звъннах и оттам нататък е ясно.
КОСТА: Не мога да преценя кога ме лъжеш и кога – не. Но дори да говориш истината факт е, че и така, със заточение, не се получава щом отново се надруса.
БОЯН: Знаеш ли какво, утре заминавам. Сам ще се преборя с хероина или ще пукна. Сам каза, че прехвърлям отговорността върху другите, може би е време да остана сам.
КОСТА: Сам?
БОЯН: Сам, да. Сам!
КОСТА: И къде ще отидеш?
БОЯН: Не знам. Не успях на село, не мога и в града, сигурно ще се кача в планината.
КОСТА: В планината?!
БОЯН: Да, в планината. Ще се хвана да работя в някоя хижа, ще остана месеци. През лятото ще готвя супи за гостите, ще пера и гладя чаршафи, ще изкачвам планински върхове. С месеци няма да виждам приятели.
КОСТА: Вече нямаш приятели.
БОЯН: Бях забравил. Е, това прави всичко по-лесно.
КОСТА: В планината... Забрави. Сам не си в състояние да... Изобщо как си го представяш?
БОЯН: Такива като теб ме докараха дотук, Коста. Неверници! Подкрепи ме, кажи ми, че вярваш в мен, че мога да се изправя сам срещу херцата. Излъжи ме ако трябва. Да, излъжи ме. Непременно трябва да ме излъжеш! Чуваш ли?
КОСТА: Не обичам да лъжа.
БОЯН: Трябва да се научиш, понякога е крайно необходимо.
КОСТА: Когато трябва да даваш фалшив кураж на приятелите си ли?
БОЯН: Примерно.
Пауза.
БОЯН: Искам да се надрусам за последно, този път наистина. Започва да ме пуска, а така се бях нагърмял.
КОСТА: Колко е часът?
БОЯН: Един и десет.
КОСТА: Заведението не предлага хероин толкова късно.
БОЯН: Дилърите никога не спят.
КОСТА: Но на мен ми е крайно време да си лягам.
БОЯН: Лека, тогава.
КОСТА: Утре ще излизам към обяд и ще говорим сутринта. Става ли така?
БОЯН: Или ще говорим, или ще мълчим. Май няма какво друго да правим.
КОСТА: Добре, ти ще мълчиш, а аз ще говоря.
БОЯН: Или двамата ще говорим един през друг.
КОСТА: Лягам.
БОЯН: Окей.
КОСТА: Но преди това ще те излъжа. Казвам ти лека нощ, а няма да е лека.
БОЯН: Лека.
Коста оправя леглото, бързо струпва дрехите на стола, пъха се под завивките. Затваря очи, но не заспива. Отваря ги отново и гледа в тавана отегчено. После се измъква от завивките, става, придърпва лампата, взима една книга от купчинката с книги до леглото и се зачита. През това време Боян отива до кухненския бокс и донася пакетчета чай и кана с топла вода. Пуска едно пакетче чай в чашата и внимателно го залива с вода. Когато Коста започва да чете, той сяда на компютъра. Пръстите му тракат по клавиатурата няколко секунди. Той става, намира отнякъде пакет с обикновени вафли и задълбочено започва да чете нещо от монитора, да пие чай и да хруска една вафла.
Осветлението се изключва.
Осветлението се включва.
Коста спи. Боян се е легнал на пода и се върти в пристъп. Той става, тършува из стаята, търси хероин, въпреки че знае, че няма. После отново пада на пода. Взима книга в ръка, но я хвърля. Изтичва до кухненския бокс и се връща оттам с чиния с ябълка и малко ножче в ръка. Оставя чинията на пода, вдига само ябълката. Посяга да отхапе от нея, но в последния момент се отказва и я оставя да се изплъзне от ръката му. Когато ябълката пада на земята, той я настъпва с крак. Поглежда към спящия Коста и в пристъп на лудост хваща малкия нож и се запътва към Коста. Спира се. Поглежда ножа в ръката си, после към Коста. После към ножа и пак към Коста. Сяда на земята.
Осветлението се изключва.
Осветлението се включва.
Боян е на себе си. В този момент трябва да разберем, че досега той е бил съвсем друг човек. Боян става от пода, отива до компютъра, после до кухнята. Изведнъж спира. Все едно за пръв път забелязва спящия Коста. Гледа го известно време, след това се връща пред компютъра.
Осветлението се изключва.
Осветлението се включва.
Боян все още е зад компютъра. В леглото Коста започва да се върти.
КОСТА (унесено на сън): Остави ме Стан. Остави ме. Пусни ме.
Коста се бори насън.
БОЯН (става от компютъра): Интересно, досега не е бълнувал.
КОСТА: Защо ме държиш, Стан. Твърде силно стискаш. Казах ти, трябва да продължа напред, а ти си се вкопчил в мен, както самият аз се бях вкопчил в теб преди време. Нали затова са приятелите. Но в един момент започнахме да си пречим.
Боян се приближава до леглото на Коста.
БОЯН: Какво ти става, Коста! Събуди се!
Коста не се събужда.
КОСТА: Стан, прекалено дълго бяхме заедно. Не се опитвам да избягам от теб. Това не е бягство. И за двама ни е добре, Стан. Не ревнувай. Няма други, след теб не може да има други. Ти ми беше първият, Стан! Искам да остана сам със себе си. А дори да има други някой ден, те ще стъпват на теб.
Боян разтърсва Коста, но Коста не се събужда. Боян се върти из стаята.
КОСТА (продължава да бълнува, но сега гласът му е по-обработен, тъй като бълнува откъси от пиеси, в които е играл): Трябва да се видите с него.
БОЯН: Прекалено е!
КОСТА: Не, казва той, трябва да я питаш дали иска да ме види. Затова съм тук, да ви питам дали ще го приемете.
БОЯН: Никога не съм виждал... Той сомнамбул ли е? Сомнамбул ли е човек, който бълнува или за да си сомнамбул, трябва да вършиш разни неща. Говоренето не е ли нещо? Не е ли по-трудно да говориш насън, отколкото да се движиш?
КОСТА: Откъде да знам кой е? Знам само, че не иска дума да обели, не иска да се впуска в никакви разговори, само повтаря – излезе ли, излезе ли – това и нищо друго.
Боян нервно трака по клавиатурата.
КОСТА: Изобщо не знам какво да мисля... Мисля, че откачам.
БОЯН: Ти ли? Ти ли откачаш. Ами аз? А, Коста, аз?
КОСТА: Дъх не ми дава да си поема. Само лежи там. В мрака, в тъмното. С часове.
Боян скача на крака. До този момент е седял на земята пред компютъра.
БОЯН: Не, не. Трябва да го събудя заради него и заради самия себе си.
Боян пристъпва бавно към леглото все едно се страхува от нещо, но Коста е притихнал. Боян се надвесва над него.
БОЯН: Спря. Виж ти, спря. Само мен е чакал мръсникът!
Боян стои на място все едно очаква във всеки момент Коста да продължи да бълнува, но това не се случва. Облекчен, той се запътва обратно към компютъра и сяда.
КОСТА: Клепачите ти. Ние движим нашите нагоре и надолу. Наричаме го мигане. Това е като малка завеса, която се спуска и ни дава почивка. Всичко става черно; очите ти се навлажняват. Представи си колко успокоително, колко освежаващо е. Четири хиляди кратки почивки на час. Четири хиляди кратки отдиха – само си представи!... Значи това е идеята. Ще живеем без клепачи.
Боян се затичва към Коста, хваща го с две ръце и го разтриса продължително. Коста малко по малко се събужда.
КОСТА: Какво?... Какво?... Какво правиш, Бояне?
БОЯН: Аз ли? Аз ли какво правя? Ти бълнуваше!
КОСТА: Лъжеш, никога не съм бълнувал!
БОЯН: Откъде знаеш щом го правиш докато спиш!
КОСТА: Все някой щеше да ми е казал. Някоя, с която съм спал или някой, който е спал в същата стая.
БОЯН: Няма значение дали си го правил преди или ти е за пръв път. Сега бълнува! Ето, казах ти го!
КОСТА: И ти реши да ме събудиш?
БОЯН: Ами откъде да знам... Откъде да знам... Искам да кажа, не знам дали бълнуването може да бъде опасно.
КОСТА: Опасно?
БОЯН: И малко се уплаших. Беше наистина странно.
КОСТА: Това било! Уплашил си се.
БОЯН (илюстрира думите си с действия като се мята по пода): Въртеше се ей така и първо говореше за някой си Стан, който те тормозеше. Пусни ме, викаше, пусни ме. Аз искам да си ходя. После ставаше дума за някаква откачалка, която лежи в тъмното и накрая за клепачи.
КОСТА: За клепачи?
БОЯН: Да, точно така. За клепачи...
Боян се изправя от пода и сяда на леглото до Коста.
БОЯН (загрижено): Добре ли си, Коста? Има ли нещо? Може би беше егоистично от моя страна. Имам предвид, натресох ти се тук с моите проблеми, без дори да те попитам имаш ли свои.
Коста става от леглото.
КОСТА: Храня се добре. Не съм боледувал от две години. Даже мисля, че ставам по-добър в театъра. Има ли нещо по-добро от това?
БОЯН: Не знам, ти си човекът, който бълнуваше преди малко.
КОСТА: Може би има само едно...
Мълчание.
БОЯН: Какво?... Кажи. На мен всичко можеш да кажеш. Нали знаеш, че на мен всичко можеш да кажеш?
КОСТА: То е свързано с театъра.
БОЯН: При теб всичко е свързано с театъра.
КОСТА: Точно това е. Всичко е свързано с театъра. Дори в магазина... Работя в магазина с ясната представа, че го правя за театъра. Правя го, за да мога да си позволя да играя. А когато играеш... Това е, което исках да ти кажа. Когато играеш, Бояне, всичко започва да ти прилича на игра. Това не е постоянно състояние, би било лудост, ако беше така. По-скоро идва на проблясъци. Правиш нещо и в следващия момент те цапва мисълта: не се ли намирам на сцената? Да, може би аз седя в любимото си кафене на Раковска, но не съм ли едновременно и на сцената? Подобни проблясъци са особено опасни на публични места, където винаги се намира някой, който да те разпознае. (умишлено фалшиво) Костадин Димов, Вие ли сте? Така се радвам! Не мога да Ви сбъркам с друг. В „Стаята”, как само играехте в „Стаята”! А в „При закрити врати”! Просто нямам думи! Подобни реплики потвърждават усещането, че се намираш на сцена. А това усещане е изключително реално и това е най-страшното. Когато ти казвам, намирам се на сцена, ти вероятно си представяш поведението на актьора. Мислиш си как животът за актьора е сцена и подобни глупости.
БОЯН: Да. Тъкмо това си помислих.
Коста обхожда с поглед стаята.
КОСТА: Но аз имам предвид едно наистина реалистично усещане. По дяволите. Виж къде се намираме. Огледай се много внимателно. Не ти ли се струва фалшиво?
БОЯН: Фалшиво? Какво искаш да кажеш с фалшиво? Всичко тук е от истинско по-истинско, с изключение може би на книгите. Те никога не са истински.
Коста продължава да се оглежда.
КОСТА: Виж каква оскъдна сценография!
БОЯН: Сценография ли? Това е твоят апартамент. Намираме се в твоя апартамент!
КОСТА (отива до ръба на сцената и се вторачва в публиката): Почти виждам публиката. Залата е неголяма. Седалките са големи и червени. Цялото внимание е насочено към нас. Особено сега, когато разбрахме за съществуването им!
БОЯН: Там има стена! Зяпнал си стената!
КОСТА: Естествено, че е стена! Нали сме влезли в роля!
БОЯН: Стена е! Стена!
Коста гледа предизвикателно към публиката.
КОСТА: Ей, вие там! Доставяме ли ви удоволствие! Поне това искаме да разберем. Доставяме ли ви удоволствие, шибани воайори такива! А ако ние ви изкараме тук и започнеме да ви зяпаме? На седалките е удобно, о-о-о, удобно е на седалките. Ама друго е да си тук! Вие...
Боян хваща Коста и го задърпва към леглото.
Осветлението изгасва.
Осветлението се включва.
Сутрин е. Коста се събужда и се оглежда. Боян седи зад компютъра.
КОСТА: Добро утро.
БОЯН: Добро утро. Как си? Уплаших се за теб вчера. Ти веднага заспа, а аз си казах, ето, това момче е на крачка от лудостта, дали не трябва да направиш нещо за него?
КОСТА: Добре съм, не се притеснявай. В перфектна кондиция съм. Бях малко преуморен, това е всичко.
БОЯН: Преуморен? Изглеждаше наистина сериозно. Особено когато крещеше на стената. Копеле, имаш късмет, че съседите не викнаха полиция.
КОСТА: Че защо им е да викат полиция?
БОЯН: Ако някой ме събудеше с крясъци в три и четиресет сутринта, щях да викна полиция. Непременно щях да викна полиция!
КОСТА: А ти? Лягал ли си изобщо?
БОЯН: Дремнах два-три часа. Достатъчни са ми. Вчера сам каза, че нищо не правя. Беше прав, мързелувам по цели дни. Не се нуждая от сън.
КОСТА: За вчера... Аз такова... Не исках да те обидя. Сигурно си се почувствал кофти. Още в театъра се бях изнервил и си го изкарах на теб.
БОЯН: Сам съм си виновен, че се надрусах, копеле. Вчера след като си легна, херцата ме пусна и съвестта ми заработи. Какви неща си наговорих преди да те събудя, нямаш идея. Херцата изтласква съвестта дълбоко, не я чуваш, забравяш за съществуването й даже. Нейното връщане е като удар по носа – първо не чувстваш болка, а носът ти кърви. Щом носът спре да кърви, идва болката.
КОСТА: Онова пакетче беше целият хероин, нали? Не скрил част от него някъде?
БОЯН: Пакетчетата бяха две. Второто отиде в кенефа към два и половина сутринта. Бях на ръба, но... но... се отказах.
КОСТА: Сигурен ли си?
БОЯН: Днес можеш да ми вярваш.
Мълчание.
БОЯН: Кафе?
КОСТА: Да, мерси.
БОЯН: Сега ще препека филийки. Гладен си нали?
КОСТА: Да.
Коста понечва да стане, но Боян го спира с ръка.
БОЯН: Стой тук. Аз ще донеса всичко.
Коста се облича. През това време Боян донася покривка, разпъва я и я слага на пода. После носи чиния с прясно препечени филийки, масло и сладко и кашкавал. Донася две чаши и кана с кафе.
БОЯН: Исках да ти направя закуска в знак на благодарност за това, че ме понасяш. Не съм лесен съквартирант и го... разбирам.
КОСТА: Нямаше нужда. Аз също не съм добър съквартирант.
БОЯН: Но си вкъщи. Различно е.
КОСТА: Може би не е толкова различно. Когато си лош съквартирант и живееш сам със себе си е доста изнервящо!
Боян сяда на земята пред покривката. Коста също.
БОЯН (налива кафе в чашите): Вчера си мислех за това, което каза.
КОСТА: За кое?
БОЯН: Че трябва да измислим нещо. Не можем да разчитаме само на това, че не мога да излизам никъде. Това не действа.
КОСТА: И?
Докато разговарят двамата ядат препечени филийки.
БОЯН: Преди да легна се чудех какво да направим. Трябва да се зарибя да правя нещо. Това ми се струва най-разумно. Нуждая се от дейност, която да отвлича вниманието ми...
КОСТА: От някакво хоби?
БОЯН: Хоби!? Хоби. Не мога да я понасям тази дума. Хоби!
КОСТА: Просто някаква дума. Добре, щом не искаш да я чуваш: нуждаеш се от нещо, което да гълта по 3-4 часа на ден, че и повече.
БОЯН: Прекалено несериозен съм, не мога. Хвана ли да върша нещо не издържам и седмица и го сменям с друго.
КОСТА: Прави по няколко неща наведнъж. Така по-бавно ще ти омръзнат.
БОЯН (отпива кафе): Опитвал съм какво ли не, копеле, и не става. Мразя се за тази непостоянност, а не се мразя само когато съм надрусан.
КОСТА: И какво ще правим? Няма да откажеш хероина? Натам вървят нещата, така ли?
БОЯН: Накрая го измислих!
Няколко секунди мълчание.
БОЯН: За да откажа дрогата, трябва да се влюбя!
КОСТА: Да се влюбиш!?
БОЯН: Да се влюбя, да мисля само за НЕЯ. Да се питам как да я заговоря, какво да й кажа, дали да я целуна или да изчакам подходящия момент, знаейки, че подходящ момент никога не идва, че всичко зависи от мен, от решителността ми. И да живея седмици с тези мисли в главата си, дори вече да сме заедно, защото съм изтъкан от нерешителност и съмнения. В такъв случай няма как да мисля за хероин, нали...
КОСТА: Окей, да кажем, че това е начинът. И как точно планираш да се влюбиш, като седиш по цял ден затворен тук. Да не предлагаш да те развеждам и да оглеждаш женски, докато си харесаш? Звучи ми доста кучешко.
БОЯН (отхапва от препечената филия, клатейки глава): Не, не...
КОСТА: Или запознанство по интернет? Недей, прекалено е декадентско. Ти си свестен тип, не си търси жена по интернет.
БОЯН: В никакъв случай. Мислех си за нещо по-така.
КОСТА: По-така?
БОЯН: За любовно писмо...
КОСТА: Какво писмо!?
БОЯН: Ще напиша любовно писмо до всички момичета... До всички, чуваш ли, а ти ще го ксерокопираш и ще го разпространиш, където ти скимне. Важно е обаче да стигне до колкото е възможно повече момичета.
КОСТА: И какво? Ще оставиш адрес, телефон, имейл и ще се надяваш?
БОЯН: Не, ще посоча отсечка от улица и време – всеки ден между пет и седем в продължение на две седмици. Така между другото ще имам задача за деня и поне за две седмици няма да друсам. Можеш ли да се надрусаш, когато знаеш, че всеки момент можеш да срещнеш жената на живота си?
КОСТА: Никоя няма да се навие. Едно е да си контактувате по телефон или по мейли, друго е да се вдигне и да дойде на твоето импровизирано... прослушване.
БОЯН: Вдигане дотук? Ние сме в центъра, Коста. Мисли го по-скоро като малко отклонение от обичайния маршрут. Като излизане от релсите на всекидневието. Като преживяване, което без съмнение си струва. Стъпваш внимателно по тротоара и знаеш, че там някъде някой те наблюдава. Опитваш се да разбереш кой е, но по балконите са наизлезли много хора. Лято е. Дебели потни мъже пушат и зяпат. Жени простират. Дори плешивия слаб мъж с мустаците от петия етаж хвърля прането на простора и се надвесва от балкона, за да позяпа малко. Това е предизвикателство, защото ако написалият писмото не се разкрие, всичко е догадка.
Коста спира да дъвче филията. Замисля се. По устата му плъзва усмивка.
КОСТА: Разбирам.
БОЯН: Това е идеята. Дори само заради цялата несигурност някой ще се навие.
КОСТА: Да. Именно заради несигурността.
Осветлението се изключва.
Осветлението се включва.
Боян държи в ръката си писмото. Сам в стаята е.
БОЯН: Отначало не знаех как да започна, какво да кажа. Всичко беше толкова неясно. До онзи момент не бях писал истинско писмо. Опитът ми с писмата се изчерпваше до няколкото писма, които като малък съм пращал на баба и дядо и картичките до нашите от морето. Но това не бяха писма. Истинското писмо е любовното писмо. Писмо, изплетено от чувства, което се колебае между любовта и раздялата. Което се чака дълго, понякога с месеци и после също толкова дълго се препрочита. Писмо на практика вечно, защото независимо след колко години се върнеш към него, когато любовта е изгаснала или изгоряла, то те връща към онзи момент, пази въглен от старата любов. Въглен, който никой не може да ти отнеме. Въглен безвремие.
Коста влиза в стаята и сяда на пода.
БОЯН (поглежда го): Защо не съм писал любовни писма досега ли? Толкова ли съм студен и безчувствен?! Обичал съм да, и как съм обичал! Но сякаш никога не е имало нужда. Изразявал съм любовта си с прегръдки, целувки и жестове, но те са преходни. Написаното остава след края, даже след новото начало, след безброй нови начала. Любовните писма са умиращ жанр като писането на хартия. Хората предпочитат да тракат на клавиатури и да съчиняват свръхкратки смс-и. Тракането по клавиатура и писането на смс-и са неангажиращи, затова и думите, които излизат от този кратък контакт на пръстите с пластмасовите бутони, са неангажиращи. Писането на хартия изисква внимание, специално отношение. Почеркът е непостоянен, наклонът и дребните орнаменти се менят с настроенията и крайният резултат се ражда разкъсван от тези настроения. Затова хартиените писма са нещо ценно.Тракането на клавиатурата ражда едно разсеяно писане. На клавиатура не могат да се пишат любовни писма, поне не истински. Клавиатурата сама предполага вместо любовно писмо да пуснеш няколко усмивки или линк към красиво порно. Красиво порно има, но е рядко срещано и няма нищо общо с любовните писма.
Коста се изправя.
Коста (към Боян): Една приятелка работеше в библиотека към университета за социални науки. Освен книги те събираха стари списания и парчета индивидуална история под всякаква форма. Портиерът на сградата имаше навик да обикаля по тавани. Това го влечеше. Когато чуеше, че в някой таван правят почистване, отиваше и се заравяше в прахта в търсене на ценни неща. От време на време им носеше находки, най-вече стари списания, тъй като вече знаеше, че в библиотеката се интересуват от стари списания. Един ден обаче се появи със синя пластмасова торбичка пълна с писма. Около трийсетина писма, изписани с красив почерк с писец, ако съдим от неравномерността на линиите, които избледняваха през няколко думи. Любовни писма... Любовни писма от една жена към друга жена от трийсетте години. Писма, документиращи половин любов. Нямаше как да разберем дали са всичките, а и половината кореспонденция липсваше. Писмата бяха написани от едната жена и по определени пасажи можеше да се разбере, че другата, получателката, е била объркана, несигурна и се е дърпала. Бяха живели в различни градове. Писмата бяха писани в рамките на две години. Към средата на кореспонденцията се появяваше мистериозна целувка и цели шест писма бяха посветени на нея, а към края се чувстваше безнадеждност. Някои от писмата бяха апликирани с цветя. Писането на любовни писма е изящно изкуство. Едно от най-изящните.
БОЯН (посочва с глава Коста): Писмата престояли в библиотеката десетина дни. Видял ги само веднъж, прочел ги за около половин час, прекалено бързо. Мислел, че ще останат в библиотеката, но портиерът си ги прибрал обратно. Той искал да ги продаде, но в онзи момент библиотеката не могла да си позволи тази покупка. А имат ли цена любовните писма? Имат ли цена човешките истории? В един свят, в който любовните писма още се ценят по силата на навика, а хората ги мързи да пишат, свят може би не толкова далечен, ще отворят магазини, в които ще се продават любовни писма. Но с истински любовни писма! Тоест магазините ще предлагат стари писма за рециклиране. Отиваш като в месарница, изправяш се пред дебелата фигура на мустакат и потен мъж с нож за хартия в ръка, намираш с поглед стоката, внимателно я оглеждаш. Когато се ориентираш, ритуалът започва. Пет реда от това тук, само началото ми отрежете, нататък не става. Петнайсет реда от онова, другото, не, не, по-вдясно. Да, точно онова в средата е най хубаво. Краят на онова, третото. Последните седем реда. Авторът го бива в обобщенията. На едно място ли да ви ги сложа? Да, мерси. За тук или за вкъщи. За тук, за тук, казваш, вадиш химикалка и бял лист и започваш да преписваш, нали поне на пръв поглед не трябва да личи, че е снаждано. И в бъдеще цената на тези писма ще става все по-висока, защото населението на Земята ще се увеличава, а вече никой няма да пише любовни писма.
Коста става и излиза от стаята.
БОЯН: Написах любовното писмо до непознатата с помощта на Коста. Нали е актьор, а актьорите се ориентират в любовта. Налага им се да я изживяват повече от другите и оттам научават някой и друг трик. Понякога преиграват, но това е неизбежно. По-добре да преиграеш, отколкото да не играеш изобщо.
Осветлението се изключва.
Осветлението се включва.
Коста и Боян са в стаята, в която цари все същия хаос. Мобилният телефон на Коста звъни.
КОСТА: Долу!? Какво правиш долу? Качи се... Не искаш? Защо? Сърдита си? Идвам да те взема. Не мога да те оставя долу.
БОЯН: Мария?
КОСТА: Да.
Коста излиза.
БОЯН (на себе си): Май пак ще се карат. Не разбирам защо хората трябва да са заедно, когато постоянно се карат. Те сами си решават, де. Вероятно се нуждаят от малко екшън, но точно такъв ли? Не могат ли да отидат да скочат с бънджи, да си направят пиъринг или по една татуировка. Вместо това се карат през няколко дни, цупят се. Така доказват на себе си и на другите, че се обичат.
Коста се връща сам.
БОЯН: Защо си сам? Къде отиде Мария, не е ли с теб?
КОСТА: Тръгна си.
БОЯН: Тръгна си? Как така си тръгна?
КОСТА: Каза, че ме оставя на теб.
БОЯН: На мен?!
КОСТА: Покрай тази история с писмото, което писахме цяла вечер, съвсем забравих за срещата с нея. Тя чакала, чакала, и била сигурна, че съм забравил, затова дошла дотук да ми каже, че се разделяме.
БОЯН: Това с разделянето не е сериозно, нали?
КОСТА: Отдавна усещах, че ще се случи. В последните седмици, месеци даже, чувствах някакво напрежение. Спорехме за почти всяка дума, изпитвахме удоволствие в това да се караме.
БОЯН: Не се ли карате откакто сте заедно?
КОСТА: Винаги сме се карали, но не по този начин. Последните караници бяха особени, прекалено злобни и хапливи.
БОЯН: Сега се чувствам виновен заради писмото. Все едно сте се разделили заради мен...
КОСТА: Търсехме си повод и това, че забравих за срещата, беше чиста формалност.
БОЯН: Както го казваш, било е ясно, че ще се разделите.
КОСТА: От няколко седмици.
БОЯН: Защо не се разделихте досега? Защо продължавахте да бъдете заедно, въпреки че знаехте, че ще се разделите?
КОСТА: Труден въпрос. Предполагам, че е по-лесно да си с някой по инерция, отколкото да си сам. Въпреки че... Не знам... Напоследък имах чувството, че двамата се чувстваме самотни дори когато сме заедно. Едно е да се чувстваш самотен, когато си сам. Далеч по-кофти е да се чувстваш самотен, когато си с приятелката си.
БОЯН: И сега пак си сам?
КОСТА: Чувствам се добре, а мислех, че ще съм тъжен.
БОЯН: В следващите дни ще се почувстваш.
КОСТА: Две години и накрая пак сам. С никоя не съм бил две години. В най-добрия случай съм изкарвал година и половина.
БОЯН: Поне си ги имал тия две години. Много хора и това си нямат.
КОСТА: Сигурно, но не ми пука за другите. Поне за повечето от тях, де.
Двамата са замислени и мълчат известно време.
КОСТА: И? Какво правим с писмото? Как ще процедираме?
БОЯН: Как така как да процедираме? Нали го имаме. Оттам нататък всичко е ясно.
КОСТА: Изобщо не е ясно. Как ще го размножим? На компютър ли ще го наберем или ще го преснимаме на ксерокс? Или ще го преписваш?
БОЯН: Ако го наберем на компютър, няма да има лично отношение. С ксерокса е почти същото.
Коста намира отнякъде бели листа хартия, дава ги на Боян. Боян търси подходящо място, когато го намира, сяда и започва да преписва.
Осветлението се излючва.
Осветлението се включва.
БОЯН: Преписах писмото двайсетина пъти, когато решихме все пак да направим няколко ксерокопия. Коста ми показа преснимани любовни писма от една това стихосбирка. Не изглеждаха зле. Всичко зависи от това как ги преснимаш. Ако знаеш какво искаш, нещата стават по-добре. Това не важи само за писмата.
Коста му показва писмата. Ако държим да сме съвсем автентични, можем да използваме стихосбирката на Ирена Георгиева „По цели дни и следобеди”, в чието начало са приложени ксерокопия на любовни писма.
БОЯН: На следващия ден разполагахме със седемдесет писма. Не ми се струваха достатъчно, а и преснимани не ми харесваха съвсем. Така че Коста разнасяше (Коста поставя част от писмата в малка раничка и излиза), а аз продължавах да преписвам. Преписвах, преписвах.
Коста влиза отново в стаята.
БОЯН: Питах го къде оставя писмата. Бяхме се разбрали да няма ограничения и да ги оставя навсякъде. Ходеше по барове, по паркове и ги слагаше на видно място, понякога ги пъхаше тайно в дамски чанти. Разнасяше писма по цял ден. Където и да отиваше, винаги се намираше някое момиче, на което тайно да подхвърли писмо. Тъй като Коста постоянно беше в движение, покрихме голям периметър. Не сме и мислили да заливаме целия град с писма. Максимумът беше по 10-20 писма на ден. След няколко дни раздаване преценихме, че е време да спрем. Време беше да видим дали ще има резултат.
Осветлението се изключва.
Осветлението се включва.
Вечер е. Както винаги Боян стои зад компютъра. Коста се прибира от работа.
КОСТА (събува обувките си): Появи ли се някой?
БОЯН: Знаехме, че почти никой няма да се осмели.
КОСТА: И все пак?
БОЯН: Днес минаха две. Две не е малко, дори ако са две неподходящи.
КОСТА: Как познаваш? Откъде разбираш, че са чели писмото. Че те не минават оттук, а ти не си фантазираш?
БОЯН: Едната носеше писмото в ръка, преписвал съм го толкова пъти, че и от шестия етаж ще го позная.
Осветлението в стаята силно намалява. В същото време на свободното място пред балкона излиза ПЪРВА ЖЕНА. Тя е осветена от лъч светлина.
ПЪРВА ЖЕНА: Марина намерила писмото, докато ме чакала. Имахме среща на Попа, щяхме да ходим да гледаме новия филм на Уди Алън. Тя не посмяла да го отвори, но подранила, имала време и накрая не се сдържала. Видяло й се смешно. Аз, вика, си имам приятел, а да ходя да гледам някакъв наркоман и хвърли писмото на земята. Аз го вдигнах и го прибрах. Имам си приятел, но от любопитство, така... Приятелят ми никога не ми е писал любовни писма. Не че не го обичам и не съм доволна от връзката ни, но никога не ни е писал. Е, няколко пъти го помолих да ми праща картички. Още си спомням, когато беше на командировка в Берлин. Изпрати ми картичка с Алекдандерплатц, а отзад пишеше: „Целувам те от кулата”. Не е лош човек, даже е много красив и е такава душичка, но просто не го бива в писането. Сигурна съм, че ако можеше, щеше да ме обсипва с любовни писма. А онова писмо беше толкова хубаво, че ми се поиска да го видя. Беше като на игра. Знаех, че не е моят тип, че другата година ще се женим с Емо. Че нищо не може да се случи. Но беше написал хубаво писмо и на мен ми се стори, че не съм го прочела докрай. Стори ми се, че ще го прочета докрай само ако го видя.
Лъчът светлина изгасва и жената си отива. Осветлението в стаята отново е нормално.
КОСТА: Сигурен ли си, че беше твоето писмо.
БОЯН: Нашето писмо. Да, то беше.
КОСТА: И какво? Каза ли нещо?
БОЯН: Мина бавно, като на ревю. Ходеше и се оглеждаше. Стори ми се изкуствена, някак превзета. Сякаш самата не знаеше защо е дошла. Затова се скрих, не исках да ме открие.
КОСТА: А тя?
БОЯН: Повъртя се и си тръгна. Какво да прави? Да чака някакъв перко, който е написал писмо до всички жени, до които то стигне да се обади от някъде?
КОСТА: А втората? С нея какво?
БОЯН: Не носеше писмо, но бях сигурен, че е чела писмото. И тя се оглеждаше, беше ниска и слаба, с приятно лице, но тръпката липсваше. А и веднага искаше да си говорим. Любовта от пръв поглед е нещо безмълвно.
Осветлението в стаята отново намалява. Пред балкона се появява ВТОРА ЖЕНА. Тя е осветена от лъч светлина.
ВТОРА ЖЕНА: Наскоро скъсах с приятеля си, бяхме заедно шест години. Още ми е трудно да си представя, че сме разделени и когато съм в леглото се протягам да го стигна. Опарвам ръката си на студените чаршафи. Него го няма и няма да се върне. А на когото и да кажа за раздялата ни, твърди, че сме били перфектната двойка и че е мислел, че ще се оженим и ще си имаме деца. Но перфектни двойки няма, както няма и перфектни хора. От две седмици съм потънала в раздялата, опитвам се да изплувам и все не мога. Един ден бъркам в чантата си за да извадя портмонето, купувах си цигари, и откривам писмото. Някой тайно го пъхнал кой знае кога. Може да е стояло така от два дни, поне доколкото виждам от датата. Прочитам го на един дъх. После го препрочитам. Ето някой, който се чувства сам като мен. Някой, който се нуждае от внимание. Не знам дали в момента съм готова за нова връзка, но искам да го видя, да го погледна, да поговорим. Надявам се да ме разбере, както и аз него.
Лъчът светлина изгася и ВТОРА ЖЕНА си отива. Осветлението в стаята е както преди.
КОСТА: Никога няма да се влюбиш, Бояне. Никога!
БОЯН: И да не се влюбя поне ще знам, че съм опитал.
Коста сяда на пода.
БОЯН: Ден след ден излизам на балкона между пет и седем, знаейки, че днес може да мине ТЯ. Честно казано не знам каква е ТЯ, никога не съм имал идеал за жена, но знам, че като я видя, ще я позная. Има дни, в които не се появява никой, но аз стоя на своя пост. Това е единственото ми занимание и няма да се отказвам от него. Минават различни момичета: красиви, грозни, невзрачни, избухливи, мълчаливи, прекалено отворени... Няма защо да изброявам. За две седмици минават 11 момичета, но никоя не е ТЯ. Вече не раздаваме писма, решили сме да чакаме още няколко дни и ако нищо не се случи, да измислим друго. Малко по малко започваме да проумявам, че не можеш да планираш да се влюбиш – любовта е непостоянна.
Боян сяда. Коста се изправя.
КОСТА: Една вечер, малко преди седем, с писмо в ръка се появило момче, което веднага познало, че авторът на писмото е той. Той го попитал какво търси тук, а то отвърнало, че обича Боян. Попитало го дали е сигурен, че търси точно момиче. Може би се били търсели взаимно? „Не”, отвърнал Боян, „Съжалявам, но търся момиче, не теб”. Момчето се колебаело и Боян забелязал как пликът в ръката му трепери. Когато разбрало, че няма шанс, то бавно си тръгнало и Боян облекчен се прибрал в апартамента. Вече било седем.
БОЯН: Не го очаквах. Не че имам нещо против гейовете, но в писмото ясно съм казал, че чакам своето момиче. Как може да си помисли да дойде? В следващия момент решавам, че това е някаква шега на Коста. (към Коста) Ти го направи, нали? Ти си дал писмото на някой свой приятел актьор, който се е гримирал и е дошъл да си направите шегичка с мен.
КОСТА: Няма шега. Вътре в себе си знаеш, че няма никаква шега. Че това беше истина.
БОЯН: С всеки следващ ден тя продължава да ми липсва. Празнотата остава, впила се е в мен, опитвам се да я изтърся от себе си, но не се получава. С какво да я запълня? И какво ще правя, ако не се влюбя? Ще продрусам ли отново? Нямам идея, не си правя планове за бъдещето, само чакам. Нямам търпение и чакам.
Пауза.
БОЯН: Коста все по-често ме взима на подбив. Според него не е толкова трудно да се влюбиш от пръв поглед. Откакто се раздели с Мария, води различни момичета вкъщи. Вече доведе цели пет. Все му е тая, на другия ден момичето ще изчезне и той ще го замени с друго. Това, неговото, не е любов. То е привличане, флирт, секс, но не и любов. А за да откажеш дрогата, трябва да намериш жена, която да те докосне, направо да ти вземе акъла. Не която и да е. А жената, виж, жената трябва да е луда, това е ясно. Всяка жена трябва да е по-луда от мъжа си. Ако мъжът е луд, трябва да е два пъти по-луда от него, а ако той не е луд, дори повече – най-малко три пъти. Женската лудост не е като мъжката. Тя излиза на повърхността когато й скимне, понякога мълчи с години. Добре, значи, чакам лудата жена, която ще обърне света с вътрешностите навън. Но тези неща не стават бързо. Кофти, защото имам краен срок. Обичам крайните срокове. Те ускоряват събитията и им придават смисъл. Светът е нищо без Апокалипсиса. Апокалипсисът прави света.
Пауза.
БОЯН: Няма я. Вероятно сега е далече, ходи по други тротоари на други улици, отвисоко я обграждат други блокове с други хора. А аз съм тук и времето изтича. И ми идва да беснея.
Осветлението се изключва.
Осветлението се включва.
Боян е на Балкона. По време на финалния монолог Коста липсва, стаята е в тъмнина, осветен е само Боян, а лъчът от светлина, който преди това е осветявал другите две жени се движи по празното пространство между балкона и края на сцената.
БОЯН: В момента, в който я виждам, знам, че е тя. Ходи бързо и целеустремено, веднага ти става ясно, че има крайна посока. Нима идва при мен? Аз ли съм нейната последна спирка? Хващам я с поглед от четиридесетина метра и не я пускам. Дърветата са орязани наскоро и не я скриват в движението й. На пръв поглед тя не се отличава от тълпата, облечена е нормално. Бих казал даже, че е неглиже – носи джинси, блуза и кецове. И прическата й е една разхвърляна. Не бих я нарекъл особено красива, но не е и грозна. Тя е от онези жени с нечовешко излъчване, което доминира над физическите им черти. От онези жени, които са само излъчване, нежно и ефирно, носещо се по въздуха. От жените, които повечето мъже не намират, защото никога не търсят.
Пауза.
БОЯН (надвесва се от балкона): На десетина метра от балкона джиесемът й иззвънява, тя спира и говори по него. Сигурен съм, че обича да спира, че спира, когато пие вода, когато си отхапва сандвич, когато внезапно й дойде някаква мисъл. Докато говори се оглежда. Погледът й се мята по тротоара, по улицата, по стените на блоковете, после скача от балкон на балкон, докато стига до мен. Въпреки голямото разстояние се гледаме право в очите в продължение на десетина секунди, не повече. Време, в което вниквам в нея и я изучавам. Отдавна съм влюбен.
Пауза.
БОЯН: Разговорът свършва, тя прибира телефона в джоба си и продължава. Точно под балкона спира. Как да я заговоря? Директно да я питам какво й е харесало в писмото? Не, писмото вече няма смисъл. Писмото изпълни целта си – докара я тук. Отсега нататък няма писмо. Да я питам за името?... Или за телефона? Да я помоля да се качи при мен? В такива моменти има едно-единствено правило. Трябва да кажеш нещо, задължително трябва да говориш, не бива да мълчиш. За двете секунди, в които обмислям как да я заговоря, тя ме поглежда отново. Поглежда ме и си тръгва. Опитвам се да я спра, извиквам по нея, но тя не се спира. Може да слуша музика и да не виждам малките слушалки в ушите й. Тя си тръгва. Как да я спра? Как?
Пауза.
БОЯН (развълнувано, леко бързо, докато говори се държи за перилото на балкона и се клати): Изведнъж разбирам, че тя не е чела писмото. Че единствената жена, която е трябвало да го прочете, не го е прочела. То не е стигнало до нея, а тя си отива и няма как да я върна! Може би няма да се видим никога повече. Може би сме се разминали само веднъж и сме изпуснали шанса си. Не (гласът му става спокоен). Това не може да е краят. Защо тя мина точно оттук? Дали не живее в някой от съседните блокове? Или работи наоколо? Или е ходила да види най-добрата си приятелка? Двете са пили кафе, обсъждали са каквото там обсъждат жените в подобни случаи и са се разделили до следващата среща. Всичко, да, всичко зависи от това как е решила да мине точно оттук. Дали е било случайност или не... Защото от днес ще я чакам да мине отново.
Осветлението се изключва много бавно. Боян стои замръзнал на балкона.

Завесата пада.

идеалното семейство

на Дидката

не можеш да бъдеш част от идеалното семейство,
погледнаха ме, видяха, казаха
когато главата ти избръмчи, пиеш
когато пиеш, пушиш цигари
когато пушиш цигари, пушиш марихуана
когато пушиш марихуана, свириш шумно
на барабани, понякога даже крещиш.
погледнаха ме, казаха
в идеалното семейство не се пуши
не се пие, не се яде месо, не се вдига шум
живее се по правилата, не се спори с
полицаи, не се плюе по шофьори
опитващи се да те прегазят на пешеходната пътека
в идеалното семейство чистиш всеки ден
за да няма мърсотия в теб
да не се задържа
да не полепва по кожата ти
да не те разяжда

погледнаха ме, казаха
в идеалното семейство не псуваш
не вдигаш купони, не се събличаш гол по улиците
не се гмуркаш в контейнери за боклук
не сваляш красиви жени за една нощ
не се връзваш на възли от постъпките си
не се затваряш с дни вкъщи
не изпадаш в бездействие
не лежиш, тресящ се в меланхолия
не бягаш от себе си, след себе си
как да се стигнеш?
опитваш се да не правиш грешки
да не пишеш лоша поезия
да си продуктивен, да няма
дни без редове
да не се питаш какво ми става
защо не мога да напиша и ред
мамка му, мамка му, мамка му!
да не изпадаш в кризи
да не търсиш смисъла в безцелни
разходки, в случайни минувачи
и съседи на паркови пейки
в повтарящи се чаши чай
в кафета, бири, вино

погледнаха ме, казаха
и да не се колебаеш докрай
да не се гризеш в несигурност
а, да си уверен
да си прав, винаги прав
да си компетентен, да си наясно
какво е добро за теб
какво е добро за другите
какво е добро за човечеството
за планетата, за вселената
да се изучиш добре
да си намериш добре платена работа
да си намериш жена
да направиш деца
да си спокоен, уравновесен
да не бушуваш, да не изгаряш
да гориш равномерно, не да изригваш
в пламъци, после да тлееш
после да изригваш пак в пламъци
после пак да тлееш
да не се срамуваш от това, което си казал като пламък
когато вече си въглен, да си
сигурен в думите си, да ги под-
чиняваш на волята си, воля-
та да е желязна, желязна, желязна

не можеш да бъдеш част от идеалното семейство
погледнаха ме, видяха, казаха
когато главата ти избръмчи, пиеш
когато пиеш, пушиш цигари
когато пушиш цигари, пушиш марихуана
когато пушиш марихуана, свириш шумно
на барабани, понякога даже крещиш
това идеално семейство е голяма лайнарщина, бе
погледнах ги, видях, казах им
нямам нужда от такова семейство
вървете се шибайте
с идеалите си и балонените си думи
аз ще си остана самичък и ще ми е добре
ще се опирам само на моя гръб, ще крача,
понякога ще лазя, но си знам посоката
а вие се шибайте и вървете към перфектния си
нов
пиклив
свят
и шибайки се мислете каквото щете
само не ми разправяйте, че трябва
да бъда идеален, добър и подобни
лайна
аз съм човек
и ще се въргалям до края
в калта


линк към публикацията на поемата в "Литературен клуб": www.litclub.bg/library/nbpr/ivdim/idealnoto_semeystvo.html

инструкции за викане

1.
Преди да викате, помислете си добре –
после гласът ви може да падне (но
защо ви е глас, ако не викате).

2.
Отворете уста. Отворете я широко.
Зинете така, че да изложите всичките
зъби на показ, гърлото също. Но не
смейте да викате още. Сега затворете.

3.
Добре се огледайте. За да викът стане
приличен, трябва откровеност. Някои хора
откровени могат да бъдат единствено когато
са сами със себе си. Преценете от кои сте.

4.
Отворете поне един прозорец. Викът се нуждае
от пространство за дишане. В противен случай
ще се върне във вас и има опасност свяст да загубите.

5.
Изкашляйте се внимателно,
нито прекалено гръмко, нито прекалено слабо.
Прочистете гърлото си от налепи.
Гърлото трябва да е безупречно чисто.

6.
Спомнете си за всички пъти когато
сте изпитвали болка, порязвали сте
пръстите си, удряли главата, разбивали
сте колената. За всички пъти, когато най-красивите
са ви зарязвали, не са ви забелязвали,
целували са ви веднъж и са ви казвали, че
сте приятели. За ужасните истории от дет-
ството, които опитвате се да забравите.
Спомнете си!

7.
Сега върнете се наум през предходните стъпки
и извикайте. Викайте колкото сила имате.
Добрият вик е като гръмотевица. Като
сирена викайте!

8.
Насладете се на сполучливото си викане.


линк към публикацията в Public Republic: http://www.public-republic.com/magazine/2010/02/40700.php