Рапорт от Лом

Най-готиния момент от награждаването беше когато след като си прочетох разказа, чух един мъж на средна възраст да казва на човекът до него: ето това е разказ, не само тия простотии за любов и смърт. После седнах на мястото си, това момченце каза "Уау! Готино!", после си чукнахме юмруците и си направих следното селфи. Това е. Лом, усещам духът на Яна Язова...

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 70

НЯКЪДЕ ТОГАВА СЕ ЗАПОЗНАХ С ЖАНА. Това се случи на един купон. Някъде далече от останалия свят, на петнайсетия етаж в класическа българска панелка, Благо, двайсет и осем годишен, висок и луничав като жираф, с коса, започнала да побелява преждевременно, празнуваше... Знаете ли, забравил съм какво точно празнуваше, запомнил съм единствено, че знаеше отлично как се празнува, и тази информация ми стигаше.

Боян ме заведе на партито, едно време с Благо движели в едни и същи надрусани среди, но Благо се взел в ръце и се измъкнал. Повечето му приятели обаче бяха от старите времена и затова гостите бяха яко надрусани според предпочитанията си. Бирата лежеше в каси на балкона, които, каса по каса, отиваха в банята. На бара в кухненския бокс цареше анархия. Бутилката Джак бе попаднала в чиния с камамбер. Две отворени бутилки с вино се надвесваха от ръба в очакване всеки момент да паднат на пода. Пръсти от доматен сок се бяха отпечатали на бутилката руска водка, а капачката на Бейлиса беше залепнала за гърлото на шишето и една рейвърка със зелена перука на главата се бореше безуспешно с нея. Коантрото плуваше в голяма купа с разтопен лед. В друга купа бяха смесени калуа, водка, мляко и десетина кубчета лед. Благо често минаваше и пълнеше чашата си с помощта на метален черпак. До бутилката с кола се намираха и три шишета Кептън Морган - дърт, но все още учудващо енергичен капитан от моретата около на Ямайка. Лимонените резени бяха навсякъде.

Внушителният апартамент заемаше цял етаж от блока. След като отказал хероина, Благо направил успешна кариера в рекламна агенция. Той беше развил афинитет към белите шмъркотици, който изглежда е присъщ на тези среди, поне доколкото съдя от написаното от един френския автор, който твърди, че любовта има тригодишен срок на годност. Носът на Благо беше раздразнен от продължителната употреба на бялото прахче, но това не му пречеше да продължава през половин час да поема завидно дълги линии.

Партито беше страхотно. Обикалях из стаите с отворена бира в ръка, от която често отпивах. Трябва да призная, че в началото на вечерта имах желание да пия нещо по-така, примерно куба либре или в най-лошия случай отвертка, но след вечерната доза морфин нямах сили за твърди питиета. Вечерите не бяха силното ми време, тогава морфинът беше най-далеч от мен. За да облекча страданията си, бях дръпнал от добрата стара марихуана, която напоследък употребявах прекалено рядко. Марихуаната е забавна компания, но е прекалено несериозна и постепенно преставаш да й обръщаш внимание. Морфинът... Виж... Морфинът те поглъща целия и е ревнив. Не обича да те дели с други. На него марихуаната му се вижда твърде безобидна и повърхностна и направо я презира.

Както всеки купон и този беше изпълнен с десетки познати отнякъде физиономии. Най-важното както винаги липсваше. Това беше отговорът на основните въпроси: къде, как и защо, или казано-по простичко, кой си ти, по дяволите.

Отговарях на поздравите със:

- Здрасти.

            Повечето пъти не можех да позная застиналото лице отсреща, очакващо ответна реакция. Светът е неприлично малък и дори да отидеш в Нова Зеландия, пак ще откриеш някоя позната физиономия и все така няма да можеш да си спомниш къде си я виждал. Физиономиите си приличат именно по това, че не можеш да си спомниш къде си ги виждал.

            В други случаи, когато разпознавах поздравилия ме човек, разговорът продължаваше с баналното:

            - Какво става с теб?

            И продължаваше с още по-посредствени реплики. Посредствените диалози и смислените разговори се различават така, както се различават познатите от приятелите.

Когато се наситих на безсмислени социални контакти, почувствах остра нужда от усамотение. Боян беше срещнал някакъв стар познат от университета, но не от курса му, а просто безделник от университета. Двамата се отделиха и се заприказваха. Оставих ги да обсъждат студентските си години и продължих да изследвам апартамента. Експедицията ми завърши успешно, когато открих нов свят, тоест нова стая. Почуках на вратата. Отвътре отговори нежният глас на момиче:

- Влез!

Споменът за този момент е толкова силен, че го преживявам повторно.

Влизам в спалнята, където белокожо момиче с яркочервена коса е седнало на ръба на леглото. Харесвам гледката. Погледът й ме пронизва като копие. Очите са й зелени, но не са дяволски. Според редица критици в зелените очи от книгите има нещо фатално. Интересно ми е очите на колко от тези критици са зелени. Всички критици, или поне повечето от тях са пълни дяволи, а тя не е дявол. Възприемам красотата й на физическо равнище като пронизваща болка. В същия момент изпитвам друга болка. Момичето съсредоточено се занимава с дейност, за която напоследък съм слушал много.

Вдигнала е ръкав, свалила е колан и се опитва да обвие с него ръката си. Спринцовката е пълна с хероин, а тя ме моли за помощ. Не мога да й откажа, не мога нищо да й откажа. Пристягам колана около горещата ръка. Кръвта й поема дрогата и я разнася по цялото й тяло, а с мен се случва нещо особено. Влюбвам се от пръв поглед.

Тя се отпуска и се тръшва на леглото. Наблюдавам я мълчаливо. Усмихва се. Не мога да разбера дали усмивката е предназначена за мен или е резултат от хероина. Знаците, които тя изпраща към мен, са толкова объркани, че е лесно да удариш на камък при дешифрирането им, дори ако си главен герой в някоя от книгите на Дан Браун.

Седя и я зяпам дълго. Ако бях анимационен герой, езикът ми щеше да се разстеле по пода, очите ми щяха да бъдат хипнотизирани, а ударите на сърцето щяха да са видими от километър разстояние.

През цялото време не успявам да обеля и дума.

След малко Жана, както по-късно разбирам, че се казва, е на крака. Оказва се, че усмивката й наистина е била адресирана до мен. Кореспонденцията помежду ни продължава с целувка. Опознаваме устните си за около десет минути и това време е достатъчно, за да разберем, че си принадлежим. Не можеш да познаваш една жена, преди да си я целунал. Очите лъжат, целувките също, но те поне лъжат по истински начин.

Втората крачка в опознаването след целувката е купонясването. Ако в него няма синхрон, всичко е предварително обречено. Надигаме се от леглото и се измъкваме от стаята. Зареждаме се с бира от банята и се смесваме с останалите. Не спираме да говорим.

Тя се друса от три години и ден след ден затъва все по-дълбоко. Скривам се зад добре познатата маска на наркоман. Искам да вярва на думите ми, така искам да вярва. Добре е, че всички наоколо ме знаят като такъв.

- Откакто отказах херцата се чувствам супер – обяснявам й.

Тя ме поглежда някак тъжно.

- Със сигурност. Аз също си го мисля от време на време, но не се чувствам готова.

- Човек никога не се чувства готов, преди да започне. Хвърляй се директно в дълбоките вълни, ако наистина го искаш. Няма да разбереш дали си готова до момента, в който не се опиташ.

Жана се съгласява и ме придърпва до себе си. Изглежда не й е до сериозни разговори, не и сега. Изкарваме още няколко часа на купона, но така и не успяваме да забележим хората около нас. Единствената фигура, на която обръщаме внимание, е тази на Боян. Той познава Жана. Така и не ми казва откъде. Малко след като си разменяме телефоните, тя изчезва.

Първата ни среща е отминала. 

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 69

КАКВО ТИ MST?! Никакво MST не ни отпуснаха повече. Една сутрин „Мираж” дръпна шалтера и ромолящото поточе от морфин на хапчета пресъхна. Щели да започнат новото лечение колкото е възможно по-скоро, но щяло да се наложи да изчакаме до вечерта, защото доставката на новите лекарства закъснявала.

            - В България всичко закъснява, копеле – дразнеше се Боян по време на обяда. – Рейсове, трамваи и тролеи, концерти и фестове, нищо не се случва в предварително обявения час. Това е традиция. Закъсняват политическите събития и културният живот, предполагам, закъснява, но това ти можеш да го кажеш. Дилърите, те съвсем прекаляват със закъсненията си. Осират се отвсякъде. Ама и ние, зрителите, наблюдателите, публиката на тоя живот, ние също винаги пристигаме със закъснение. Точните хора са луди. Под точни имам предвид тези, които пристигат навреме, не тези, които се държат точно. Тези, които се държат точно, вдъхват оптимизъм в цялата тая мъглявина, не космическа, а не знам каква, наречена България.

            - Спомням си – включи се Менсъна, – една от първите ми приятелки. Бяхме в училище, и двамата ни беше срам. Такъв пикльо бях тогава. Най-тъпото беше, че бях свенлив пикльо. Толкова свенлив, че направо си беше ебало майката. И най-накрая уговаряме тая среща. Обаждам й се една вечер по телефона, на няколко пъти затварям, докато събера кураж. Разполагам с няколко минути. Рискувам мисията да пропадне. Нашите вечерят в кухнята и след малко ще дойдат в хола, където се намира единственият телефон, от онези старите, с шайбата и навития кабел. Те обичаха да ме вземат на подбив, щото виждаха, че съм толкова свенлив, копеле, големи мръсници бяха понякога. Та звъня й, а и тя една такава притеснена. Бием си среща на следващата вечер. Ще я водя на кино естествено. Първите срещи са шаблонни. Разбрахме се да се чакаме по обяд на пилоните при НДК и оттам да вървим към кино „Сердика”. Не мога да си спомня какво щяхме да гледаме. Едвам изчаквам часа на срещата и започва едно чакане. Отвътре ми е едно такова... Секундите се плъзгат бавно, а нея я няма. Първо закъснява с десет минути. Добре, викам си, десет минути не е толкова, след като имам чувството, че съм я чакал цял час. След двайсетата минута вече си мисля, че тя никога няма да дойде. След трийсетата, че всичко е било на шега. На четиридесетата минута едва не отронвам сълза. На петдесетата изваждам въздишките. Точно един час я чаках и си тръгнах с мисълта, че никога няма да бъдем заедно. Бях й много ядосан. Зарекох се никога да не й проговоря. Веднага щом се прибрах, й се обадих по телефона. Тя плачеше. Майка й се скарала, че не си е довършила домашното, и я задържала. Имала да учи „Хаджи Димитър” наизуст, само това й оставало. Но задачата се оказала трудна. Да се пита човек как сега учи за актриса с тази нейна памет. Повтаряла ги, потретвала ги. След няколко изчитания майка й я карала да декламира стихотворението пред нея. Началото било уверено, но след първите три строфи се запъвала. Колкото и да се опитвала, така и не успяла да го научи тоя „Хаджи Димитър” и вечерта заспала с рев. Видяхме се след ден, целунахме се в неговия край, но от нея най-ясен ми е останал споменът именно за онова чакане.

Разказването на истории е добро реле, което те предпазва от прегряване. Разказвахме си истории цял ден, докато седяхме на столове, тапицирани с магарешки бодили, кактуси и игли, а когато вечерта настъпи, ни очакваше напълно безумно по-нататъшно развитие. Никой не беше очаквал нещата да се развият по този начин. Хората са склонни да възприемат бъдещите промени като нещо по презумпция лошо. Промените, казват, те изкарват от релсите на съществуването, повеждат те в нова посока. Новата посока е хубаво нещо, стига да знаеш накъде води. Проблемът в повечето случаи е, че нямаш и най-бегла представа.

Незнайно как лекарите решили, че се нуждаем от по-силни медикаменти, понеже някои от нас не се представяли на нужното ниво напоследък. Не знаехме кои са тези някои, но както често се случва в живота, лекарите не се посвениха да теглят чертата и да ни поставят всичките под общ знаменател.

Няколко часа по-късно Боян отвори вратата на бърлогата пред гостите си, между които фигурирах и аз. Още с влизането устата му се отвори и започна да бълва щедро възторжени слова. И сякаш това беше уста, шептяща тихо нежни стихове от старата школа. Бях на същото мнение, но поезията ми беше чужда. Предпочетох да притворя очи и да повдигна крайчетата на устните си в предоволна усмивка.

Добре чухте, новото лечение ми се понрави извънредно много. В онзи ден на края на опашката ме очакваше една от най-старите атракции в лунапарка на наркотиците. Очакваше ме истински, сто процента истински течен морфин! Еднооката спринцовка ме изгледа с острия си поглед и се впи в ръката ми. По тялото ми се разля топла вълна на удовлетворение. Костите в тялото ми сякаш изчезнаха и аз отплувах надолу по течението. Изживяването нямаше нищо общо с това, което бях изпитвал в до този момент. Беше нещо ново, адски вкусно и трудно описуемо.

Морфинът притъпи антипатията, която изпитвах към инжекциите. Какво е едно убождане в сравнение с усещането после? Не е ли това най-малката цена? Влюбих се отчаяно в новата терапия. Боцкаха ни всяка сутрин в осем, но пристигахме половин час по-рано, за да поделим заедно последните минути до блажения миг. Краката ни играеха в неравноделния ритъм на очакването.

Боян се намираше на върха на щастието.

- Уау, копеле! Какво друго може да каже човек освен уау – крещеше той в наркотичния си оргазъм и повтори бавно и плътно: – У -а-у! Номер едно са тия пичове в клиниката. Къде другаде могат ти дадат чист морфин? Представяш ли си, копеле? Морфин, мамка му! Един от най-култовите наркотици в историята на дрогата! Какво говоря, най-култовият!

Ще ви излъжа, ако се опитам да ви убеждавам, че самият аз не бях възхитен. След седмица на морфин усещането, че имам проблеми с наркотиците, се превърна в далечен мираж. Какво от това, че ме бяха натопили? Ако не го бяха направили, щях ли да се добера морфин? Нашите споделяха възторга ми. Смятаха, че краят на наркоманстването ми наближава... 

Репортаж

            На третия ден най-сетне разкриха  извършителят на кървавото убийство, което потресе цяла София. Той не беше радикален ислямист, както първоначално беше съобщил пресцентъра на МВР София. Директорът на полицията използва днешната пресконференция, за да се извини на всички жители на столицата, които изповядват исляма и допълни, че неприятното объркването се е получило, защото на територията на страната изключително рядко се срещат убийства чрез обезглавяване на брадати мъже. Оказа се, че убиецът е гаджето на жертвата. Очевидци потвърдиха, че двамата седели един до друг на пейките на попа до чешмичката. Момичето никак не изглеждало добре. Гледало в една точка и мълчало, а жертвата не спирала да я побутва по рамото и да я пита:

            - Какво ти става?

            - …

            - Добре ли си?

            - …

            - Мога ли да ти помогна с нещо?

            - …

            - Всичко наред ли е?

            - …

            - Нали не ми се сърдиш за нещо?

            - …

            - Какво ти има?

            - …

            - Няма ли да ми кажеш?

            - …

            - Сърдиш ми се за нещо, нали?

            - …

            - Кажи нещо, де!

            - …

            - Какво става?

            - …

            - …

            - …

            Момичето мълчало ли мълчало без видимо да обръща внимание на жертвата, а след двайсетина минути внезапно скочило от пейката, извадило от розовата си дамска чантичка сатър и с няколко удара отсякла главата на жертвата, оплисквайки пейката, плочките, себе си, дори чешмичката с кръв. После си тръгнала невъзмутимо, без да каже и думичка.

А когато полицаите нахлули в апартамента й, за да я арестуват, тя не изглеждала притеснена. Лицето й изглеждало унесено и на него съвсем ясно се виждала една спокойна, блага усмивка.

            - Чувате ли тишината? – прошепнала тя, докато я вкарвали в патрулката на път за ареста. – Чувате ли я?

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 68

КАКВО ТИ MST?! Никакво MST не ни отпуснаха повече. Една сутрин „Мираж” дръпна шалтера и ромолящото поточе от морфин на хапчета пресъхна. Щели да започнат новото лечение колкото е възможно по-скоро, но щяло да се наложи да изчакаме до вечерта, защото доставката на новите лекарства закъснявала.

            - В България всичко закъснява, копеле – дразнеше се Боян по време на обяда. – Рейсове, трамваи и тролеи, концерти и фестове, нищо не се случва в предварително обявения час. Това е традиция. Закъсняват политическите събития и културният живот, предполагам, закъснява, но това ти можеш да го кажеш. Дилърите, те съвсем прекаляват със закъсненията си. Осират се отвсякъде. Ама и ние, зрителите, наблюдателите, публиката на тоя живот, ние също винаги пристигаме със закъснение. Точните хора са луди. Под точни имам предвид тези, които пристигат навреме, не тези, които се държат точно. Тези, които се държат точно, вдъхват оптимизъм в цялата тая мъглявина, не космическа, а не знам каква, наречена България.

            - Спомням си – включи се Менсъна, – една от първите ми приятелки. Бяхме в училище, и двамата ни беше срам. Такъв пикльо бях тогава. Най-тъпото беше, че бях свенлив пикльо. Толкова свенлив, че направо си беше ебало майката. И най-накрая уговаряме тая среща. Обаждам й се една вечер по телефона, на няколко пъти затварям, докато събера кураж. Разполагам с няколко минути. Рискувам мисията да пропадне. Нашите вечерят в кухнята и след малко ще дойдат в хола, където се намира единственият телефон, от онези старите, с шайбата и навития кабел. Те обичаха да ме вземат на подбив, щото виждаха, че съм толкова свенлив, копеле, големи мръсници бяха понякога. Та звъня й, а и тя една такава притеснена. Бием си среща на следващата вечер. Ще я водя на кино естествено. Първите срещи са шаблонни. Разбрахме се да се чакаме по обяд на пилоните при НДК и оттам да вървим към кино „Сердика”. Не мога да си спомня какво щяхме да гледаме. Едвам изчаквам часа на срещата и започва едно чакане. Отвътре ми е едно такова... Секундите се плъзгат бавно, а нея я няма. Първо закъснява с десет минути. Добре, викам си, десет минути не е толкова, след като имам чувството, че съм я чакал цял час. След двайсетата минута вече си мисля, че тя никога няма да дойде. След трийсетата, че всичко е било на шега. На четиридесетата минута едва не отронвам сълза. На петдесетата изваждам въздишките. Точно един час я чаках и си тръгнах с мисълта, че никога няма да бъдем заедно. Бях й много ядосан. Зарекох се никога да не й проговоря. Веднага щом се прибрах, й се обадих по телефона. Тя плачеше. Майка й се скарала, че не си е довършила домашното, и я задържала. Имала да учи „Хаджи Димитър” наизуст, само това й оставало. Но задачата се оказала трудна. Да се пита човек как сега учи за актриса с тази нейна памет. Повтаряла ги, потретвала ги. След няколко изчитания майка й я карала да декламира стихотворението пред нея. Началото било уверено, но след първите три строфи се запъвала. Колкото и да се опитвала, така и не успяла да го научи тоя „Хаджи Димитър” и вечерта заспала с рев. Видяхме се след ден, целунахме се в неговия край, но от нея най-ясен ми е останал споменът именно за онова чакане.

Разказването на истории е добро реле, което те предпазва от прегряване. Разказвахме си истории цял ден, докато седяхме на столове, тапицирани с магарешки бодили, кактуси и игли, а когато вечерта настъпи, ни очакваше напълно безумно по-нататъшно развитие. Никой не беше очаквал нещата да се развият по този начин. Хората са склонни да възприемат бъдещите промени като нещо по презумпция лошо. Промените, казват, те изкарват от релсите на съществуването, повеждат те в нова посока. Новата посока е хубаво нещо, стига да знаеш накъде води. Проблемът в повечето случаи е, че нямаш и най-бегла представа.

Незнайно как лекарите решили, че се нуждаем от по-силни медикаменти, понеже някои от нас не се представяли на нужното ниво напоследък. Не знаехме кои са тези някои, но както често се случва в живота, лекарите не се посвениха да теглят чертата и да ни поставят всичките под общ знаменател.

Няколко часа по-късно Боян отвори вратата на бърлогата пред гостите си, между които фигурирах и аз. Още с влизането устата му се отвори и започна да бълва щедро възторжени слова. И сякаш това беше уста, шептяща тихо нежни стихове от старата школа. Бях на същото мнение, но поезията ми беше чужда. Предпочетох да притворя очи и да повдигна крайчетата на устните си в предоволна усмивка.

Добре чухте, новото лечение ми се понрави извънредно много. В онзи ден на края на опашката ме очакваше една от най-старите атракции в лунапарка на наркотиците. Очакваше ме истински, сто процента истински течен морфин! Еднооката спринцовка ме изгледа с острия си поглед и се впи в ръката ми. По тялото ми се разля топла вълна на удовлетворение. Костите в тялото ми сякаш изчезнаха и аз отплувах надолу по течението. Изживяването нямаше нищо общо с това, което бях изпитвал в до този момент. Беше нещо ново, адски вкусно и трудно описуемо.

Морфинът притъпи антипатията, която изпитвах към инжекциите. Какво е едно убождане в сравнение с усещането после? Не е ли това най-малката цена? Влюбих се отчаяно в новата терапия. Боцкаха ни всяка сутрин в осем, но пристигахме половин час по-рано, за да поделим заедно последните минути до блажения миг. Краката ни играеха в неравноделния ритъм на очакването.

Боян се намираше на върха на щастието.

- Уау, копеле! Какво друго може да каже човек освен уау – крещеше той в наркотичния си оргазъм и повтори бавно и плътно: – У -а-у! Номер едно са тия пичове в клиниката. Къде другаде могат ти дадат чист морфин? Представяш ли си, копеле? Морфин, мамка му! Един от най-култовите наркотици в историята на дрогата! Какво говоря, най-култовият!

Ще ви излъжа, ако се опитам да ви убеждавам, че самият аз не бях възхитен. След седмица на морфин усещането, че имам проблеми с наркотиците, се превърна в далечен мираж. Какво от това, че ме бяха натопили? Ако не го бяха направили, щях ли да се добера морфин? Нашите споделяха възторга ми. Смятаха, че краят на наркоманстването ми наближава... 

Спечелих първо място на конкурса "Яна Язова"

Днес разбрах, че съм спечелил първо място на конкурса "Яна Язова". Много се радвам, че печеля конкурс на името на автор, който винаги е изразявал на висок глас позицията си. Автор, чиито роман за Левски се е опитал да присвои Николай Хайтов. Автор, който е крещял толкова силно, че е умрял при неизяснение обстоятелства като е доста вероятно да става въпрос за ДС.

На стената ми във ФБ Петър Величков, председателят на журито написа невероятни думи за разказа ми, които не мога да не споделя. Никой досега не е казвал толкова хубави неща за мен:

"Вашият разказ е като цвете, символично поднесено на покойната авторка и е напълно съзвучно с писаното от нея. Понякога стават подобни единомислия в литературата. Журито е щастливо от това."

Друго, което е много важно за мен е, че конкурсът е в Лом, което е на 43 километра от селото, в което съм прекарал летата си като дете при баба си и дядо си. Градът, който е на 73 километра от Оряхово, откъдето е другата ми баба, Бог да я прости. Градът, от който е чичо ми. Да живее Северозапада!

А разказът е следният:

Силата на думите

           

            Тази събота между два и два и шест на обяд в градинката на Кристал думите решиха да покажат своята сила на човечеството. Иначе следобедът не се отличаваше по нищо от миналия или от следващия следобед. В градинката пъплеха майки с деца, пиеше се бира, кафе и се разхождаха обичайните минувачи.

Но ето, че две жени се срещнаха и едната каза на другата:

            -  Оф. Отивам да върна маратонките, дефектни са. За втори път тази седмица. Ще се гръмна!

            В ръката й изневиделица се появи пистолет, тя се стресна, пръстът й трепна върху спусъка, проехтя изстрел и жената се свлече на земята с пръснат мозък.

            Втората жена изпищя и започна да повтаря:

            - Божичко! Божичко!

            Небесата се разтвориха и отгоре се чу дълбок глас.

            - Да! Какво има?

            Втората жена не успя да каже нищо и на момента припадна.

            А една трета жена, нямаща нищо общо с първите две, която буташе количката с детенцето си, като видя тази картина рече:

            - Дяволите да ме вземат.

            До нея изникнаха три ниски червени дяволчета с малки, но остри рога, грабнаха я и я отмъкнаха нанякъде. За късмет детето се разрева и след минути промълви:

            - Мама. Ла тук!

            Майката се материализира до него, изпищя, грабна детенцето, заряза количката и си плю на петите.

            Двете момчета, които спореха на пейка наблизо не видяха нищо от случилото се, така бяха потънали в спора си.

            - Абе я си еби майката! – ядоса се едното от тях.

            И другото момче се оказа голо, а пред него лежеше също така гола жена, която го погледна с най-учудения поглед и му каза.

            - Какво правиш, Цеци, мама?

            Тримата търтиха да бягат. Майката и момчето търчаха както ги е майка родила.

            Един поет, който се обясняваше за пореден път с жената на живота си най-сетне се предаде:

            - Ти си права. Аз наистина живея в облаците.

            Той се издигна във въздуха и след не повече от двайсет секунди вече се намираше върху един облак, откъдето помаха на жената, която му завика да слиза.

            А пък двама приятели, които не се бяха виждали от доста време тъкмо се разделяха и единият каза на другия:

            - Накъде ще пътувам през лятото ли? Накъдето ме завее вятърът!

            Появи се силен вятър, който някак успя да грабне само него.

            Една баба, която всеки ден хранеше гълъбите в парка се прекръсти и занарежда:

            - Боже, помогни ми!

            Небесата отново се разтвориха и дълбокият глас изнервено каза:

            - Ехо. Има ли някой там? С какво мога да помогна? Или отново става дума за  фалшива аларма?

            Бабата се прекръсти отново и се зачуди какво да каже, но така се беше шашнала, че нищо не успя да измисли.

            - Не е хубаво това, дето го правите. Да ме викате за щяло и нещяло – обиди се Бог, дръпна завесите си и отиде да си гледа работата.

            Хората от околните кафенета панически запредупреждаваха всички минувачи да си траят и в никакъв случай да не споменават каквото и да било. Въпреки това имаше още двайсетина нещастни случая, от които дванайсет бяха физически наранявания, пет бяха с летален завършех, а три бяха трудни за определяне.  

            Шестте минути, в които думите се материализираха, бяха истински апокалипсис за възрастните. Само децата се забавляваха, защото на езика им беше това, което им беше в главата: колела, сладолед, футболна топка, нова кукла, количка с дистанционно управление, мама и тате да са щастливи и други такива нормални желания.

            Случилото се не се повтори никога повече. Въпреки всички опити на децата и въпреки възрастните, които всячески избягваха тази градинка и да говорят за станалото. Единственото, което ще се запомни от времето непосредствено след инцидента, щяха да бъдат щастливите детски крясъци и дълбокото мълчание на възрастните.

А думите предупредиха на какво са способни и се кротнаха, но бяха готови да разкатаят фамилията на човечеството във всеки един момент, когато то успееше да ги издразни достатъчно, че да си правят труда.

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 67

ИЗМЕЖДУ ЗАДРУГАТА ПЛЪЗНА СЛУХ. Той се провираше на пръсти, упорито и потайно, нервите ни никакви ги нямаше, а по гърбовете ни лазеха тръпките на ужаса. Коленете ни трепереха, мамка му. Колко безхарактерно! Една лоша новина е в състояние да те промени целия. Дори сърцата ни бяха разстроени и ако някой кардиолог ги беше преслушал, вероятно щеше да установи, че са изпуснали по някой и друг удар от вълнение.

Щастието ни беше засенчено от грижливо подготвяна промяна в лечението. Информацията дойде от една от сестрите, която не пожела да даде по-подробни сведения за промяната. Загатнатите думи са форма на изтезание, по-добра и от китайските мъчения.

Говореше се, че ще сменят хапчетата с други хапчета. Говореше се за банални решения като метадон, както и за чудотворни нови лекарства, които с ефирна лекота премахват зависимостта от душите и телата на наркоманите. Говореше се. Постоянно се говореше. Шушукаше се по ъглите. Водеха се пиянски разговори. Съществуването ни се вербализира. MST, MST, къде ще отидеш и какво ще те замени?

Загрижени от предстоящата ситуация, аз и Боян се консултирахме с Менсъна, който обеща, ако новото лечение не ни хареса, да се опита да ни намери MST. Не беше 100% сигурен в успеха, но и това беше някаква утеха. Вероятността за щастие е една от най-разпространените форми на щастието.

Боян изнасяше дълги монолози за бъдещата си съдба, изживявайки лична трагедия. Аз предпочитах мълчаливо да забивам погледа си – стреличка, в празното дартс-пространство пред себе си и да не му обръщам внимание в егоистичното си терзание. Какво се случваше с мен? Нали щях да отказвам шибаното хапче? Там беше работата, че желанието ми да захвърля MST-то се беше изпарило.