ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 38

БОЯН ОТКАЗВАШЕ ДА ПРИЕМЕ, ЧЕ НЕ СЪМ СЕ ДРУСАЛ С ХЕРЦА. Първо той ме помоли на няколко пъти да преразкажа историята. Описах му подробно своя път до клиниката. Докато слушаше, неговото изражение се промени – устата замръзна, веждите се сбърчиха, а с какви погледи само ме замеряше!... Съвсем ясно личеше, че е скептично настроен към чутото.

- Недей, копеле – той прекъсна четвъртото ми резюме на събитията. – Недей да ме лъжеш, моля те! Не знам... Какво ти става? Знаеш ли, виждал съм хиляди пъти как се опитват да изкривят грозната картина на наркоманския живот и да я превърнат в платното на някой импресионист, в спокоен пъстър пейзаж, пред който ти иде отвътре да застинеш с усмивка на лицето. Но под пъстрите цветове на боите се крие суровата натуралистична черно-бяла снимка на наркоманското съществуване. Усмивката изчезва и в устата се надига леко гадене.

- Не те лъжа, защо не ми вярваш? Толкова ли е трудно за вярване?!

Но Боян не ме слушаше.

- Аз опитах ли се да ти замажа очите? Не! Защото видях, че си готин и нямаше смисъл! Казах ти цялата истина, боцкал съм се и това е, точка.

- Ама аз не съм!

- Добре де, какво ти пречи да си признаеш? Ще признаеш повече на себе си, отколкото на мен. Лошо е да криеш, а още по-лошо е да криеш от себе си. Ако бях мениджър на ада, щях да наказвам за неоткровеност. Постъпката не е от значение - дали това ще е жестока обида, кражба, или убийство. Но ако е откровена, тя е поне три пъти по-малко грешна.

- Откровеност – намесих се аз. – Ние сме в ерата на откровеността, копеле, не знам дали го разбираш. Има ли по-откровено от това да качиш домашното си порно или графоманските си пориви в интернет? А литературата? Днес е по-важно книгата да е откровена, отколкото да е написана добре!

- Заеби ги литературата и интернет, Кольо! И престани да обобщаваш – махна с ръка Боян и посегна към купичката с фъстъци на съседната маса, където играта на карти беше в разгара си. - В интернет няма откровеност, само ексхибиционизъм. За литературата не съм компетентен, може да си прав, може да не си. Дори и в двата случая да говорим за откровеност, това е анонимна откровеност. Но в интернет си достъпен за всички и за никой, щото повечето хора не ги познаваш. Пък книгите попадат в ръчичките на читателя, от който по-анонимен няма. Откровеността е нещо, което може да се случи между двама, не повече. Другото е илюзия.

След кратка пауза казах:

- Добре, помисли си, ще делим стаята още дълго, нали? Какъв ми е интересът да те лъжа и с това да скапвам цялата обстановка.

- Нямам идея, копеле – заклати глава той.

Мълвата ме преследваше дори в клиниката, обвиваше ме в мъгла, разпръскаше се като дим, нахлуваше във всички кътчета от живота ми, не оставяше и едно незапълнено местенце. Колкото и да размахвах ръцете си във въздуха, не променях нищо. Виках, но в мъглата звуците придобиват неясни очертания, защото могат да идват отвсякъде. Мъглата създава усещане за самота.

- Проблемът е, че няма как да си чист, разбираш ли? Как ще попаднеш тук в противен случай? Единственото обяснение е, че те е срам, но от какво? Тук всички сме еднакви, Кольо. Всички! Няма по-добри и по-лоши, всички сме еднакво изпаднали!

- Казах ти как попаднах тук, но това, че не ми вярваш, си е твой проблем! Иначе да, и аз съм изпаднал като вас.

- Историята, която ми разказа, е прекалено нереална. Осъзнаваш ли, че според това, което чух, ти си се държал суперпасивно и си ги оставил да правят каквото искат с теб?

- Дори така да е...

- Не е така! – прекъсна ме отново той. - Не може да си ги оставил! Защо не си ги убедил или не си се чупил? Колко му е, махаш се от вас, намираш си бачкане, квартира и така нататък. С други думи ставаш самостоятелен!

- Ами ако съм такъв и не мога да се променя?

- Тогава трябва да си балък, а ти не си. По метода на отхвърлянето излиза, че разказът ти е лъжа и че когато говориш, не мога да ти имам доверие.

Погледнах го тъжно. По-рано бе споделил с мен, че е лъгал хиляди пъти, а него са го лъгали тройно повече. Лъжата до такава степен доминира в света, че хората са генетично предразположени към недоверие.

- Омръзна ми да се правя, че не забелязвам, когато ме лъжат, Кольо – въздъхна той.

Всеки момент щях да изкрещя.

- За последен път ти казвам, че не те лъжа! Как ми се ще да си седя в Борисова и да пуша трева, вместо да се чудя с каква токсика ще ме наблъскат и какво ще ми стане от нея. Но нямам избор. А на всичко отгоре намирам приятел, който не иска да ми повярва! Мамка ти! На мен пък ми омръзна от такива като теб, които не са способни да приемат нищо на доверие!

Боян се изправи и застана до прозореца. Погледът му се зарея навън. Нямаше много за гледане. Една тухлена стена закриваше гледката към Витоша, а вътрешното дворче долу пустееше от години.

- Вече не вярвам на никого. Това е един от основните ми принципи – каза тихо Боян.

Този път кипнах.

– Няма да те убеждавам повече! Мисли каквото мислиш, но имай предвид, че не ми пука за мнението ти.

Боян се обърна към мен. Ядът му беше минал.

- Прав си, няма значение. Хващам се на бас, че до седмица ще кажеш какво действително се е случило. 

Новини за втория ми роман!

Използвам празника, за да обявя, че най-накрая ще издам софийския роман в любимото си издателство "Жанет 45". Не мога да кажа още кога ще излезе, но ще...

Честит празник, София.

Заглавието е "Софийски дует".

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 37

БОЯН ПОИСКА ДА МЕ ЗАПОЗНАЕ С ДРУГИТЕ. Разказваше как е дошъл в клиниката, придружен от родителите си, които изпитали неподправено щастие от този факт, тъй като отдавна били загубили вяра в него, когато се сети и каза:

            - Колко съм зле! Разправям ти за себе си, а може би първо трябваше да те запозная с момчетата. Така и така ще имаме достатъчно време да си говорим. Хайде да се махнем от тази стая и да видим какво правят.

            Кимнах утвърдително и се понесохме наляво по коридора. По стените висяха репродукции на Дали и на други сюрреалисти. Наистина, казах си, добро място за подобни картини, като се има предвид, че наркоманите са видели сюрреализма в действие. Завихме още веднъж вляво и след десетина метра от дясната ни страна се откри помещение с големината на две болнични стаи. Интериорът се състоеше от телевизор, три-четири малки кръгли маси, столове и диван.

- Повечето още спят, по-точно върнали са се в леглата си след сутрешната доза в седем – подхвърли Боян и поздрави тримата полуспящи, които седяха около една от масите.

Те пляскаха карти и избухваха в истеричен смях, което, поне за мен, не беше най-обичайната гледка сутрин. Боян забеляза учудването ми.

- Те са от новите. Отначало хапчетата удрят силно, но постепенно свикваш и трябва да качваш дозата, което не се случва толкова често. Ако внимателно следиш играта на карти, ще откриеш доста нелогични ходове. Нищо чудно, на момчетата им е трудно да се концентрират и постоянно бъркат, затова се смеят. На себе си се смеят.

Последвах съвета на Боян и без изненада открих, че той е прав. За игра на карти и дума не можеше да става, това беше нещо друго – специфично удоволствие, че не си на себе си и е трудно да останеш рационален, което не можех да проумея. Никога не ми е било чак толкова приятно да пия и пуша марихуана през деня. Правя го само в определени дни и ситуации, които си струват, но това е извън обичайния ми ритъм.

- Пълен филм, какво ще кажеш? Морфинът на таблетки ми харесва повече от метадона. Въпрос на лични предпочитания, разбира се – продължи Боян. – Повечето от хората тук си лягат веднага след сутрешната доза, защото има леко успиващо действие. Но винаги се появяват хора като нашите картоиграчи, които намират по-смислено занимание. И те са прави, копеле! Животът не е за проспиване. Заспиш ли веднъж, може да не се събудиш. Или когато ти дойде времето, ще си спомниш за всички часове, които си изкарал в сън, и ще те хване яд, че си пропилял живота си. Ще искаш да се върнеш, да ги оползотвориш, но няма да има как. Затова съм решил да будувам винаги, когато организмът ми е в състояние да будува.

Съгласих се. И в моята глава бяха прехвърчали подобни мисли.

- От друга страна – продължи Боян, – тук по цял ден се чудиш какво да правиш, щото няма много развлечения, да не кажа никакви. Можеш да гледаш телевизия или дивидита, да играеш на карти и скрабъл и да водиш безкрайни разговори. Това е всичко. Така и на тези, които постоянно спят, не им е зле.

Тримата на масата бяха вглъбени в смеха и в картите до такава степен, че не ни обръщаха внимание, и Боян, в качеството си на гид, продължи да ме запознава с обстановката.

- Дават хапчетата сутрин и вечер. Изглежда си пропуснал сутрешните. Супертъпо, защото нямам търпение да ми кажеш какво мислиш. Морфинът на хапчета е готина оферта. Никой не го беше очаквал, мислехме, че е някаква играчка, ама той не е и някои от момчетата вече проучват как стои въпросът с нелегалното купуване на MST. Така, дори да престанат да ни го изписват, ще можем да си намерим. Човек винаги трябва да има резервен план, нали?

Аз не бързах. Не бях на „ти” с неща от тоя род и не знаех как ще ми се отразят. Закъснението беше добре дошло.

- Забравих да ти кажа, че има два лаптопа на наши хора, но на тях по цял ден се цъкат игрички. Аз не се интересувам от тези работи.

- Аз също.

- Значи поне ще си правим компания.

- Натам отиват нещата.

- Радвам се, че се запознахме, Никола.

- И аз...

            - Всъщност може ли да ти викам Кольо?

            - Викай ми както искаш.

            - Окей, Кольо. А ти от колко време друсаш?

            Реших да му кажа истината.

            - Интересен въпрос. Пушенето на марихуана брои ли се за друсане?

            - Не, говорим за нещо сериозно, хероин, други опиати. Хапчетата са на ръба, но джойнта не влиза в тази категория.

            - Тогава друсам от никога.

            - От никога!? Тоест?

            - Не съм друсал нито хероин, нито хапчета.

            - Ти ебаваш ли се с мене!? 

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 36

ЗА ЖИВОТА И ДРУСАНЕТО БОЯН ГОВОРЕШЕ ЧЕСТО. За него те бяха неразривно свързани. Той беше наркотичен хедонист, подчиняваше живота си на дрогата, смяташе я за своя съдба.

- Ако херцата не беше моя съдба, не бих останал жив. Щях да се самоубия или да умра от некачествен материал. От приятелите ми, които се боцкаха, половината вече ги нямаше. Трябваше да измисля друг вариант, не можех да продължавам така.

Без да спира да друса, той затърсил решение. Изпитвал все по-болезнена подозрителност към хероина, който му продавали. Колкото и да опитвал да използва ограничен кръг от дилъри, всеки път качеството на материала било различно. Живял известно време със съзнанието, че всеки път може да му е последен, но заедно с това изчезнала част от тръпката. Не знаел каква е тази част, но знаел какво било запълнило оставената от нея празнина. Това бил страхът. Всепоглъщащият, велик, скапан страх, че късметът му един ден ще свърши.

Точно тогава край него умрял поредният човек и това усилило параноята му. С този мъртвец не били близки, той почти нямал приятели – повечето го избягвали, защото се друса. Останали му само двама. Единият бил бивш съученик, а другият – негов приятел актьор, който неведнъж му предлагал помощта си. И с двамата не се бил чувал от месеци. След тази смърт обаче параноята го накарала да се обади на актьора. Гостувал му за два месеца, през които почти не се друсал. Обещавал му да се откаже, но видял, че не става и се върнал към обичайното си съществуване.

- Не издържах дълго. Щеше ми се да взимам хероин, докато умра. Докато и аз стана един от мъртвите наркомани, но открих клиниките.

Много пъти бил слушал за клиниките, но никога досега не ги бил вземал насериозно. Тази възможност му се открила като спасителен изход.

- Преди не исках да се отказвам от друсането, не искам и сега – озадачи ме той. – Тук съм, за да се друсам.

В повечето клиники лекуват по системата, според която, когато трябва да откажеш дадена субстанция, я заменяш с друга субстанция с подобно въздействие, но по-малко вредна. Трудно е да се каже дали така наистина се отказваш, или си по-малко закачен, но за някои хора второто е напълно достатъчно. В случая с Боян той разменяше част от наркотичния кик за спокойствие, все пак оставаше надрусан, макар и в доста по-малка степен. Наложило се да зареже херцата, но когато си решил да се друсаш безопасно, хапчетата са оферта, на която не можеш да устоиш.

Благодарение на дългогодишната си зависимост Боян успял да се набута в държавна програма за лечение на наркозависими и изкарал там няколко месеца на метадон.

- Недостатъкът на системата с клиниките е, че рано или късно те изписват и излизаш. Навън можеш да си намериш всичко, включително хапчета. Обаче хапчетата веднага остават на заден план, щом можеш да си намериш хероин.

- Не разбирам, нали искаш да се друсаш без риск?

- Понятието „риск” не съществува, когато се надрусаш. Това е най-страшното. Денонощието се разделя на периоди на угризение и на кик. То е като затворен цикъл – за да избягаш от угризенията, се надрусваш, после съжаляваш, че си се надрусал, и пропъждаш съжалението с ново друсане.

След държавната програма той се изкушил неколкократно, но с идеята, че това е временно, докато не му изпадне нова оферта. Не бил виждал родителите си от цифра време и осъзнал, че това е скрит коз. Те също не изгаряли от желание той да се мярка пред тях, но това било привидно, защото родителите продължават да обичат децата си, каквото и да направят те, и им е необходимо малко, за да си спомнят тази обич. С намерението да се друса в клиника Боян се превърнал в завърналия се блуден син и те решили да финансират постъпването му в подобно заведение.

Боян само това и чакал...

Прочети следващия откъс утре точно в 9:00 сутринта.

Ако искаш да си купиш книгата в книжно тяло, пиши на ivandimitro@abv.bg

Въпрос на принципи

Беше от една много рядка порода жени. Умна, красива, с прекрасен характер и с огромни количества състрадателност. Грижеше се за другите, без никой да я кара. Отвътре й идваше. Имаше само две отрицателни черти, които я деляха от абсолютното съвършенство. Първо, не се беше научила да се грижи за себе си. И второ, държеше да е винаги права и в това отношение беше пълен инат.

            Именно тези две нейни черти я погубиха още на 22-годишна възраст. Тъкмо беше разцъфнала, от момиче беше станала жена и мъжете по тротоарите не спираха да я заглеждат, а тя си мислеше, че се е изцапала с нещо или че косата и е рошава и се притесняваше. Както се казва, животът й тъкмо беше започнал, когато се разболя тежко, защото наистина не се грижеше за себе си. В известна степен сама се погрижи да се разболее, благодарение на безотговорното отношение към своето тяло.

            Правиха й купища изследвания. Оперираха я. Изкара три месеца от живота си в болнична стая. Тъкмо тогава си втълпи, че ще умре. Мнозина младежи бяха влюбени в нея, но тя допускаше до себе си само един. Отношенията им бяха чисто приятелски, поне за момента. Това положение носеше горчиво съжаление на младежа, поне за момента.

- Съвсем скоро ще умра – казваше му тя, когато й идваше на свиждане и й носеше шоколад, банани и портокалов сок. – Чувствам как смъртта се приближава към мен. Не се страхувам от нея, няма за какво да се тревожиш. Изглежда така ми било писано. 

            Лекарите обаче твърдяха, че състоянието й се подобрява. Младежът също се опитваше да й обясни, че ще се излекува и че си внушава това за смъртта, а тя се запъваше от инат.

            Но след месец, месец и нещо я изписаха от болницата и я върнаха вкъщи. Тя нещо се потисна. В нея все още блещукаше една мъничка надежда за настъпващата смърт, която все повече и повече угасваше. Момичето наистина страдаше.

            - Моля те, ела, спешно е! – обади се един ден то на момчето.

            Момчето, иска ли питане, веднага довтаса. За малко щеше да припадне. От корема й стърчеше нож. Всичко беше оплискано в кръвта й. Преди да му се обади тя съвестно беше изчакала да й изтече завидно количество кръв. Когато той се хвърли да й помага, тя успя само да се надигне за един последен път и да каже:

            - Ей сега ще умра. Нали ти казах!

            След тези думи момичето падна мъртво в ръцете на момчето. Момчето се разплака шумно и горчива, а момичето изглеждаше някак щастливо в смъртта си. Да, тя наистина държеше да е винаги права и в това отношение беше пълен инат.

ВТОРИ ОПИТ ЗА ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Само около теб
всеки ден
съм ученик
от първи "Б" клас
в девет сутринта
на 15-ти септември.

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 35

ДЕЛЯХ СТАЯ С БОЯН. Като мен той беше постъпил в клиниката съвсем скоро, но вече плуваше в свои води. Обичаше да приказва, какво говоря, на моменти направо беше оратор и това му отиваше. Няма да описвам подробно нашето запознанство, тъй като литературата е изпълнена с подобни примери, в които изреждането на първи впечатления се сблъсква с постепенно изградената в бъдеще фигура и така се постига плътност на образа. Днес изчерпателността е неуместна и единствено неизказаното буди интереса на публиката.

            Ако вместо да разказвам тази история, бях нейният читател, за мен не би имало особено значение какви са очите на Боян, какво е забележителното в носа му и други подобни идиотщини. Нито как е облечен, набола ли е брадата му и какъв е гласът му. Затрупването с информация не се опитва да разкрие същината на характера, то по-скоро я обвива в предпазна капсула. Най-съществената информационна единица е историята сама по себе си. Тъкмо поради това няма как да пропусна разговора, прелял в монолог, в който стана дума за това, как той е започнал да се друса.

            Познавахме се едва от час и вече ми беше направило впечатление, че Боян много добре знае как да ти хване вниманието, когато говори. Попитах го дали винаги е бил такъв.

            - Когато се налага да ръсиш стотинки от хората по улиците, бързо ставаш убедителен. Няма начин, иначе си свършен. През ръцете ти минават толкова хора, които се опитваш да докоснеш, в които трябва да предизвикаш съчувствие. Въпрос на практика – заключи той.

            - Колко дълга?

            - Колко време съм ръсил стотинки по улиците или от колко време друсам?

            Не се стърпях и казах:

            - И двете!

            - Ръся стабилно от три години. Преди това нашите ме финансираха. Правех се на студент, няма да ти казвам по какво, прекалено абсурдно е. А защо не? Бях влязъл международни отношения, но по-скоро по инерция, отколкото заради нещо друго. Взимах си изпитите и така нататък, но никога не съм си мислел, че ще се занимавам с нещо подобно. Беше важно нашите да знаят, че съм студент, и да ме издържат, защото смятаха това за редно. А аз давах парите за херца. Лошото е, че рано или късно те хващат. Оттогава почти не сме се виждали. Не точно оттогава, малко по-късно правех разни простотии, но не е за разправяне.

            - А кога започна да... Знаеш какво.

            - От девет години.

Посегнал към спринцовката на седемнайсет – от нямане какво да прави. С това изказване веднага ме спечели. Повечето наркомани се оправдават: животът им бил гаден, провалили се във важни житейски задачи, изпадали в кризи или не били оценени както трябва. Те прехвърлят вината на другите, без да им мигне окото, вместо да си признаят, че друсането ги кефи. Ако човек им повярва, той ще остане с впечатление, че някой друг е купил дрогата, извършил е ритуала по всмукването на кафявата течност в спринцовката и насилствено е вкарал течността във вените им. След известно повтаряне на тази процедура те станали зависими.

Наркоманската нишка в живота на Боян беше дълга и криволичеща. Зарибил се да друса покрай Люба, която била с три години по-голяма от него. Тя била първата му любов и тъкмо прохождала в наркоманските си търсения, когато пътищата им се пресекли. Първоначално се криела от него, но не задълго. Щом разбрал за нея, нещо в мозъка му прищракало и поискал да пробва. След поредица от колебания Люба се пречупила и откликнала на молбата му. Боян се надрусал за първи път. На следващия ден поискал още.

Криели се от другите. Отначало разполагали с пари, но не след дълго средствата им се сторили недостатъчни и се наложило да събират бюджета си по отъпканите пътища на дребното джебчийство, кражбите на техника, посещенията в заложни къщи и просене на пари от минувачите. Когато няма абстиненция, съвестта може да бъде спокойна.

Живеели си царски. Люба притежавала апартамент, който получила като завещание от дядо си, и стояли там по цели дни. Били си, как беше думата, самодостатъчни. Родителите на Боян не подозирали нищо и били радостни, че той си е намерил приятелка, и тази идилия продължила с месеци, докато...

- За пръв път откраднах от нашите, бяхме останали на сухо, кофти филм. Те ми имаха доверие, имаха ме за не знам какъв и знаех къде държат парите. Взех малко пари, мисля, че дори не ме усетиха, а дори и да са разбрали, са си помислили, че ми трябват за нещо крайно необходимо. Тогава още не обичаха да задават въпроси. После им стана навик.

Купили си хероин и се надрусали. Нямам представа на кое небе ги изпратила дрогата, но несъмнено е било високо в йерархията. В стаята било сумрачно, силната светлина дразнела очите им и били окачили шалове на лампите. Отдолу долитала чалга. Нямало как да я заглушат – преди два месеца заложили касетофона в заложна къща и не успели да го откупят. И въпреки всичко били щастливи, влюбени и надрусани.

- Звучи добре, нали? Щастливи, влюбени и надрусани. Или щастливи, влюбено надрусани – погледна ме Боян, млъкна за няколко секунди и после продължи разказа си.

Те заспали в маранята на наркотичния екстаз. На сутринта се събудил само Боян. Люба имала вид на заспала. Все едно се усмихвала в съня си, но усмивката й била студена. Удобно вкочанена, както цялото й тяло. Нещо се било скапало в цялата работа. Боян не знаел дали имало друг свят, само че Люба не била вече на нашия. Била ухапана не от змия, а от лошокачествена дрога.

Той избягал панически от апартамента. Главата му не могла да побере как единият умрял, а другият останал жив. Не било честно тя да отпътува към тихото спокойствие на отвъдното и да остави ужаса от смъртта си на него. Идвало му да се гръмне, но нямало с какво. Да се обеси, но винаги раздърпвал блузите си, понеже не понасял да го стяга около врата, камо ли сам да затегне примката около него. Да си среже вените, но настроенията му се сменяли рязко и се опасявал, че ще му се доживее малко преди да умре. Ето защо се надрусал.

И в следващите дни продължил да прави това с пълна пара. Споменът за страшната сутрин се бил запечатал в паметта и го напускал единствено когато бил в света на хероина.

С времето си намерил нова компания, този път мъжка. Не му се рискувало отново с жена. Не че имало друга, тя все още била единствена. Изкарал така цели седем години, през които едно нещо не му давало мира: част от колегите му по спринцовка периодично заспивали своя вечен сън пред очите му.

- Всеки дилър бута в хероина какво ли не за да увеличи количеството и печалбата. Някои комбинации се оказват смъртоносни и няма как да си сигурен дали не купуваш отрова. Можеш да разчиташ само на слуховете. Това е борба, в която си сам. Ако победиш, печелиш кика, ако загубиш, връщаш приятелите си, които приживе са те отбягвали, но сега няма как да не те изпратят на погребението, разбрали колко им липсваш чак когато са те изгубили завинаги. Другите виждат инициалите ти във вестника и те смятат за глупак, но всъщност не им пука. На никого не му пука за наркоман, умрял от некачествен хероин. Да не се е друсал, казват, сам е поел риска.

Сред високата смъртност Боян се убедил в необходимостта от сериозна промяна. И все пак въпреки всичко той обичал две неща на този свят: живота и друсането.

Прочети следващия откъс утре точно в 9:00 сутринта.

Ако искаш да си купиш книгата в книжно тяло, пиши на ivandimitro@abv.bg