Повишение

След почукването вратата се открехна и в процепа се показа рошава мутра, която сякаш имаше връзка с рода на птиците, или по-точно с този на свраките.

- А, това сте Вие! Добре, добре! – каза директорът на Агенцията по фалшиви новини, чиято основна цел беше да създава и разпространява слухове и клевети, когато и където се налага.

- Викали сте ме – разтвори клюна си човекоподобната сврака, която междувременно пристъпи в кабинета.

- Да, да – каза директорът и потрака с пръсти по клавишите на разтворения на бюрото му лаптоп.

На стената зад него бяха увиснали портрети на знаменити личности от историята и за никого не беше тайна, че директорът беше посветил живота си на мисията някой ден неговият портрет да краси нечии бъдещ кабинет.

- Ще карам по същество. Получавате повишение.

- Наистина – изграчи рошавата мутра. – Но аз работя в агенцията от няколко месеца.

- Това няма никакво значение. Между другото да пратите поздрави на чичо си. Кажете му, че речта, която държа в парламента миналата седмица може да служи в университета като образец за ораторско изкуство.

- Ще му предам – свраката не можеше да си намери място и потракваше с подметките по блестящия под на кабинета.

- Сега по същество. От утре ще оглавявате отдела по бездействие.

- Никога не съм чувал за този отдел.

- Създаваме го специално за вас и на първо време Вие ще сте единственият служител в него.

- И с какво ще се занимавам?

- Ще седите зад компютър по цял ден и няма да правите нищо. А ако в кабинета Ви попадне, или ние изпратим, някой човек, ще гледате задълбочено в лаптопа си и ще му кажете, че сте затрупан с работа. Това е. И не забравяйте да предадете много поздрави на чичо си.

Когато свраката излезе, в кабинета нахълта заместник директорът.

- Е, как го прие?

- Как да го приеме? Мутрата му е една такава – никога не можеш да прецениш.

- Ще видим.

- Да, ще видим.

- Поне ще го изолираме за известно време.

- Да, достатъчно бакии натвори. Оплесква всичко, до което се докосне. Гаф след гаф.

- Но чичо му!

- Чичо му.. .

- Дано повярва, че е повишен и се кротне – заместник директорът вдигна очи към небесата, но погледът му се спря върху тавана.

- Такива като него най-добре да получават заплата, за да не правят нищо. Че решат ли нещо да свършат, настава ужас, истински ад.

- Цялата агенция пропищя от тоя калъф.

- Калъф, калъф, ама с чичо!

- Ти пък. Всяко повишение си е повишение.

- То по тая логика можем да повишим половината агенция. Дори вече си имаме отдел тамън като за тях.

- Да можехме да го направим. Но някога… И тогава…

- Тогава калъфът ще им е шеф. Представи си какви могат да ги натворят. Ти утре мини да го видиш. Питай го как е, добре ли се чувства на новата позиция – каза директорът. – А сега ми се махни от главата, че с криейтив отдела подготвяме нов слух за световната конспирация срещу държавата.

"Не ме докосвай" и смелостта да се гмуркаш в дълбокото

Все по-рядко се чувствам разкъртен от филм. Но след като гледах "Не ме докосвай" тази вечер, имах нужда да повървя, да пообщувам с филма, който остана в главата ми. Преди филма не знаех какво да очаквам - приятелите ми или препоръчваха да го гледам, или едва бяха дочакали до края, а някои направо си бяха излезли.

Това е филм, който или ще любиш, или ще мразиш. Филм, чиято основна тема (според лаишкото ми мнение) е отчуждението на съвременния човек. Отчуждение, обгърнало съществуването му до такава степен, че се превръща в отчуждение от тялото. Отчуждение от духа. Отчуждение от Другия.

Контактът с Другия става все по-опосредстван, все по-недиректен, все повече минава през някаква медия, през дигиталното. Физическото се превръща в изчезващ вид, Общуването не преминава през свободния въздух, разполагащ се между две човешки съества.

Дори при личната среща очи в очи, тяло до тяло, въздухът се превръща в бариера, в гранична територия, охранявана от войниците на натрупванията, на комплексите, на сянката, която замества Азът, когато той е немощен и слаб.

Състоянието на освобождение е трудно, но постижимо, ако човекът се бори, ако крачка по крачка стъпва извън познатите му територии. Ако е смел и търсещ. Тогава е възможен катарзис и тялото и духът се връщат в изходното си положение - стават едно неразделно цяло, а не две половини, които мъчно си съжителстват, които си вдигат скандали, които се пробождат един-друг с ножовете на взаимното си недоволсто и чувство за неосъщественост.

Много хора ще останат с впечатлението, че във филма липсва история, че той е безмензурен. Че е отблъскващ и грозен. Но както се казва в "Не ме докосвай", бинарната опозиция между доброто и злото не присъства в природата. Доброто е зло и злото е добро. Красивото е грозно и грозното е красиво.

Това е един филм, който търси. Който не се страхува. Който се гмурка в дълбокото, въпреки че съзнаването на опасността, че може да се удави. Един смел филм.

Аут

- Време е, пичове! – каза Големия.
- Аре стига, бе! Честно? – попита Дребния.
- Не го ли правихме съвсем скоро? Преди няколко месеца – каза Хилавия.
- Ех, Високия ми липсва! Имаше страшно чувство за хумор! – каза Кръглия.
- Ти Високия не го мисли! Той се уреди! – каза Хилавия.
- И все пак Високия беше готин – каза Дребния.
- К’во се занимавате с Високия, бе? – каза Големия. – Високия не е на дневен ред. Той беше част от нас, но времето му свърши и си отиде. Сега е ред на един от вас. И вие много добре го знаете. И затова увъртате!
- Не увъртаме, шефе! – каза Хилавия. – Просто спомени, разбираш ли?
- Така ще ти дам да се разбереш, ако продължаваш да ми се правиш на невменяем, че ще те вкарам в последната дупка на кавала! – каза Големия.
- Добре, де! Но наистина не мина много време… - каза Кръглия.
- Ей! Народът се чувства по-спокойно като го правим от време на време! – каза Големия.
- Народът... Народът… - промърмори Хилавия.
- Хайде сега. Да не ви дърпам ушите! – каза Големия. – Играйте една камък, ножица, хартия!
- Оф! – въздъхна Дребния.
- Хайде! – въодушеви се Хилавия.
- Супер! Не съм аз! – възкликна Кръглия. – Оставате вие двамата, сладури сладки!
- Е, да видим – ти или аз! – каза Дребния.
- Ха! Да те видим сега! Аут си! – каза Кръглия.
- Оф! – въздъхна Дребния.
- Добре! – каза Големия. – Дребния подава оставка.
- А като питат защо я е подал? – попита Кръглия. – Какво правим тогава?
- Как какво? Както винаги! – каза Големия. – Отказваме да коментираме. Медиите сами ще си измислят няколко версии. После просто ще си харесаме една от тях. Важно е оставки да има от време на време! А защо – това си е тяхна работа!

Днес е паметен ден за мен. За пръв път участвах в полицейско разпознаване. Бях номер три. Да, прибирах се. Бях зверски гладен. Спряха ме, за да ме питат дали искам да помогна на полицията. Първо отказах, но когато ми казаха за какво става дума, нещо ме погъделичка и се метнах. Извършителят на деянието беше доста стреснат. Всъщност така и не разбрах какво е извършил. А на излизане полицаят, който ме вкара в това приключение и на когото бях споделил, че пиша, ми каза - стой сега да ти кажа нещо, което може да ти свърши работа. И ми каза нещо, което няма да ви кажа.

Гълъбът

на тротоара - гълъб
главата му липсва
един човек го подритва
преди малко станало, вика
някакви хлапета, вика
му откъснали главата, вика


горкият гълъб, вика
и после само вика
и вика
и вика


хлапета?
ех, тези хлапета
първо си махат главите
после махат главите на гълъби
после се махат нанякъде
и къде да ги търсиш?


а на нас ни остава единствено
по тротари да ходим
да пазим ръцете, нозете, главите си
най-вече ако хвърчим по задачи
или просто хвърчим
в чуден полет
чрез невидимите крила
на въображението си


а на нас ни остава единствено
по тротоари да ходим
и Богу горещо
със свити ръце да помолим


нека не ни вземат за гълъби, Боже
нека не ни атакуват децата
нека избегнем тез фалове -
фрустриращи, фатални, финални
на симфониите на живота ни


ти чуваш ли, Боже?
ти чуваш ли?
и един черен гълъб
от черните облаци се показа
и кацна на плочките на тротоара
опита да грачи
не му се удаде
тогаз ме погледна
и започна да плаче

Усещане за миг

Сърцето ти е в задния ми джоб,
усмихна се, погледна го,
а той мълчеше.

В джобовете й други
имаше от неговите карантии,
алвеоли, левкоцити.
Тя ги пръскаше около себе си
като монети, които в пороен дъжд
летят към шапката на уличния музикант,
чиито струни затрептяват в тишината.

Глуха, пъстра, дива тишина.

Тя не спираше да казва
теоремите на съществуването си,
които го обграждаха
като ахейска армия пред Троя.
Той знаеше, че всичко е възможно,
щом случайно падналият
в пръстите й плод
довеждаше до войнствен кръстопът.

Той знаеше, че всичко е възможно.
А знаеше и повече.
Но се стаяваше в сенките
на нейното сияние,
трептеше в него.
Пред очите му се рееха
мушиците на други сфери.

Неговата сфера бе отворена към нея.
В нея чувстваше живителната сила на смъртта,
която води до деца, до плод, до раждане.
В нея се докосваше до тъмнина, която свети.
До мрак, полепнал по ъглите,
който с наближаването на нощта
разпръсква свойте атоми и кварки
по предметите, телата и душите.

Той слушаше, примигваше, изтръпваше
с бодлите таралежови на случката,
на срещата, на взрив голям,
от който битието си започват бебета –
звезди, галактики, вселени.

Ритъмът й тропаше със своите крака
по въображението му.
Извираха оттам и други песни –
най-вече религиозни хорове,
промъкващи се в атмосферата на храмовете
сред тамян и свещи,
сред индийски клечки,
сред миризмата на сапуна,
който е пречистил нечии нозе,
преди да се изправят съкровено
пред съкровения си Бог.

В божественото жури
срещат се и други спътници,
съратници,
съветници,
чиято главна мисия е да не съдят.

Ти чуваш ли, сърцето ти е в задния ми джоб,
повтори тя,
а той се сепна.

Изминал беше само миг.

Край нея времето забравяше
за своите закони.
Край нея най-суровите закони
забравяха за времето.

Така бе постоянно.

Не ме лъжи, усмихна се горчиво той,
сърцето ми не е във задния ти джоб.

Те бяха неразделни.
Но във общото им електричество
тя беше късо съединение,
тя беше изгоряла свръзка.

И все пак той дори насън я помнеше
и спомняше си за течението,
в което го повличаше като дете.

Сърцето ми не е в теб,
сърцето си ми ти,
изрече той
и млъкна.

Тогава тя помръкна,
погледна го с неудобството
на този, който причинява болка.

А той за сетен път не смогна да я убеди,
че любеше не само нея,
а също болката по нея.

И беше хубаво.
И беше светло.
И беше вечно.

Днес ще се излагам. Всички жлаещи са добре дошли.

Ако искате пълния поетичен пакет за вечерта, елате преди това на премиерата на Илко Димитров в Перото в шест и половина. После можете да дойдете по свободна воля в Хралупата или да организираме три синджира публика, която да дрънчи с оковите си по "Раковски".

А тази неделя започва курсът по писане на поезия, който организирам. Публикувам информацията тук, ако някой проявява интерес...

КУРС ПО ПИСАНЕ НА ПОЕЗИЯ С ИВАН ДИМИТРОВ

Ако сте изкушени от писането на поезия и искате да научите повече за този специфичен жанр, заповядайте на курса по писане на поезия на Иван Димитров. В него под формата на игри и упражнения ще навлезем по-смело в процеса на създаване на поезия. Ще се налага да четем, но и ще си играем, ще се вдъхновяваме и ще се учим как да поддържаме сетивата си във форма, която да ни позволява да откриваме поезията във всекидневието и да я изразяваме.

Иван Димитров е поет, писател и драматург, който има зад гърба си 6 книги. Завършил е Българска филология и разполага с богат опит. Участвал е в различни уъркшопи, на свой ред е преподавал. И ще бъде повече от щастлив да сподели познанията си с вас.

Курсът е с продължителност 5 поредни недели и ще започне към средата на ноември.

Цената му е 100лв. За предпочитане е групата да е малка.

За повече подробности можете да пишете на имейл ivandimitro@abv.bg (без 'v' накрая!).

Ако се притеснявате, че тъкмо в неделите нямате време, всичко подлежи на уговорка. Има въможност занятията да се състоят и в други дни от семицата и други часове. Но това зависи от групата, която ще се събере.