Празник в ничии времена

            Повече от 25 години живеем в постоянен преход и сме свикнали с какви ли не свинщини. Корупцията, лъжата, политическите лицемерия, агресията по пътищата и тротоарите, всеобщата нервност в отношенията между обикновените хора отдавна са ежедневие. Когато отидем в чужбина, се учудваме, че хората могат постоянно да се поздравяват. Да се усмихват едни на други, вместо да се блъскат, мачкат и псуват. Но трябва да признаем, че живеем в различни светове. И усмихващите и поздравяващите в нашата мила родина са още едно малцинство.

            На фона на последните политически събития – изборите, оставката на правителството, непрестанните скандали и шокиращи изказвания, ние често забравяме, че в нашия свят има и друго. Има и добри хора, които срещаме. Има красиви гледки. Има музика. Има книги. Има и празници.

            Днес например е такъв празник. Никулден. Той е посветен на Свети Николай Мириклийски, който е смятан за избавител на пленниците и покровител на моряците, пътешествениците, търговците и банкерите. Оставям настрана обстоятелството, че в този случай празникът може да се свърже и с нашия добър познайник, печално известния клет и прекалено богат банкер Цветан Василев. И се отправям отново към празника.

Към българската традиция, която все още присъства в нашия живот. Към рибата, с която ще се нахраним тази вечер на семейната трапеза. Към това как в тези съкровени моменти това, което трябва да направим, е да си спрем телевизора, особено ако по него продължават да ни обливат с мътните и черни води на нашето настояще. Или да си пуснем някой джаз или документален канал. Каквото и да е, само да не сме облъчени поне за тази вечеря. За да можем да се насладим на празника с най-скъпите ни хора и да им отдадем най-голямото внимание, на което сме способни. Защото те са ни най-важните и често го забравяме, когато позволяваме на техните приказки да минават покрай ушите ни, докато следим прогнозата за времето или любимия си сериал, а в най-лошия случай последното трагигокомично изказване на нашия бивш премиер или някой друг от смешните, но не владеещи великото изкуство на комедията шутове, замесени в българската политика.

Нека не забравяме, че празниците са, за да се празнува. Напук на онова, което дебне и зверства отвън. В самата българска традиция по време на Възраждането, а и преди това, го има много ясно този стремеж да се затвориш около домашното огнище. Да не пропускаш в тези моменти безнадеждността и отчаянието на външния свят да ти съсипят атмосферата. В ежедневието това е по-скоро отрицателно качество, но смея да твърдя, че по време на празници е жизнено необходимо.

Така че оставете света да се върти и тази вечер се въртете около най-близките си хора и семействата си. А утре светът пак ще се върти. И ние пак ще гоним целите и задачите си в бесния му устрем. За всичко си има време.

Едно от най-великите начала на съвременни романи

За Падиля, спомняше си Амалфитано, литературата биваше хетеросексуална, хомосексуална и бисексуална. Романите, най-общо казано, бяха хетеросексуални. Поезията обаче беше изцяло хомосексуална. Вътре в нейния необятен океан се различаваха различни течения: педерасти, педали, педери, швестери, обратни резби, пеперудки и педерушки. Двете най-големи направления ги съставляваха педерастите и педалите. Уолт Уитман, например, бе поет педераст. Пабло Неруда – поет педал. Уилям Блейк бе, безсъмнено, педераст, а Октавио Пас – педал. Борхес бе педерушка, тоест, на моменти можеше да е гей, а друг път – просто асексуален. Рубен Дарио беше обратна резба – всъщност кралицата и парадигмата на обратните резби (в нашия език, разбира се, в широкия и чужд свят, неоспоримата парадигма си оставаше Верлен Щедрия). Една пеперудка, според Падиля, се нареждаше по-близо до цветистата лудница и халюцинации в плът и кръв, докато педерастите и педалите се лашкаха пресекливо от Етиката към Естетиката и обратно.

Началото на „Неволите на истинския полицай”, а също и част от „2666” в типичен боланьовски стил. Е как да не го обича човек! 

Великолепен превод на Маня Костова. Аз първо на английски я четох и не си представях как може да се преведе на български, защото нямаме толкова богат набор от цветисти гей думи, колкото има в английския. Давам си сметка, че книгата е написана на испански, но не ползвам този език. 

Манол Глишев за "Софийски дует"

Не ми е съвсем в стила, но ще ви препоръчам любопитния роман "Софийски дует" на Иван Димитров, Предполагам, че книгата до голяма степен идва от ситуации, преживявани от автора. Неочаквано, в цялата тази хипстърия има нещо ретро, а ла добрите стари семейства, както и нещо обикновено и мъжествено, каквото Свинтила е разпознавал у спортистите и автомобилните спецове от Горна баня навремето. Предпочитам по-класически по стил разкази, но Димитров си го бива. Понеже нашата София е заплашен от превземане и изчезване град, а и културата на независимия музикален вкус и пътуването с неописуеми красавици с чувал и на стоп е на изчезване, книгата на Иван може да мине за документ от една отмираща, но красива цивилизация:

Разпадащата се библиотека на България

            На фона на ежедневните политически скандали, липсата на правителство, нечовешката криза с бежанците в Харманли, която за пореден път ни показва неспособността ни да се справим с подобни проблеми, което не би трябвало да е проблем в една наистина европейска страна. „Но все пак ние не сме коя да е европейска страна, ами родината на Бай ти Ганьо”, казваме си и вдигаме рамене. При ежедневната корупция, огромния брой катастрофи и какво ли още не една важна новина остана не толкова отразена в медиите. Това беше отказът на доц. Константинка Калайджиева, директор на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” за периода между 1965 и 1983 г. и един от най-светлите библиотекари в страната ни, да получи най-високото отличие на министъра на културата орденът „Златен век.”

            Да, свикнали сме често дори и творци и артисти, които уважаваме, да се кичат с ордени, връчени им от хора, които не можем да понасяме. Рядко се случва някой да откаже, но пък какви хора го правят! Веднага се сещам за поета Борис Христов, който преди няколко години отказа да получи ордена „Св. Св. Кирил и Методий” – първа степен (не мисля, че името на националната ни библиотека и на отказания от великия български поет орден се припокриват случайно).

            Въпреки наглед внушителната си възраст от 95 г. доц. Калайджиева очевидно следи случващото се в библиотеките в България и няма как да не забележи техния упадък. Бюджетът за изкуство и култура никога не е достатъчен през последните 25 години. И ние някак сме свикнали с това и все по-малко се оплакваме. Нищо, че от това зависи бъдещето на страната ни и образоваността ни. В своето отворено писмо по повод на отказването на наградата тя посочва как истински съкровища от българската култура се съхраняват в неподходящи условия. Колкото и да го забравяме понякога, ние стоим изправени именно върху една история от книги, едно общо минало, което в момента се разпада, благодарение на безхаберието на управниците ни.

            Познавам няколко библиотекари, които взимат колкото взима чистачка във фирма за почистване. Но и това е нормално у нас, защото така е и в БАН, а и къде не е така. И обикновено тук някой ревва, че не трябва да се оплакваме, защото тук така си било. Но пък на моменти на човек му се иска да живее в нормална държава, в която образованието се цени и образованите хора получават това, което им се полага, вместо да се опитват да кретат някак-някак с мизерните си заплати и да са със смачкано самочувствие. Ами учителите? Аз не станах учител, донякъде поради това. Сега едно учителско поколение си отива и кой ще го смени? Няма значение, защото е по-важно да дадем на някоя фалирала банка купища пари, за да предпазим икономиката си, вместо да отгледаме умни хора, които да познават езика и историята си.

            Но да се върнем към библиотеките. Лично съм чувал ужасяващи истории за ценни ръкописи, които се съхраняват под течащи покриви. За единствени по рода си книги, които се съхраняват във влажни помещения. За неизолирани прозорци, от които духа. Многократно сме си говорили за това как библиотеките трябва да имат пари, за да обновяват библиотечните си фондове. За да повече млади хора се ориентират натам и открият, че има и такова животно като съвременна литература. Една година, доколкото си спомням, беше постигнат частичен успех в тази насока, но той не се превърна в редовна практика, което пак си е хвърляне на прах в очите.

Дано някой ден осъзнаем, че ние сме тази библиотека, която се руши. Нашата памет изчезва. Нашата история бедства в тези мизерни условия. И дано това не стане прекалено късно.

А сега прилагам писмото на доц. Константинка Калайджиева.

Уважаеми господин министър,

Благодаря Ви за поканата да получа заедно с други интелектуалци високата награда на Министерство на културата. Приемам решението Ви като чест и признание не за моя личен принос като дългогодишен служител и директор на Народната библиотека, а преди всичко за постиженията на моята генерация в изграждането на библиотечно-информационната система за обслужването на българското общество и държава през втората половина на миналия век.

Горда съм като българка, че през този период изостаналата ни в това отношение страна успя за кратко време да се класира сред първите двадесет държави в света според статистическите годишници на ЮНЕСКО по основни библиотечни показатели на глава от населението.

В този период Народната библиотека беше широко отворен прозорец за българските интелектуалци към световния прогрес. Библиотеката обслужваше и държавните институции с необходимата им информация. Поколението ни остави богато културно наследство – най-добрата съвременна библиотечна система на Балканите (и не само на Балканите), която бе готова за надграждане с нови информационни технологии и да превърне България в информирано, знаещо и можещо общество. Като представител на това поколение, надживял своите колеги, бих приела наградата с чувство за изпълнен житейски дълг.

Същевременно обаче, не мога да скрия огорчението си от обстоятелството, че в резултат на липсата на адекватна държавна политика в областта на библиотечното дело, постиженията, заради които е присъдена наградата на Министерство на културата, вече не съществуват.

Това по същество я обезсмисля. България не е вече сред първите държави в света и е значително изостанала в класацията за библиотечно-информационно обслужване. Богатото културно наследство на библиотечната ни система вече се руши. През последните двадесет и пет години книжовният фонд не само не се е увеличил, но е и намалял с милиони единици. Стойностната книга не е вече част от бита на българина и отговорност за това носят и зле снабдените с нова литература обществени библиотеки. Във време, когато надеждите ни са свързани с ролята на образованието и благородното въздействие на книгата, книгораздаването в страната е многократно намаляло. Читалните на Народната библиотека са празни.

Неприкосновеният архив на българското писмено културно наследство, който по закон библиотеката е задължена да запази за поколенията, за да съхрани националната ни идентичност, се търкаля безредно и безпризорно в незавършена сграда, при абсолютно недопустими условия за съхранение. Списъкът с неуредици може да бъде продължен, но същественото е, че библиотечното ни дело запада и в близко бъдеще няма да бъде в състояние да бъде надграждано с нови технологии и да служи като база за изграждането на информационното общество в България. Това обрича българския народ на "изпадане от каруцата" на съвременните цивилизовани държави.

Това са само част от основанията, заради които смятам, че е редно да се откажа от оказаната чест да получа награда на Министерството на културата. Нека тя остане за представител на новото поколение, което, искам да се надявам, ще спре разрушителните и ще започне градивните процеси в библиотечно-информационното обслужване в България през информационния ХХI век.

Господин министър, вярвам, че ще разберете моите думи правилно и моля да приемете моите почитания –

Доц. Константинка Калайджиева
Директор на Народната библиотека 1965 - 1983

Тексътт е публикувам първо в www.actualno.com 
Линк към оригиналната публикация: https://www.actualno.com/columnist/article/1202/author_id/90

Новини за следващата ми книга

110 кратки разказа след моята редакция на ръкописа. Не се лъжете. От тях само 7 (ако не съм объркал при броенето) са повече от страница. Нито един от разказите не е по-дълъг от две страници.

Така е то.

Книгата ще се казва "Силата на думите".

Най-големите деца

Малкото момиченце в бяла рокля с бяла панделка изгледа изпитателно бабата в черно, сбърчи чело, повдигна носа си и хладно отсече:

- Възрастните са най-големите деца.


(разказ от предстоящият ми сборник с кратки разкази "Силата на думите")

Излезе само да напазаруваш, а вече се превръщат
в реликва: палтото ти, увиснало на вратата на гардероба,
кактусчето в мъничката саксийка, чашата от изпития чай, кръстословицата,
която решаваше…Толкова дребна и слаба,
без охрана, изчезна в бъркотията от улици
на този огромен, чудовищен град. Проклинам
страстта си към самотата, което ми заповяда
да остана тук. Дано ме прикове - мен - поклонника на Свободата-
към теб с железни вериги. Познатият милиционер, страхът, ловко
ме обезсилва. С извити назад ръце,
с прекалено развинтена фантазия,
за която би могъл сега да ми завиди и Хичкок,
седя над стихотворението, преобразяващо се
в дълъг списък с обиди по мой адрес:
ти, мързелив нерезе, звезда на идиотизма, хеликоптере неумит,
готически плъх, покрит с храчки реакционен гноме, псевдоинтелектуален тъпанар, пентатонична курво, ти, Хитлере, ти, лайнояде, шибан бунтовнико,
жалък графомане, мръсен, гаден кенеф, ти, гражданино,
ти, сифилистичен чадър, генетично обременена пръдня,
квазимодо отвратителен, фъфлещ хуй, дрисльо влюбен…

Яцек Подшадло

Превод: Северина Плачкова