Виновни до доказване на същото

В бяла риза с кървавочервена вратовръзка, с провлачена милиционерска походка, в ранното утро на четиринайсетия ден от пролетния месец нисан от своя малък параклис в Съдебната палата излезе прокурорът на България Пехливан Смешев. На пожар, на земетресение, на Апокалипсис беше крякала тълпата от службогонци, за да го призове при себе си, понеже ѝ бе забранено да стъпва в обителта на Отеца на родното правосъдие.

 

– Що ме прекъсвате, като почивам бе, говеда с говеда! Цял параклис вдигнах, за да има къде да си разпъна на спокойствие следобед кушетката, па вие ми врещите на главата. Толкоз ли не можете поне веднъж вие да действате, вие да мислите, вие да сторите това, което трябва да бъде сторено?

 

– О, наш Повелителю – отвърнаха службогонците, – ние сме пешки в ръцете ти, дължим кариерите си, съществуванието си на Твоето благоговение. О, наше Начало и наш Край, без тебе нищо не струваме и нищо не правим.

 

– Добре, добре –погали задълбочено голото си теме прокурорът на България, – казвайте по-бързо, че ще вървя да си охлаждам виното с охладителя, дето не си купих, и да мезя с топеното сирене, дето не си присвоих.

 

– Пак са ни погнали – рекоха службогонците, – че бездействаме и си бъркаме в телесните отвори. То не е европейската прокуратура, то не са журналистите, които не са наши де, то не са политиците от опозицията, то не са забудените овци на правосъдието, дето още си мислят, че робуваме на справедливостта и че справедливостта е пътят и истината, и животът. Порой от хули се изсипва върху ни и ние страдаме. Помогни ни, Повелителю!

 

– Тъпоглавци мои – отвърна прокурорът, – аз съм ви създал, аз ви крепя и щракна ли с пръст, вие ще отидете в кошчето, защото вашата майка се казва Зависимост. Така че слушайте. Сега аз съм недосегаем и докато съм недосегаем, недосегаеми сте и вие, затова хванете здраво кранчето на справедливостта и отпускайте от чучура на справедливостта точно толкова, колкото народът да живурка някак, но да му направите живота черен, защото така той ще се занимава с живота си, а няма да се занимава с нас. Европейската прокуратура не може да ни погне, защото ние сме плодове на България. Журналистите ги галете със стоманени перца: като ги порежете, мнозина ще млъкнат. Вижте кои са дарителите на партиите от опозицията и спретнете компромати, мои малки малоумници. Но, ще кажете, то ще е кухо и накрая ще ни съдят. Нас няма да ни съдят, тъпоглавци мои, ще съдят данъкоплатеца, а данъкоплатецът е дащен, създайте му само врагове, за да има за кого да приказва, а вие си гледай кефа и го товарете с плащания. Заблудените овци няма как да ги отблудим, тъй че оставете ги. Имате ли власт над някои от тях, понижавайте ги, пълнете системата със свои двойници, пък другите да му мислят. Те сами ще изчезнат.

 

– Но казват, Повелителю, че нищо не правим.

 

– Ами правете де, какво чакате! Чекмеджетата ви са препълнени с дела, към които не посягате, които не пипате, защото прокурорската работа се върши с бездействие, освен ако не трябва да опраскаме някого. Толкоз народ държим, ако измрънка нещо или спре да си плаща, веднага можем да го погнем я към Белград, я към Дубай. Ще кажете, на нас ни нареждат, но и ние нареждаме, когато е нужно, защото и тези, дето ни нареждат, ги държим. И тях можем да пратим където трябва, когато трябва.

 

– Но чие дело да извадим и какво да бъде обвинението, Повелителю?

 

– Хванете някой щастлив нещастник от тия, дето опоскаха пътищата, тях всички ги знаят, за тях всички говорят. Само не го обвинявайте за пътищата, че почнем ли да ровим в пътищата, там са всички и никои, като нищо и себе си ще се открием там, а може и още по-лошо: други да ни открият. Измислете му нещо: я пръднал в банката и нарушил обществения ред, я погледнал някоя девойка неприлично, я заплашил някого, че ще го ступа. Ще го закопчаем, ще го пуснем под гаранция пък после ще му мислим. А сега къш, къш! Чиба бе!

 

– Но какво ще кажат хората, обществото?

 

– Те са виновни до доказване на същото!