Лично за мен това е българският роман на годината. Нов поглед съм прехода, който бяга от типичната драматичност, безнадеждност, легендите за куфарчетата и онова, с което съм свикнал (и което ме отблъсква) от подобни четива. Книгата на Момчил Николов е антипод на всичко това. Разказът се води от герой, който никак не е героичен. Може би не Велик, но поне страхотен комбинатор. Донякъде циничен, донякъде романтик, че и симпатичен келеш със своя житейска философия и с готовност смело да се хвърли във всяко ново начинание, от което може да има печалба. Както заради самата печалба, така и защото просто отвътре му идва. Тук някой критик вероятно би написал с кои текстове "Чекмо" влиза в диалог, но аз не съм критик. За мен по-важно е, че книгата влиза в диалог с мен като читател.
Имам интересното усещане, че това може да се окаже романът за прехода за няколко поколения, към които принадлежа и аз. Поколения, чиято младост е минала през края на осемдесетте или началото на деветдесетте. Вълчи, но и живи години, в които кръчмите бяха истински кръчми, надеждите бяха истински надежди, а чаровните далавераджии, прецакващи с усмивка, де що видят, бяха истински чаровни далавераджии, които прецакват, де що видят.
Но времето ще покаже какво е мястото на този роман в литературата българска, в съзнанието българско, в душите на всите българи, които никога не могат да бъдат заедно - българчета, к'во да ги правиш? Докато времето даде своята присъда, читателят може да се скъса от смях, защото това е най-комичната (по един сериозен начин) книга, която Момчил Николов някога е писал - отново наблягам на субективността на мнението си. По-комична и от "Hash oil" с оня проникновен спор що е то типи... Признавам, че в последните години ме плашат дебелите книги, донякъде ги пренебрегвам, вероятно става дума за някаква дискриминация, но тази прочетох за два дни. Будувах до ранни доби с ясното съзнание, че на следващия ден организмът ми ще ми го върне тъпкано. Но какво да кажа? Заслужаваше си!
Надявам се повече читатели да забележат този роман. Надявам се, че на Момчил Николов му е допаднало да използва повече чувството си за хумор и ще продължава да ни изненадва с подобни заглавия. Надявам се, че ще продължават да се появяват книги от този тип, защото, малко или много, свикнал съм с "драмата на българското клето съществувание", свикнал съм с особеното проникване в мрачните мазета на нашата душа българска, която от светлина се нуждае, но ония са я затъмнили, защото и светлината започнаха да крадат и пр... Но не са много книгите, написани с чувство за хумор. И то такова, което да може да бъде почувствано от по-младата читателска аудитория.
Търсенето на смисъл, перипетиите на битието, любовта, възходите, паденията (и всички оставали толкова важни тинтири-минтири) могат да бъдат описвани и по един забавен, самоироничен начин. Момчил Николов го умее и кърти цели Берлински стени... Евала!
Няма коментари:
Публикуване на коментар