Разходка из парка

Живеят врата до врата на първия етаж. Често излизат на балконите си, за да разговарят. Търсят се по всяко време, понякога дори през нощта – може ли да има времеви граници за приятелството?

– Вижте се! Направо сте се утепали един за друг!

– Взимайте се! Стига сте му мислили!

– И без това нон стоп сте заедно. Просто ще си направите и малки "приятелчета".

– Не ми се лигавете! Не може да сте просто най-добри приятели. Трябва да сте мъж и жена, да сте гаджета, а после съпруг и съпруга.

Е, да де, ама те са най-добри приятели и това е! Всички тия приказки адки ги нервят, ама никой не ще да ги чуе. То и как да чуеш, като не спираш да проектираш себе си върху хората около теб! Превръщаш се не в кон с капак, а направо в котарак в каца.

Нали тъкмо затова излизаха на балконите си по нощите. Всеки знае колко рисково е, когато най-добрият ти приятел е от срещуположния пол. Има нужда от съвет, идва ти на гости, седите до късно, говорите на масата или на дивана, после се изморявате, но още ви се говори. Лягате един до друг на леглото и приятелството отива на кино.

– Хей! Там ли си?

– Нали ми се обади и ми каза да изляза! – казва тя.

– Разхожда ми се.

И тя го хваща за ръка. Тротоарът е посипан с бели цветове, мирише на пролет. Отминават покрай сладкарницата и завиват покрай спортната зала. Трикракото куче от панеления блок размахва опашка и весело джафка, а той сякаш чува гласа на кварталния, който се помещава в същия блок. Вижда го пред очите му, на стената зад него са залепени портрети на Сталин и Хитлер и виси шалче на футболен отбор. "Тука съм, бате! Винаги съм тука!", сякаш чува гласа му. Но край тях вече мълчаливо се извисява спортната зала, поела през годините в утробата си толкова много концерти, от които стъклата ѝ са отеквали. Това прави тишината дори още по-голяма. Църквата се присъединява към това мълчание, докато те поемат по една от алеите в парка.

Сега, през нощта и след толкова дни в забрава, детската площадка се е превърнала във вдовица, която очаква своите невръстни светци да възкръснат и да я облеят в светлината на невинните си духове. Будката за кафе спи и на сутринта няма да раздава обичайните ободрителни напитки, а ще продължи да се излежава цял ден, свила се в тенекиената си коруба като костенурка. Ресторантът в края на парка ще остане гладен в принудителната си гладна стачка. И само озеленителите ще пристъпват като антични жреци в това зелено светилище и ще извършват своите езически ритуали под строгия поглед на църквата. Момчето и момичето плуват в пейзажа, отпускат телата си в неговите води, оставят лицата си на пръските на вятъра, от чиито допир страните им настръхват.

Луната горделиво дръпва завесите от облаци и напрегнато очаква одобрението на народа. Тогава тя се откача от небето, пада върху хълма в края на парка и се търкулва надолу към момчето и момичето.

Момичето сграбчва ръката на стъписалото се момче. Облаците се отварят отново и звездите се посипват върху земята като бляскава градушка. Един полъх на вятъра подхваща няколко цветчета и вече поели инерция, те жужат като самолети и се уголемяват.

Момичето бута момчето върху един от дъхавите самолети. Скоростта му не е голяма и едва-едва пълзят пред луната, която оставя след себе си следи, като че е направена от фосфор. Момичето изважда от чантичката си – момчето чак сега забелязва, че тя носи със себе си чантичка – половинлитрова бутилка минерална вода. Те успяват да се откъснат на двайсет метра от Луната. Скачат на земята, момичето поръсва тревата с вода, тревата избуява и спира на място Луната.

Сега двамата седят пред Луната и я зяпат.

– Нужно ли беше да правиш всичко това? – пита момчето.

– Стана ми скучно – отвръща момичето от балкона.

Луната и звездите са се върнали на небето, но с нетърпение очакват следващата разходка.

(Из цикъл с разкази, писани по време на заложническата криза поради коронавируса.)

Плодовете, казват, помагали

Плодовете, казват, ставали годни за употреба, когато добре ги изтъркаш. С болния мозък обаче работата е друга. Него, за жалост, да го измиеш няма как. И не е да кажеш, че съвсем на кухо бие – работи на пълни обороти, но дава сериозно на късо и като нищо ще унищожи цялата машинария, която зависи от него.

– Извънредно положение! – ще каже някой.

– Вирус! – ще тупне по масата втори.

– При това напрежение и най-мъдрият може да изпуши! – ще заключи трети.

Вирусът е едно на ръка. Положението наистина е извънредно, но отдавна е казано – не се гаси туй, що не гасне. Затова и работата перманентно е изпушила. У нас помраченият разсъдък е сериозен ментален и манталитетен проблем. Как ще предпазиш някое тяло, чиито мозък е вече заразен, задъхва се и не може да изпълнява работите си? Устата може и да се отваря и да ги плещи какви ли не, но не е като да не го виждаш, че само поразии прави, колкото и да се оправдава.

По-лошо е, дето привидно изпушените мозъци най-често са абсолютно бистри, но това не ги прави по-малко криви, а напротив, носи повече вреда. Едно е простотиите да идват вследствие на неизрядно функциониращо сиво вещество, друго е те да станат начин на съществуване.

Но ето... Плодовете, казват, помагали. По тази именно причина няколко тона чуждестранни медицински консумативи добили формата на фурми! Та ще се лекуваме с тях.

– Както и да го погледнеш, все сме нацелили десятката – бият се по чутурите големите мозъци и само леко се попипват по задните части, поопърлени вече от пресата. – Или животът ще е сладък, или смъртта! – разсъждават те.

Но да не вземете да си помислите, че само чуждестранните фурми са сладки. Те лекуват тялото, а кюстендилските череши са дори по-добри, защото лекуват духа. Зарад туй и уволнили щата на театъра.

– Да пърха из народа тоя щат, а не да си стои на топло и да се угоява с актьорските заплати! – произнесли се черешите. – Няма полза от тоя щат в театъра. Затова пък от чистачи полза има, че друго е алеите да са изрядни.

Пък душевните алеи нека да се мърсят и да прашасват. Зер, тях никой ги не гледа. Ама пък хубаво е да седнеш на някоя черешова пейка, да плюскаш фурми, да плюеш и да има кой да ти изчисти костилките, а?

Скъпи читатели. Този текст се разпространява свободно, но ако искате да подкрепите неговия автор, можете да го направите тук:


PayPal: paypal.me/ivandimitrofff

Когато зимата града нападне
и снежинките в своя танц
с вятъра, сковал, сковаващ, безотраден,
скачат като северен шаман.

Лятото е нивга, то не е било.
И къде е неговият житен плащ?
Липсва сгряващото му крило.
Час след час след час след час.

Също тъй тревоги те сковават,
мисли черни в черен мрак.
Няма изход, в капан си хванат.
Няма излаз, няма бряг.

Затова помни, че си природа:
лято, зима, есен, пролет.

"Чекмо" на Момчил Николов - различният поглед към прехода

Лично за мен това е българският роман на годината. Нов поглед съм прехода, който бяга от типичната драматичност, безнадеждност, легендите за куфарчетата и онова, с което съм свикнал (и което ме отблъсква) от подобни четива. Книгата на Момчил Николов е антипод на всичко това. Разказът се води от герой, който никак не е героичен. Може би не Велик, но поне страхотен комбинатор. Донякъде циничен, донякъде романтик, че и симпатичен келеш със своя житейска философия и с готовност смело да се хвърли във всяко ново начинание, от което може да има печалба. Както заради самата печалба, така и защото просто отвътре му идва. Тук някой критик вероятно би написал с кои текстове "Чекмо" влиза в диалог, но аз не съм критик. За мен по-важно е, че книгата влиза в диалог с мен като читател.

Имам интересното усещане, че това може да се окаже романът за прехода за няколко поколения, към които принадлежа и аз. Поколения, чиято младост е минала през края на осемдесетте или началото на деветдесетте. Вълчи, но и живи години, в които кръчмите бяха истински кръчми, надеждите бяха истински надежди, а чаровните далавераджии, прецакващи с усмивка, де що видят, бяха истински чаровни далавераджии, които прецакват, де що видят.

Но времето ще покаже какво е мястото на този роман в литературата българска, в съзнанието българско, в душите на всите българи, които никога не могат да бъдат заедно - българчета, к'во да ги правиш? Докато времето даде своята присъда, читателят може да се скъса от смях, защото това е най-комичната (по един сериозен начин) книга, която Момчил Николов някога е писал - отново наблягам на субективността на мнението си. По-комична и от "Hash oil" с оня проникновен спор що е то типи... Признавам, че в последните години ме плашат дебелите книги, донякъде ги пренебрегвам, вероятно става дума за някаква дискриминация, но тази прочетох за два дни. Будувах до ранни доби с ясното съзнание, че на следващия ден организмът ми ще ми го върне тъпкано. Но какво да кажа? Заслужаваше си!

Надявам се повече читатели да забележат този роман. Надявам се, че на Момчил Николов му е допаднало да използва повече чувството си за хумор и ще продължава да ни изненадва с подобни заглавия. Надявам се, че ще продължават да се появяват книги от този тип, защото, малко или много, свикнал съм с "драмата на българското клето съществувание", свикнал съм с особеното проникване в мрачните мазета на нашата душа българска, която от светлина се нуждае, но ония са я затъмнили, защото и светлината започнаха да крадат и пр... Но не са много книгите, написани с чувство за хумор. И то такова, което да може да бъде почувствано от по-младата читателска аудитория.

Търсенето на смисъл, перипетиите на битието, любовта, възходите, паденията (и всички оставали толкова важни тинтири-минтири) могат да бъдат описвани и по един забавен, самоироничен начин. Момчил Николов го умее и кърти цели Берлински стени... Евала!