Лекция по българска литература

Житото на Ботев е изкласило – зърната падат върху бетонирания под и изсъхват. На Петко Славейков му е пресипнал гласът. Учителката по пеене го хока, че е прекалил с дрането, тя замахва с меча, с който дирижира, и му разцепва главата. Оттам се ражда Пенчо. Той не се кефи на книгите, използва ги, за да си държи пепелника върху тях. Но веднъж заспива на замръзнало езеро, където му се явява духът на доктор Кръстев, който се опитва да му вкара малко мисъл в чутурата и май успява.

През това време Вазов свири на гъдулка. Като уличен музикант той щъка между България, Румъния и други държави. Кирил Христов седи на един ъгъл на бул. „Васил Левски” и в добрите дни успява да заработи повече от него с акордеон и репертоар от стари градски песни. Алеко Константинов прави експерименти в усоен замък, но нещо не му се получава. Той намира решението на проблема в Чикаго и когато се връща оттам, успява да създаде чудовището Бай Ганьо от частите на различни трупове. Чудовището се разбунтува срещу своя създател и организира успешно покушение срещу него.

Любен Каравелов е в сериозен конфликт със съседите си, които са от старо време и му въртят какви ли не мръсни номера. Той е мамино детенце, но вика на помощ горските пътници и попове Георги Раковски и Васил Друмев, които с бухалки оправят нещата.

Захари Стоянов записва цялата тая работа и я публикува в жълтите вестници. Петко Тодоров се захваща с журналистическо разследване, с което разкрива, че тези вестници са собственост на медийната олигарха Мара Белчева. Петко Тодоров живее в къща, в която вечерта гасне денонощно и когато Дебелянов се завръща, той не издържа на обстановката, забърсва го и двамата отиват на гости при чифликчията Йовков. Там пък им е много шумно заради песента на колелетата, а и се чувстват като другоселци. Затова се чупят към Елин Пелин, ядат печена тиква на Самодивските скали и си изкарват чутовно. А на следващия ден отиват на събора в съседното село, където друсват по едно хорце с Антон Страшимиров.

Междувременно в града Теодор Траянов продава хероин на Емануил Попдимитров, който взема свърдоза и умира. Димитър Бояджиев, неговият най-добър приятел, не преживява загубата и се самоубива. Тодор Пеев бачка на щанд за книги секънд хенд, възприема тяхното самоубийство като форма на протест и се гръмва. Яворов така се ядосва от тая работа, че се гръмва два пъти.

В очакване на Пеевски, или трагедията на бездействието

Завесата предизборно се вдига. На сцената - площадка пред училище, в което ще се състои вотът за европарламента, излизат двама опърпани персонажи. От първата реплика се разбира, че това са журналист и философ. Зад оградата на училището се е надвесил висок блок, от който периодично излизат герои с една и съща реплика: "Подавам оставка!" След това те напускат мястото на действието. В дъното на сцената се спуска мултимедиен екран, на който се прожектират пътища и магистрали.

Едър мъж върви по напукалия се миналогодишен асфалт, сочи го и повтаря: "Това направих. И това. И това. И още ще направя. И престанете с критиките, неблагодарници. Другите само ви оправяха... магистралите, а аз правя, строя, струвам! С ето тези две ръце! Вчера, докато строих новата отсечка на магистрала "Хемус", ми се сецна кръстът. А днес ме корите за някакви си там съкооператори. Това е проблем на домоуправителя!"

Тук едрият мъж е осенен от някаква мисъл. Той вдига драматично пръст във въздуха и казва: "Ето, папата дойде, прекръсти се и каза, че ако във Ватикана имало подобни пътища, в църквата нямало да има проблем със сексуални злоупотреби. Свещениците щели да си карат автомобилите и да задоволяват страстите си с това мъжко, богоугодно дело."

Бързо се оказва, че подаващите оставки персонажи и човекът по магистралата са просто фон, чиято цел е да отвлича вниманието на публиката, за да може режисьорът да постигне драматичен ефект. Жанрът на пиесата е трагикомедия. Същинското действие е очакваната поява на лице с многобройни таланти - вестникар, бизнесмен, меценат на популярното фолклорно изкуство и не на последно място, политик в предизборна кампания. Неговото име е, да кажем, Пеевски. Името е случайно избрано, защото авторът на този текст не може да си спомни как се казваше този персонаж в постановката.

От думите на двамата главни герои научаваме, че годината е 2019. Те очакват Пеевски от 2017 г., когато той е видян за последно в най-големия театър в държавата - парламентът. За съжаление актьорите в него са слаби и какъвто и жанр да подхванат, правят от него пълна трагедия. И двамата герои са измършавели, все пак висят на мястото от, има-няма, две години. Въпреки това надеждата да видят Пеевски ги крепи.

Не, те не очакват от него лична услуга или нещо подобно. Журналистът от две години пише текстове за Пеевски, нещо, което той прави и сега, тракайки невротично по клавишите на лаптопа си. Той искрено желае да разбере дали основното вдъхновение за неговото перо, тоест за белия дигитален лист, е жив или мъртъв.

Философът на свой ред използва фигурата на Пеевски, за да повдигне основни проблеми на съществуването. Като това дали ако никога не си виждал някого, той наистина съществува. И дали в мига, в който някой осъзнае, че не съществува, ще изчезне в облак от дим. Философът се надява да провери този въпрос практически, когато Пеевски се появи.

Журналистът твърди, че ако част от нечий бизнес е видима, тогава колкото и неговият собственик да е невидим на пръв поглед, той се пада видим в измерението на икономиката и финансите. Философът не разбира как, ако само част от бизнеса ти е видима, самият ти можеш да бъдеш видим. Това би означавало да си или полувидим, или полуневидим. А нещата или са, или не са - средно положение няма. Или ако има, то е възможно най-лошото нещо. Журналистът сочи мултимедийния екран зад тях, на който едрият мъж продължава да ходи по напукания асфалт и да повтаря: "И това направих. И това..." Неговият довод е, че напуканата магистрала е на една година. Съответно тя е както нова, така и стара. Така че средно положение има и философът се съгласява с това.

Двамата спират за малко диалога си. Разхождат се по сцената. Отправят погледи в различни посоки. Установяват, че Пеевски не се вижда нито на хоризонта, нито до будката за вестници, която всъщност е негова собственост. Журналистът казва, че чрез будката за вестници Пеевски присъства косвено в пространството. Философът е на мнение, че човек не може да съществува косвено. Той допълва, че разумът му се съмнява, че Пеевски ще се появи, но вярва в неговото пристигане. Журналистът е атеист и отрича както религиозната вяра, така и вярата изобщо.

"Вярата дава възможност на човека да се хване за спасителната сламка и да се измъкне от блатото, в което потъва", казва философът. "Това за съжаление зависи от държавата, в която се намира блатото, отвръща журналистът. А държавата, в която се намираме, е тази, чийто основен механизъм е да прави всичко възможно невъзможно."

В дъното на сцената се спуска втори екран, на който излиза леко разчорлена дама. Изглежда, тя страда от същия говорен дефект като едрия мъж, защото не спира да повтаря: "Всички са виновни! Само аз не съм! Затова ще ви оправя! Ще вземам, за да давам, и ще давам, за да вземам! Само вместо да вървите - скачайте на левия си крак. Европа е ужасна. Измисля всякакви полове и други щуротии. Гласувайте за нас. Защото ако ние влезем в нея, ще излезем!"

Оттук нататък двамата главни герои водят диалога толкова бързо, че гласовете им се смесват. Какво означава да живееш в една държава? Да имаш местожителство по адрес или да се прибираш вкъщи, за да поливаш цветята? Да излизаш на балкона си, макар и обграден от бодигардове, или да пращаш бодигардовете да охраняват пространство от въздух между тях? Да избереш летище София или летището в Дубай? Да си правиш селфита, докато ядеш картофи в Самоков, или да се снимаш с екзотични ястия в Дубай? Всъщност последните два въпроса нямат значение - и без това не публикуваш снимки...
Може ли в изборите да участва някой, който не е бил виждан в последните 2 години?

Според институциите може. Това е доказателство за абсурда, който внася човекът в обкръжаващата го среда. Не би хрумнало дори на драматурзите. Ако институциите действат по начин, който очевидно подкрепя нещо неправилно, значи те не са никакви институции. А ако институциите не са никакви институции, няма държава. Тогава най-вероятно в държавата няма и никаква политика. Следователно не може се говори и за наличието на политици.

Така излиза, че държавата е едно огромно, пусто пространство на вакуум, в което промяната е невъзможна. Но това е само на пръв поглед. Защото от избирателите зависи дали ще гласуват за някого, който е невидим и е жив по документи, но е мъртъв в публичното пространство. За някой, който присъства в парламента чрез своето отсъствие. И който е машина за производство на абсурди в една и без това абсурдна държава.

От друга страна, за невидимите политици гласуват невидими хора. Така че въпросът е в ръцете на институциите. Или по-скоро в дланите на обикновените хората, чиито интереси би трябвало да бъдат защитени от институциите. И които би следвало да си дават сметка, че ако не искат да живеят в абсурд, трябва да тропнат с крак и да досаждат непрекъснато на режисьора на пиесата, докато на него не му писне и реши да смени жанра. Така абсурдът може да се превърне в комедия. В стария смисъл на думата - всичко да завърши добре.

Сонет за В.

Ти пиеш като смок, но също въздуха опиваш,
когато се изтичаш в социални мрежи като водопад,
със селфита разцепваш мивки, черна самодиво,
по тротоарите поръсваш пудра прах от рай и ад.
Прасета пробват свалките на мъжкарански пуяк,
изтърканите си шеги повтарят пъдпъдъци мръсни,
в гушите им жабешки словата с въздух се надуват,
а ти ги пръскаш триумфално с средните си пръсти.
И как обичаш да си кучка! О, това е твоят избор.
В свят от псета не отива да си птица или котка,
но не си едно, затуй си също саркастична кифла,
която хапва кекс след тренировка сладко, кротко. .

Но защо е толкова безмилостна и зла съдбата, ах?
Яде ти се нон-стоп, а днеска туй беда е и е грях!

Във Франция за часове
цели църкви изгарят в пожари.
В България хора изгарят
за по 20 години в затвори.

Неделя между 14:00 и 16:00 часа. В леглото с лаптопа в скута съм. Отгоре се разнасят трясъци. Странно. Живея на последния етаж. Тъй като трясъците не свършват, вземам ключовете, отключвам каквото трябва и излизам на покрива.

Гледам Бойко Борисов. Запретнал ръкави и трещи с един огромен чук в ръцете. Питам го какво си мисли, че прави. Отговаря, че ще ми счупи покрива. Някак успявам да го разубедя и тръгваме надолу по стълбите.

Изведнъж той се отскубва от мен, нахълтва в апартамента ми, излиза на терасата и започва да праска по пода.

- Ама какво? - чудя се аз.

- И тераси ми се чупят! И тераси!

Сонет 2

Погледна ме,
прониза ме -
така ме разпиля.

Говори ми,
погали ме
и после ме събра.

Какъв триумф?
отказване от Аза,
захвърляне на змийска кожа
пред омагьосващото Ти.

Какъв човек ли станах?
Опиянен, изпълнен и уверен.
И в теб разтворен ръката си протягам
и казвам ти: "Ела, след мен върви."

Група тийнейджъри се качват от Бастилята и застават до мен. Хвърлям им по бегъл поглед, щото нали хубавото на автобусите е, че можеш да попрочетеш нещо. Забивам очи в книгата, но съм наострил уши. Едно момче, предполагам на 10-11-12 години, обяснява на съучениците си:

- Аз не съм от тъпаците, дето казват: "Здравей! Искаш ли да ми станеш гадже?"

От разговора се подразбира, че той по друг, по-нормален начин, е направил така, че тя да разбере колко той си пада по нея. Но краят на речта му беше велик.

- Искам тя да направи нещо глупаво и красиво за мен!

Така че, моля ви! Нека правим глупави и красиви неща.

Балада за безкурието

(на един революционер и таксиметров шофьор, известен със своите нерви)


Насред артериите и предсърдието на София
живял революционер с твърда философия,
с огромни топки и чутовен член
не проумявал ни за миг света и изумен
той гледал хората около него да вървят…
и често горко пуфкал, че се е родил в безкурен свят.

И не че хората били съвсем без пишки,
но честно да си кажем тия мишки
в дупките на щрауси всеки път се крият,
докато светът сред тях с бумащина зариват
някакви глави големи, горили и гамени,
които кухо кютат си корупцийки. Кретени,
те гъз с глава затриват, затриват и зариват,
зариват и прибират и с пълен кеф закриват
в болниците бедни отделения.

(Е, как да чуят възражения,
когато в крачолите кротки
дори си нямат мъжки топки.
Да, те се правят, че в свойте гащи
зад дюкяните си пусти, прашни
някакво дърво с всеки ден расте, стърчи:
дори идиотите са пълни с мечти.)

Но такава е съдбата, че по мъничко стечение
изкуствени, пластмасово навирени са членовете,
с които те се перчат, навират ти в очите
и гордо и наперено по стълбищата тичат.

(Да, трудна е борбата, такава е средата,
безкурието жалко – в това ни е бедата.)

Когато нямаш член, а само задник имаш,
какво, кажи, да правиш – оставяш да навират
каквото искат там, отгоре, но другите го духат също,
дори съскурниците страдат, макар да са могъщи
поне с това, че нищо не търпят и здраво удрят
изкуствените членове на путки дребни и напудрени.
И нито за секунда не свалят гард и дръпват
ушички на директори, разбират се отвънка,
когато тия гадове с мозъци умрели
затрупват ги безкрайно с безумните си щения.

И ето, стават двама, сега не е самотен,
съскурникът страхотен, едничка е жената,
която топки има в неговия делник,
двайсетчетричаса, неделя, понеделник,
вторник, сряда, петък, четвъртък - спирка няма
безкрайно жива дама, която преебава
мижави отрепки, буболечки, мазни тении,
ордите животни в болничните отделения.

Не след дълго трети в групата се включва
стаи, коридори, яко, шумно тътнат
след бодрите им крачки
простаците си крякат.

Групата нараства и въстание подготвя,
вдига революция и разкарва смотьовците
в болничните отделения на глухата провинция
нека там да мрънкат и на масата пред винце
да шепнат стреснати, уплашени и възмутени
с чутурите на раменете си в шушукащите прения.

И ето че настъпва ярък, постреволюциотен ден!
В който тикви, зелки, броколи се чувстват победени!
Седят, обмислят и не могат с акъла си да разберат
промяната настъпила, прекрасния съскурен свят!

Разговорите на "Сесар Айра", издателство "Лист", превод: Нева Мичева

Радвам се на всеки превод на български език на книга на Айра. Този автор така ме запали, че го чета и на английски и за късмет на български се появяват заглавия, които не притежавам на английски.

Естествено, при неговата продуктивност това не е трудно. Но както сам той отбелязва, неговата цел е да експериментира и тъкмо затова книгите са му по 100-120 страници. Айра просто няма търпение да се впусне в следващото приключение. И са изненада както себе си, така и своите читатели.

Трудно е да се каже какъв е сюжетът в "Разговорите" - двама приятели си говорят за филм, който са гледали и спорят за него. Липсва конвенциално действие. Вероятно на доста читатели книгата ще се стори необичайна.

Под тази форма обаче Айра всъщност се занимава със създаването на изкуство. Независимо дали е литература, кино или някоя друга форма. Той сблъсква различни гледни точки и като истински майстор, не взема страна, а наблюдава отсрани героите си. Защитава техните позиции докрай.

Надявам се да да излизат повече и повече книги от този автор на български. Не искам да пиша едно от онези ревюта, които разкриват човека. Които дават оценки. Айра е автор от моята кръвна група. Точка.

Из “Кандид”

“— Учителю, дойдохме да те помолим да ни кажеш защо е било създадено това странно животно, човекът.
— Защо се бъркаш в тези неща — му отвърна дервишът. — Твоя работа ли е?
— Но, достопочтени отче — каза Кандид, — на земята има страшно много зло.
— Какво значение има — каза дервишът — дали има зло или добро? Когато негово височество изпраща някой кораб в Египет, тревожи ли се той дали мишките в кораба се чувстват добре, или не?
— Какво тогава трябва да правим? — запита Панглос.
— Да мълчим — отвърна му дервишът.
— Аз се надявах — каза Панглос — да побеседвам малко с тебе за последиците и причините, за най-добрия от възможните светове, за произхода на злото, за естеството на душата, за предвечната хармония.
Като чу тези думи, дервишът му хлопна вратата под носа.”

Волтер, “Кандид — или оптимизмът”

Превел от френски: Боян Атанасов

Повишение

След почукването вратата се открехна и в процепа се показа рошава мутра, която сякаш имаше връзка с рода на птиците, или по-точно с този на свраките.

- А, това сте Вие! Добре, добре! – каза директорът на Агенцията по фалшиви новини, чиято основна цел беше да създава и разпространява слухове и клевети, когато и където се налага.

- Викали сте ме – разтвори клюна си човекоподобната сврака, която междувременно пристъпи в кабинета.

- Да, да – каза директорът и потрака с пръсти по клавишите на разтворения на бюрото му лаптоп.

На стената зад него бяха увиснали портрети на знаменити личности от историята и за никого не беше тайна, че директорът беше посветил живота си на мисията някой ден неговият портрет да краси нечии бъдещ кабинет.

- Ще карам по същество. Получавате повишение.

- Наистина – изграчи рошавата мутра. – Но аз работя в агенцията от няколко месеца.

- Това няма никакво значение. Между другото да пратите поздрави на чичо си. Кажете му, че речта, която държа в парламента миналата седмица може да служи в университета като образец за ораторско изкуство.

- Ще му предам – свраката не можеше да си намери място и потракваше с подметките по блестящия под на кабинета.

- Сега по същество. От утре ще оглавявате отдела по бездействие.

- Никога не съм чувал за този отдел.

- Създаваме го специално за вас и на първо време Вие ще сте единственият служител в него.

- И с какво ще се занимавам?

- Ще седите зад компютър по цял ден и няма да правите нищо. А ако в кабинета Ви попадне, или ние изпратим, някой човек, ще гледате задълбочено в лаптопа си и ще му кажете, че сте затрупан с работа. Това е. И не забравяйте да предадете много поздрави на чичо си.

Когато свраката излезе, в кабинета нахълта заместник директорът.

- Е, как го прие?

- Как да го приеме? Мутрата му е една такава – никога не можеш да прецениш.

- Ще видим.

- Да, ще видим.

- Поне ще го изолираме за известно време.

- Да, достатъчно бакии натвори. Оплесква всичко, до което се докосне. Гаф след гаф.

- Но чичо му!

- Чичо му.. .

- Дано повярва, че е повишен и се кротне – заместник директорът вдигна очи към небесата, но погледът му се спря върху тавана.

- Такива като него най-добре да получават заплата, за да не правят нищо. Че решат ли нещо да свършат, настава ужас, истински ад.

- Цялата агенция пропищя от тоя калъф.

- Калъф, калъф, ама с чичо!

- Ти пък. Всяко повишение си е повишение.

- То по тая логика можем да повишим половината агенция. Дори вече си имаме отдел тамън като за тях.

- Да можехме да го направим. Но някога… И тогава…

- Тогава калъфът ще им е шеф. Представи си какви могат да ги натворят. Ти утре мини да го видиш. Питай го как е, добре ли се чувства на новата позиция – каза директорът. – А сега ми се махни от главата, че с криейтив отдела подготвяме нов слух за световната конспирация срещу държавата.

"Не ме докосвай" и смелостта да се гмуркаш в дълбокото

Все по-рядко се чувствам разкъртен от филм. Но след като гледах "Не ме докосвай" тази вечер, имах нужда да повървя, да пообщувам с филма, който остана в главата ми. Преди филма не знаех какво да очаквам - приятелите ми или препоръчваха да го гледам, или едва бяха дочакали до края, а някои направо си бяха излезли.

Това е филм, който или ще любиш, или ще мразиш. Филм, чиято основна тема (според лаишкото ми мнение) е отчуждението на съвременния човек. Отчуждение, обгърнало съществуването му до такава степен, че се превръща в отчуждение от тялото. Отчуждение от духа. Отчуждение от Другия.

Контактът с Другия става все по-опосредстван, все по-недиректен, все повече минава през някаква медия, през дигиталното. Физическото се превръща в изчезващ вид, Общуването не преминава през свободния въздух, разполагащ се между две човешки съества.

Дори при личната среща очи в очи, тяло до тяло, въздухът се превръща в бариера, в гранична територия, охранявана от войниците на натрупванията, на комплексите, на сянката, която замества Азът, когато той е немощен и слаб.

Състоянието на освобождение е трудно, но постижимо, ако човекът се бори, ако крачка по крачка стъпва извън познатите му територии. Ако е смел и търсещ. Тогава е възможен катарзис и тялото и духът се връщат в изходното си положение - стават едно неразделно цяло, а не две половини, които мъчно си съжителстват, които си вдигат скандали, които се пробождат един-друг с ножовете на взаимното си недоволсто и чувство за неосъщественост.

Много хора ще останат с впечатлението, че във филма липсва история, че той е безмензурен. Че е отблъскващ и грозен. Но както се казва в "Не ме докосвай", бинарната опозиция между доброто и злото не присъства в природата. Доброто е зло и злото е добро. Красивото е грозно и грозното е красиво.

Това е един филм, който търси. Който не се страхува. Който се гмурка в дълбокото, въпреки че съзнаването на опасността, че може да се удави. Един смел филм.