Днес е паметен ден за мен. За пръв път участвах в полицейско разпознаване. Бях номер три. Да, прибирах се. Бях зверски гладен. Спряха ме, за да ме питат дали искам да помогна на полицията. Първо отказах, но когато ми казаха за какво става дума, нещо ме погъделичка и се метнах. Извършителят на деянието беше доста стреснат. Всъщност така и не разбрах какво е извършил. А на излизане полицаят, който ме вкара в това приключение и на когото бях споделил, че пиша, ми каза - стой сега да ти кажа нещо, което може да ти свърши работа. И ми каза нещо, което няма да ви кажа.

Гълъбът

на тротоара - гълъб
главата му липсва
един човек го подритва
преди малко станало, вика
някакви хлапета, вика
му откъснали главата, вика


горкият гълъб, вика
и после само вика
и вика
и вика


хлапета?
ех, тези хлапета
първо си махат главите
после махат главите на гълъби
после се махат нанякъде
и къде да ги търсиш?


а на нас ни остава единствено
по тротари да ходим
да пазим ръцете, нозете, главите си
най-вече ако хвърчим по задачи
или просто хвърчим
в чуден полет
чрез невидимите крила
на въображението си


а на нас ни остава единствено
по тротоари да ходим
и Богу горещо
със свити ръце да помолим


нека не ни вземат за гълъби, Боже
нека не ни атакуват децата
нека избегнем тез фалове -
фрустриращи, фатални, финални
на симфониите на живота ни


ти чуваш ли, Боже?
ти чуваш ли?
и един черен гълъб
от черните облаци се показа
и кацна на плочките на тротоара
опита да грачи
не му се удаде
тогаз ме погледна
и започна да плаче

Усещане за миг

Сърцето ти е в задния ми джоб,
усмихна се, погледна го,
а той мълчеше.

В джобовете й други
имаше от неговите карантии,
алвеоли, левкоцити.
Тя ги пръскаше около себе си
като монети, които в пороен дъжд
летят към шапката на уличния музикант,
чиито струни затрептяват в тишината.

Глуха, пъстра, дива тишина.

Тя не спираше да казва
теоремите на съществуването си,
които го обграждаха
като ахейска армия пред Троя.
Той знаеше, че всичко е възможно,
щом случайно падналият
в пръстите й плод
довеждаше до войнствен кръстопът.

Той знаеше, че всичко е възможно.
А знаеше и повече.
Но се стаяваше в сенките
на нейното сияние,
трептеше в него.
Пред очите му се рееха
мушиците на други сфери.

Неговата сфера бе отворена към нея.
В нея чувстваше живителната сила на смъртта,
която води до деца, до плод, до раждане.
В нея се докосваше до тъмнина, която свети.
До мрак, полепнал по ъглите,
който с наближаването на нощта
разпръсква свойте атоми и кварки
по предметите, телата и душите.

Той слушаше, примигваше, изтръпваше
с бодлите таралежови на случката,
на срещата, на взрив голям,
от който битието си започват бебета –
звезди, галактики, вселени.

Ритъмът й тропаше със своите крака
по въображението му.
Извираха оттам и други песни –
най-вече религиозни хорове,
промъкващи се в атмосферата на храмовете
сред тамян и свещи,
сред индийски клечки,
сред миризмата на сапуна,
който е пречистил нечии нозе,
преди да се изправят съкровено
пред съкровения си Бог.

В божественото жури
срещат се и други спътници,
съратници,
съветници,
чиято главна мисия е да не съдят.

Ти чуваш ли, сърцето ти е в задния ми джоб,
повтори тя,
а той се сепна.

Изминал беше само миг.

Край нея времето забравяше
за своите закони.
Край нея най-суровите закони
забравяха за времето.

Така бе постоянно.

Не ме лъжи, усмихна се горчиво той,
сърцето ми не е във задния ти джоб.

Те бяха неразделни.
Но във общото им електричество
тя беше късо съединение,
тя беше изгоряла свръзка.

И все пак той дори насън я помнеше
и спомняше си за течението,
в което го повличаше като дете.

Сърцето ми не е в теб,
сърцето си ми ти,
изрече той
и млъкна.

Тогава тя помръкна,
погледна го с неудобството
на този, който причинява болка.

А той за сетен път не смогна да я убеди,
че любеше не само нея,
а също болката по нея.

И беше хубаво.
И беше светло.
И беше вечно.

Днес ще се излагам. Всички жлаещи са добре дошли.

Ако искате пълния поетичен пакет за вечерта, елате преди това на премиерата на Илко Димитров в Перото в шест и половина. После можете да дойдете по свободна воля в Хралупата или да организираме три синджира публика, която да дрънчи с оковите си по "Раковски".

А тази неделя започва курсът по писане на поезия, който организирам. Публикувам информацията тук, ако някой проявява интерес...

КУРС ПО ПИСАНЕ НА ПОЕЗИЯ С ИВАН ДИМИТРОВ

Ако сте изкушени от писането на поезия и искате да научите повече за този специфичен жанр, заповядайте на курса по писане на поезия на Иван Димитров. В него под формата на игри и упражнения ще навлезем по-смело в процеса на създаване на поезия. Ще се налага да четем, но и ще си играем, ще се вдъхновяваме и ще се учим как да поддържаме сетивата си във форма, която да ни позволява да откриваме поезията във всекидневието и да я изразяваме.

Иван Димитров е поет, писател и драматург, който има зад гърба си 6 книги. Завършил е Българска филология и разполага с богат опит. Участвал е в различни уъркшопи, на свой ред е преподавал. И ще бъде повече от щастлив да сподели познанията си с вас.

Курсът е с продължителност 5 поредни недели и ще започне към средата на ноември.

Цената му е 100лв. За предпочитане е групата да е малка.

За повече подробности можете да пишете на имейл ivandimitro@abv.bg (без 'v' накрая!).

Ако се притеснявате, че тъкмо в неделите нямате време, всичко подлежи на уговорка. Има въможност занятията да се състоят и в други дни от семицата и други часове. Но това зависи от групата, която ще се събере.