Диагноза

Не си знаем историята.
Не си знаем музиката.
Не си знаем изкуството,
театъра, литературата.
Не си знаем героите.
Не си знаем правата,
закони не спазваме.
А уж искаме нас да ни спазват.
Със скорост светлинна забравяме,
защото отдавна не помним,
имаме обща склероза.
Не си знаем дори и езика,
но не спираме да бърборим.

Иначе от всичко разбираме,
експерти сме, това вече го знаем
и спорим, и псуваме, и по масата тропаме,
и се бием с патос и слава в гърдите.
От нас по умни няма на тая планета,
а най-вероятно също на другите.
Синоним сме на „разумен живот”,
а отдавна живуркаме,
в чуждите джобове гледаме,
а не вперваме поглед в звездите.
Гений до гений до гений
(до един безработни)
бродят по нашата майка земя
и ридаят, защото майката-мащеха
постоянно ги лъже, предава ги,
както те сами се лъжат, предават.
Комин до комин, хитрец до хитрец,
а балъци са другите, дай да ги метнем,
но май себе си мятаме,
май себе си лъжем,
май сами се предаваме.

Иначе от всичко разбираме.
Не знаем най-важното,
но пък знаем най-съкровеното.
Живота си даваме за ракия,
за шопска салата, за чалга,
за привидни успехи,
с които се перчим,
развявайки телефони
по-скъпи от тринайста заплата,
вторачвайки се в бляскави плазми.
Искаме да живеем в здрава държава,
а нездраво живеем и сеем зарази.
От настоящето срам ни е,
но се гордеем с историята.
Все по-чужди на традициите ставаме,
все повече се гордеем с България.