Няма по-малко зло

Всичко започва малко преди 40-ия ден. Искаме да напишем текст на базата на наблюденията си върху протеста. Участваме активно, позволили сме си да отсъстваме не повече от 5 дни, тъй като част от приятелите ни са на море, а все някой трябва да остане.  Нахвърляме основните си хипотези за това кога „оставката” заглуши всички останали  скандирания. Как „Харта 2013” върна в публичното пространство митичния Сорос и армията му от соросоиди. При това много по-голямо внимание беше отредено на подписалите я, отколкото на нейното съдържание и на факта, че документът беше отворен. За нелепото и толкова удобно противопоставяне на социалните искания срещу моралните, на февруари  срещу юни. За подвеждащото свеждане на конкретни  сделки и взаимоотношения на конкретни лица под твърде общи понятия като „мафия”, „олигархия”, „монополи”. За войната между медийните монополисти, за информационните затъмнения и за това кой къде „огрява”, и изобщо какво е светло и прозрачно. Всичко това без да се пренебрегва въпросът за „лявото”, „дясното” и по-малкото зло.

Добрите ни намерения се разбиха в щитовете на жандармерията и се пръснаха по паветата зад „Александър Невски” заедно със стъклата от страничния прозорец на злощастния депутатски автобус. В следващите дни особено ясно се открои необходимостта не от наблюдение върху разнородните закачливи лозунги и различните начини, по които протестиращият човек може да бъде „красив”, а от позиция спрямо всичко, което предстои. Дори депутатите, които досега мълчаха срамежливо в ъгъла, оставяйки си вратички за бъдещи коалиции, се оказаха залостени вътре. ГЕРБ се върна в пленарна зала, а Бойко Борисов все по-явно подкрепя протеста и в ситуация, в която БСП и останалите управляващи продължават с бясна скорост и усърдие да се компрометират час след час, не пропуска възможност да доизгражда образа си на „по-малкото зло”. Тъй като дълбоко се съмняваме в градивността на този плашещо устойчив модел на мислене, характерен за точещия се вече пета петилетка български преход, решихме в 43-ия ден на протестите да извадим анти-ГЕРБ лозунгите.

Нашата категорична позиция е, че не искаме да пускаме нито бели автобуси, нито пожарникари на бели коне. Защото няма нищо по-страшно от логиката на по-малкото зло. Защото бяхме на Орлов мост и миналия юни. Защото това, което политиците позволяват на Цеко Минев е също толкова скандално, колкото това, което позволяват на Делян Пеевски и Цветан Василев. Защото и така наречените „красиви” често не могат да си платят тока. Защото не искаме този процес да продължава. За да не се налага отново да изправят срещу нас всички полицаи, които са им под ръка, и да се чудят как да им плащат. Защото дори полицията не иска да живее в полицейска държава и не иска да се превръща от пазител на реда в охранител на олигархията или в символ на една власт, чиято единствена цел е да се възпроизвежда.

Омръзнало ни е ГЕРБ да се мисли като алтернатива на БСП и БСП като алтернатива на ГЕРБ (а същото важи за АТАКА и ДПС). Ако излезете на протеста с лозунги като „Аз не танцувам с ГЕРБ” или „Нито гербер, нито роза”, рано или късно наред с одобрителните погледи и ръкопляскания, ще се сблъскате с този дълбоко вкоренен шаблон. Ще има хора, които ще се опитват да ви убедят, че лозунгите ви не са демократични, защото ГЕРБ са самата демокрация, а БСП са комунистите, заради които сега сме на този хал. Сякаш последните 23 години са се шмугнали в храстите. Ще има хора, чиято първосигнална реакция ще бъде предположението, че самите вие навярно сте комунисти, щом не разбирате, че в момента сваляме БСП, а вие говорите срещу Бойко (който към момента „ни е нужен”) или не желаете да бъдете „яхнати”. Трети ще се чудят как може да се опасявате от нещо, което „просто няма как да се случи”. Дори съвсем еднозначно да заявите, че най-положителното през тези изтощителни повече или по-малко мирни дни са до скоро напълно немислимите разговори между групи хора с различна ценностна система, партийни или изобщо политически убеждения. Че политиката вече не е просто мръсна дума, чиято функция е сведена до това да прокарва разделителни линии и да настройва „свои” срещу „чужди”, отмествайки вниманието от това дали реално защитаваме интересите на „своите”. Има голяма вероятност отсрещната страна да каже, че не желае да общува с вас. Хората, които биха ви спрели и биха търсили сметка за подобни лозунги не са много, но отвъд клишетата за „по-малкото зло”, „свръх-демократичния жест на Бойко, който подаде оставка незабавно” (в самия край на мандата), мотивите са разнообразни.

За съжаление, дори да не споменавате конкретни партии, лозунг като „Всички сте еднакви. BANдити” може да бъде наречен антидемократичен. Не защото критикувате липсата на опозиция и изобщо плурализъм, а защото по този начин обиждате и онези, които са различни, които са по-малко бандити от другите, защото не са мандатоносители или защото днес са решили да отсъстват от Парламента. Навярно обиждате и депутатите, които гласуват „въздържал се”.

За нас най-недемократичното в случая е наложеният по време на прехода модел, в който партиите биват определяни на принципа „което не е БСП е дясно” (а оттук, разбира се следва, че дясното е добро) при все че БСП се държи като лява партия единствено на повърхността на електоралния популизъм. Така наречената левица използва десен жаргон, а десницата щедро дава леви обещания. В действителност ляво и дясно напълно отсъстват и тези категории биват използвани единствено за „опаковането” на всъщност еднородната маса от политически субекти, които на свой ред „опаковат” частните интереси на определени олигархични кръгове в обществени. Нито петпроцентното намаление на цената на тока (особено в комплект с плосък данък) нито споменаването на европейските ценности определят една политика като лява или дясна. За намаляването на киселинността на политическата среда са необходими платформи, които да се спазват, и изобщо не е чудно защо нито един политически проект не може да вирее без абсурдни коалиции или „гръб” от съмнителни структури.

Положителният ефект от протестите е нарасналото внимание към случващото се в Народното събрание (дори от страна на младите хора) и припомнянето на принципите на представителната демокрация. Ние не просто шестваме по „Освободител” и не ни е срам да говорим за политика, но и все по-внимателно следим какво вършат тези, които твърдят, че са наши представители. И сме решени да демонстрираме, че това ни засяга, а ако на „представителите” не им пука, сме готови да смущаваме комфорта им и да ги барикадираме в ресторантите, по улицата, на морето и, както вече се разбра, в Народното събрание, където и без това си мислят, че са до живот.

Надежда Московска, Иван Димитров