Колко шумно,

колко шумно само
е мълчанието,
докато в нечия чужда столица
нечии чужди танкове
потъпкват общата ни свобода.

 

Липсата ти

запълва липсата ми.

Преобразуваш антиматерията

в материя,

материята – в дух.

Духът е детска площадка:

олющени лакти,

разранени колене,

смях и плач,

плач и смях.

Връщай се към вкъщи.

Със стъпките на дамата.

Хоп!

Раз-два-три!

Паднахме от шарена ракета.

Научихме се да виждаме звезди.

Пясъкът стана небе.

2022

сред веригите от загуби

ние, сектата на нещотърсачите

да намираме какво и защо

Кюфте

 – Каква наглост, кюфте?! – надигна вой журналистът, който тази година изкара коледните празници при леля си в Италия, при вуйчо си в Германия, а после при майка си и баща си в Ирландия. Сега той летеше с поредния лоу-кост, този път за Канарите, където щеше да отпразнува Нова година. – Телешко кюфте с картофи на бавен огън?! Планетата си отива, дебили такива – квичеше журналистът на стюардесата, – а вие се опитвате да увеличите въглеродните отпечатъци на хората с телешко, какво безочие!

"Изчезване на времето" на Илко Димитров

Лично за мен Илко Димитров продължава да бъде един от двамата водещи съвременни философски поети в България, заедно с Кирил Василев. И в тази своя книга той продължава едновременно да разплита и да се оплита в нишката, която начева в поетиката си в "Продавачът на конци". 

Една хроника на последните петнайсет години, на все по-голямото забързване на света, на изчезването на физическото, на различни невъзможности и възможности. Много неща казва тишината на тази книга. Тя е от старите тишини, от нея лъха на история, на Платон и Плотин, на Монтен, но най-вече на Илко Димитров. И няма нищо общо с новата тишина, в която не можеш да чуеш и собственото си мълчание, както казва самият поет.

малки-големи

тия големите са голяма работа

мислел съм си

нали ме хранят обичат отглеждат

нали успокояват страхове и сънища

виж луната виж звездите виж луната виж звездите

говорят си с други големи за големи неща

и винаги знаят какво да направят

и винаги знаят какво да направят

тия малките са голяма работа

мисля си

те са първият човек на света

те са последният

и винаги знаят как да те накарат да им пееш

виж луната виж звездите виж луната виж звездите

говорят на свои езици и не носят африкански маски

и винаги правят

и винаги правят

а тия големите

мисля си

не можеш ги разбра малки ли са големи ли са

правят пакости гасят пожари гледат пуйки

пред малките трябва да са винаги големи

дори самите те да са малки

да хранят обичат отглеждат

дори когато не са нахранени обичани отглеждани

да успокояват страхове и сънища

дори когато кошмарите са се превърнали в ежедневие

и правиш каквото можеш

и правиш каквото можеш

Българският театър

Че ще търча скоро по часовниковите стрелки, ще търча, но преди това да си допия кафето. Хем не ме свърта вече, понеже сутрешната тишина свърши и денят напира отвсякъде. Но звъни се на вратата, отварям и през прага в мене се звери БЪЛГАРСКИЯТ ТЕАТЪР. Пуснал леко шкембенце, от едната страна на лицето млад и изтупан, от другата – стар и вехт. И не идва сам, а си носи прожектор, за да освети скръбното си лице.

– Търся тука един драматург – извисява печален глас.

– Дали съм драматург, не мога да кажа – повече от петилетка не са ме поставяли. Не че е драма. Аз и досега писах един роман, понеже драматизациите по български романи вървят по-добре от българските пиеси.

– Аз чувам, че понякога и фейлетони пишеш. Затуй идвам при теб.

– То и фейлетони никой не ще да публикува, ама нейсе. Казвай!

И зарони българският театър крокодилски сълзи, и то не театрални, ами съвсем истински. Обидил го министърът на културата, предприятие го нарекъл, та сега не могъл да спи и се плашел каква част от плътта му ще орежат. Как така с лека ръка посягали на святото изкуство? И после театърът постепенно се впусна в една прекалена патетика и се понакрещя, и до виждани и невиждани висини стигна, но нему това е позволено.

– Те в момента не могат да те накълцат, ти за това не се притеснявай – успокоявам го аз. – Но на предприятие си замязал и в това министърът е напълно прав, макар и да не го е казал в тоя смисъл. Колко годинки минаха, откакто скулпторът те реформира, а? Откакто най-скъпо за театъра стана най-евтиното, защото то му връзва бюджета? Откакто двайсет-трийсет мечки кръстосват страната надлъж и нашир, за да пълнят своите джобове и касите на театъра, а местните трупи все повече се имат за втора класа актьори? Не те ли направи тъкмо скулпторът една машина за пари, която да захранва себе си? Да, друг трябва да е акцентът в изказванията – не че си предприятие, а кой те направи такъв.

– Че нима публиката е нещо лошо? – тросва се българският театър.

– Трябва и така, и онака – викам му. – Сега театърът в някои градове се унищожава – виж Смолян, да речем. Колко зрители има в Смолян? И как да си върже гащите театърът? И общо казано, откъде да намерят средства за продукции някои театри, за да се измъкнат от финансовите си задължения, като им трябват продукции, за да разполагат със средства? Получава се един затворен кръг. Но на тебе, разбирам, ти е удобно, както и на мечоците, затуй и не роптаете. Къде ти подобни проблеми на "Раковски"?

– И какво предлагаш?

– Аз никой не съм, но поне 50 процента от приходи на човекоглава да идват, а 50 да се отпускат за продукции и пр. Тогава щеше да си повече лицеприятен и в дългосрочен план да си създаваш публиката.

Но българският театър се обиди от последните думи, фръцна се и излезе. Да е жив и здрав!

За да почерпя следващия си гост с кафе: PayPal: paypal.me/ivandimitrofff