Ню Йорк

Пиесата ми „Очите на Другите“ ще бъде поставена на сцената на театър „Ню Охайо“ в Ню Йорк, където ще бъде играна от 6 до 29 септември. На 8 септември от 17.30 ще се проведе дискусия върху превода на пиесата с участието на автора, преводачката Анджела Родел (Созополски семинар 2011) и с носителката на „Пулицър“ Елизабет Франк (Созополски семинар 2013).

Очаквайте и някакви лични впечатления, мисли, снимки от второто ми посещение на Ню Йорк. 

Признавам, че напоследък съм доста неблежен с блога, но обещавам да се поправя! 

Полицаят, който стана светец

Разказът, който четох в Ню Йорк. 

Преводът на английски на Анжела Родел можете да прочетете в новия брой на "Vagabond". 

Н. е писател и тъкмо завършва първия си криминален роман. Досега винаги е писал книги, които не могат да се вместят в определен жанр и така попадат в графата на „високата литература”. Този път Н. не прави изключение. Романът е криминален, но е нещо повече от обичайната криминална литература: едновременно смешен и сериозен, словоохотлив и лаконичен. Главният герой, типично за Н., е писател, който е изпаднал в състояние на писателски блокаж, докато се опитва да завърши първия си криминален роман и който се оказва замесен в убийство на полицай, което може би е извършил, а може би не е. Във всеки случай не го разбираме до последното изречение, където Н. с лекота подхвърля разрешението на загадката.

Н. е сигурен, че най-накрая ще направи големия удар. Той не е непознат писател, но не е и известен. Книгите му винаги са се продавали добре, но никога не са предизвиквали истински „бум” в книжарниците. Досега винаги е бил добър писател, на който нещо съвсем малко не е достигало да влезе в клуба на „големите писатели”, но този път той е сигурен, че е прекрачил границата и ще заеме полагащото му се място сред живите класици.

Предвкусвайки идващата слава, Н. редактира за петнайсти път романа с работно заглавие „Писателят психопат”, което скоро ще смени, за да не издава развръзката. Вече е подготвил списък с двайсетина заглавия и единственото, което трябва да направи, е да избере едно от тях. Преди това обаче той иска да приключи с редакциите, да стигне до заветния момент, когато ръкописът е готов да се превърне в книга. Само тогава, мисли си Н., ще мога да дам на романа подходящо заглавие.

Н. се опитва да не бърза, но работи повече от обикновено. Опитва се да забави скоростта, случвало му се е да подхваща нещата с прекалено голяма скорост и му се ще да избегне прибързването. Въпреки всичко редактирането му отнема двойно по-малко време, отколкото обикновено. Затова той се чувства длъжен да продължава с редакциите. Вместо обичайните десет, той продължава с единайста, дванайста, тринайста...

Петнайстата редакция ще е последната, казва си той, преминавайки през романа за пореден път. Малко преди финала обаче един незабелязан досега детайл му се набива в очите. Образът на полицая, изключително важен за действието, не е достатъчно реалистичен.

Н. прочита отново романа от начало до край. После го препрочита още веднъж и още веднъж. Няма съмнение. Образът на полицая е сбъркан. Не е лош. Дори би го нарекъл силен герой, но определено е сгрешен в дребните детайли, които според Н. са най-важния елемент от създаването на един герой. Именно те създават илюзията, че героят е жив, не друго.

Н. постепенно стига до заключението, че този път образът на полицая ще е това, което ще спре романа, това заради което той няма да бъде награден, заради което за пореден път вратата пред клуба на „големите писатели” ще му бъде затръшната. Той не може да си го позволи и в продължение на две седмици си блъска главата как да подобри образа на полицая. Подхваща тази редакция десетки пъти и всеки следващ става по-лош от първоначалния вариант. Н. стига до състояние на пълно отчаяние, до желанието да стрие на сол принтираната версия, върху която отбелязва редакциите със синя химикалка и до повтарящата се в съзнанието му картина как вдига лаптопа си и го разбива в стената.

Тези мисли изчезват от главата му, когато открива решението на проблема. Толкова е лесно! Как не се е сетил досега! Вместо да си блъска главата, той вече можеше да е редактирал образа на полицая, само да се беше сетил по-рано. Единственото, което трябва да направи, е едно проучване на място.

Н. се обажда на няколко приятели в търсене на помощ и скоро открива към кой да се обърне за съдействие. Благодарение на приятелски услуги и отзивчивостта на някои хора, той ще бъде прикачен към местен полицай за една вечер.

Тук се пренасяме в районното управление, където началникът съобщава на полицая З., че към него за една вечер ще бъде прикачен цивилен. З. негодува. Тази игра хич не му харесва. Нали ако нещо се случи с цивилния, той ще носи последствията. З. си позволява добре да напсува непознатия си придружител. Какво си мисли този педераст, казва той, деба нещастника, че ей така ще ми дойде в смяната и ще го развявам цяла вечер като някой импотентен хуй с мен? Не, кажи му, че няма да стане или го закачи към някой друг. Или му кажи да отиде в смяната на тази шибана проститутка, майка си! Началникът е непреклонен, поставя З. пред свършен факт и той няма как да се измъкне. Между другото знаеш ли какъв е цивилния? пита началникът. Освен, че е педераст, за него нищо друго не знам! отговаря З. Престани да обиждаш човека, той е писател, който се опитва да завърши романа си, усмихва се началникът. И с какво мога да му помогна аз? Да му направя чикия? пита язвително З. Не, той иска да изкара смяна с теб, защото в романа му имало полицай. Абе тоя за някакъв лайнян литературен герой ли ме взема? изкрещява З. и тряска вратата.

Следващия следобед Н. се появява в полицейското управление, където началникът го запознава със З., който в началото на срещата е също толкова язвителен, колкото е бил и предишния ден. Сам виждаш какви са полицаите, Н.... Обикновени хора. Може би това ще ти помогне, казва началникът на Н. и им пожелава хубав ден, след което двамата се запътват към патрулката.

По принцип имам партньор, но заради теб, глупако, тази вечер ще съм сам, ядосва се З. За известен период от време той продължава да обижда Н.. В яда си З. му разказва мръсни вицове за полицаи, а когато репертоарът му от вицове за полицаи се изчерпва, продължава с редовните мръсни вицове. Н. се държи спокойно и невъзмутимо си води бележки в малък червен тефтер. Това още повече ядосва З.

Малко по малко яда на З. минава и той се примирява с положението. Слънцето залязва, а той започва да се пита какъв точно роман пише Н. На него му се ще да попита, но го намира за неуместно след обидната тирада и мръсните вицове. З. се пита с какво впечатление ще остане Н. за полицаите, как ще ги представи в книгата си и чак сега осъзнава, че докато писателят е с него, той не е просто полицай, а е събирателен образ на всички свои колеги. В З. изведнъж натежава едно ново за него чувство за отговорност.

Говорът на З. се променя. Неочаквано за самия себе си, той открива, че избягва вулгарните думи, с които е пълен речникът му. В никакъв случай не се изразява изящно, това не е в неговата природа, но ако не друго, поне го прави прилично. Но не само говорът му се променя, а и темите на разговора. В началото той както всеки ден изразява негодувание срещу дупките по пътищата, безотговорното шофиране и неспазването на правилата за движение, срещу повишаването на престъпността и дребното хулиганство, срещу липсата на гражданска съвест и още купчина подобни глупости. Но сега в паметта му изникват събития, които той излива пред писателя. Негови спомени и спомени на други полицаи. Проявени геройства при акции. Непредвидени умирания. Загуби на партньори. Малки и прозаични по принцип случки, пълни с човещина. Понякога полицейската маска се смъква в историите и полицаите се превръщат в обикновени хора, които преживяват обикновени неща: разводи, загуба на роднини, неочаквани влюбвания, дни, в които нищо не им върви. Друг път полицейската маска и човекът стават едно и той описва пренасянето на професията в дома. Полицаят като син. Полицаят като съпруг. Полицаят като баща. Или полицаят се сблъсква с действителността. С това колко трудно е да бъдеш полицай в тази страна, в това време, в този живот.

Това е всичко, за което си е мечтал Н. Неговата синя химикалка се движи с ужасно бавна скорост по тефтера. Той я захвърля, изважда от кожената си чанта за едно рамо цифровия диктофон, който предвидливо е взел със себе си и без да пита за разрешение, го включва, след което вдига тефтера и продължава да записва, за да вниманието на полицая се фокусира върху тефтера, а не върху диктофона.

Н. си мисли, че ще изкара така цялата нощ и е доволен. Тези истории ще му помогнат да завърши романа безпроблемно и след това само ще трябва да чака идването на славата с неговото публикуването. Тогава, в четири сутринта по радиото съобщават на З. за опит за самоубийство в района.З. включва сирената и светкавично потегля към мястото на инцидента като сякаш съвсем забравя за присъствието на Н. в патрулката.

По сутрешните безлюдни улици те бързо стигат до триетажната къща, на чиито покрив се е качил едър и видимо пиян мъж на възраст около трийсет години, който размахва в ръката си пистолет и крещи, че ако най-добрият му приятел не дойде, ще се хвърли. З. е първият полицай, който пристига. Повикани са и пожарникарите, но те ще се появят след двайсетина минути. З. разбира, че в къщата се намира Alert Shot Bar от разреваната барманка, която току-що е затворила заведението. З. й дава думая, че няма да позволи на мъжа, който се казва Д., да се нарани. Повечето пъти, успокоява я З., това са пиянски истории. Приятелят ти всъщност не иска да скочи. Това е една от онези истории, които човек забравя със събуждането на сутринта.

З. говори с Д. или по-скоро си крещи с него. Убеждава го, че няма смисъл да скача, моли го да слезе. Д. го замеря с керемиди и продължава да размахва пистолета. Това продължава десетина минути, докато Н., който е стоял до патрулката, не се приближава до З. и не го пита тихо дали това е обичайната процедура.

Така З. си спомня за присъствието на Н. и за това, че в момента той е събирателен образ на всички полицаи. В нашата професия няма стандартни процедури, казва на Н. той, пита разплаканата барманка как да излезе на покрива и бегом нахлува в къщата.

Н. е въодушевен. Не си е и представял, че ще попадне на полицейска акция, и то на такава, при която да няма опасност за него самия. Друго ще бъде ако присъства на престрелка, нали? Но това е нещо незначително. Пиянска история. Едно пиянде, което всеки момент ще слезе от покрива. И въпреки това ситуацията е истинска, един човешки живот виси на косъм. Може би Н. е мечтал цял живот да преживее нещо подобно.

Три минути по-късно от един прозорец под покрива се чува гласа на З., който казва, че ще излезе на покрива. Качвам се при теб, казва той на Д., не стреляй. Не съм въоръжен. Той протяга ръце и се хваща за една греда, набира се. Д. го заплашва, вдига пистолета и стреля във въздуха. З. вече се е покатерил върху покрива. Д. насочва пистолета към него. Газов е, не можеш да ме убиеш, казва З., който изглежда е стигнал до това заключение по звука от изстрела. Но мога да те зашеметя и тогава ще паднеш, отговаря Д.. Пръстът му трепери върху спусъка.

В продължение на десет минути З. говори изключително спокойно, логично и разумно. Успява да убеди Д., че от действията му няма смисъл, Д. хвърля пистолета върху керемидите и той изтрополява металически в улука. Добре, казва З., сега ще дойда при теб, ще те взема и двамата ще слезем заедно долу. Д. се разревава. Казва, че не е искал да го прави, олюлява се. Само по-спокойно, казва З., да не стане някоя беля и прави крачка напред.

Но белята става, З. се подхлъзва, свлича се, пада и умира на място.

Н. не помръдва. Пита се дали не трябва да провери пулса на З., но не може да се отлепи от мястото си. Барманката се спуска върху него, прегръща го и се разревава тройно по-силно. В очите на Н. напират сълзи, които така и не успяват да потекат по бузите му.

На местопроизшествието пристигат пожарникарите. Д. моли някой да му помогне да слезе. Н. предлага да използват стълбата на камиона, но те му обясняват, че тя няма да стигне до покрива. Двама пожарникари се качват на покрива, внимателно се осигуряват с въжета и свалят циврещия Д.. Полицаите от втората патрулка, дошла веднага след пожарникарите, го арестуват, набутват го грубо в патрулката и потеглят към полицейското управление.

Пожарникарят, който изглежда е командирът на бригадата, иска от Н. да му обясни какво се е случило. Н. с треперещ глас разказва събитията от момента, в който са спрели с патрулката пред къщата до момента на смъртта на З. Докато той разказва, двама санитари и един доктор пренасят с носилка тялото на З. към линейката. Искате да кажете, че той се е качил там на своя глава? изумява се командирът на пожарникарите. Това е против всякакви правила. Н. повтаря думите на З., че понякога стандартните процедури не се спазват. Да, отговаря командирът на пожарникарите, и сами можете да видите в кои случаи!

Месец по-късно Н. завършва романа и след половин година той е публикуван под заглавието „Полицаят, който стана светец”. Книгата веднага заема челно място в класациите на водещите книжарници и осем месеца по-късно е удостоена с най-голямата награда за роман в България. Критиците не спират да хвалят книгата и в частност недостижимото описание на полицая и на неговия занаят, а полицаите, които са чели книгата, твърдят, че това са пълни глупости и че полицаят от романа няма нищо общо с действителността.  

Мой разказ е номиниран за наградата на публиката в конкурса за разказ на Bushmills

Разказът се казва "Възкресение" и ще го публикувам в блога след приключването на конкурса.

Дотогава можете да го прочетете, ако последвате посочения линк.

Също така можете и да гласувате за него, но само по собствено желание.



http://www.otkraivreme.bg/%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%BA%D1%83%D1%80%D1%81%D1%8A%D1%82/

Покана 4х4=2012: 12 май Пловдив, 18 май София

12 май – ПЛОВДИВ – Място: паркинг на ул. „Станислав Доспевски“ – Начало: 20:30

18 май – СОФИЯ – Място: лятна сцена в Борисова градина – Начало: 20:00


4х4 продължава и през 2012 с двойна сила. Към четиримата поети (Ясен Василев, Радо Чичев, Иван Димитров и Миро Христов) се присъединяват музикантите Ангел Додов и Любомир Брашненков с авторска музика, създадена специално за стихотворенията на представлението.

4х4 започна през 2011 като литературна шега с размяна на роли на Нощта на музеите и галериите в Пловдив и прерасна в поетично представление, което обиколи 6 български града през декември 2011, благодарение на програмата Изкуство в движение на Art Office.

През 2012 нивото отново се качва и стихотворенията са се превърнали в музикални парчета (половината от които са съвсем нови и се изпълняват за първи път), а поетите – в техните единствени възможни изпълнители. Премиерата по традиция отново ще е в Пловдив – на феста отец Паисий на 12 май, а следващото представление – на 18 май на лятната сцена в Борисова градина в рамките на седмиците на четенето, организирани от София:Поетики. Така че гответе се.

Печалба от тото

Разказът беше публикуван преди няколко седмици във вестник "Преса".


Бъдещият български класик Н. е световно неизвестен, дори локално неизвестен писател. Тиражите на книгите са му незначителни дори на фона на незначителните тиражи в България и това е в голяма степен обезкуражаващо. Някой друг вероятно би се отказал от несигурното настояще на писател и би потърсил бъдеще като журналист или сценарист, но не и Н., който е твърдо решен да се утвърди като писател или да умре от мизерия. Той стои далеч от „литературните професии”, за да не навреди на писането си, вярвайки, че трябва да влага творческите си сили есинствено в своите неща и вследствие на това е принуден да работи като нощен пазач в училище в „Лозенец”, а със заплатата едвам успява да преживява.

Добре, че са спорадичните хонорари, когато публикуват я някой негов разказ, я някое есе, но е излишно да казваме, че това се случва рядко. В България се срещат все по-малко списания и вестници, които публикуват литература на страниците си. Неслучайно наскоро един писател, известен преди 89-та с късите си разкази, публично е обявил смъртта на късия разказ.

Всеки преживява трудни моменти и Н. не прави изключение. От няколко дни зъбите зверски го болят. От години все не му достигат средства да се погрижи за тях. Почти е спрял да спи, да се храни. Жабурка устата си билки и чака заплата, за да отиде на зъболекар, но ще чака още цели десет дни.

Болката го кара да омекне. Дали да не помисли за сериозна работа на половин щат, мисли той на първия ден, а на четвъртия вече мрачно се колебае в бъдещето си на писател. Има ли смисъл да продължава да играе тази игра на литература? Резултати липсват, само проблеми, а зъбите не спират да го болят.

На петия ден случайно попада на филма „Тайната”, чиято основна идея е, че целият живот е в ръцете ни и единственото, което трябва да направим, е да насочим енергията си към осъществяване на нашите желания и те ще станат реалност.
По принцип Н. не би приел доста монотонния филм сериозно, но в неговото бедстващо състояние той някак се въодушевява. Ами ако всичко наистина е в неговите ръце? Има ли защо да мизерства, да живее в бедност, благородна и творческа, да, но ужасяваща, особено когато го болят зъбите.

Н. излиза на разходка. В началото на юли дори панелените комплекси действат умиротворяващо. Той обикаля обичайните си маршрути, без да седне да изпие обичайното кафе в кварталната кръчма, където пияниците обичайно се въргалят по масите напук на обедните часове.

Несъзнателно Н. се озовава в тото пункт, грабва един фиш и го попълва с първите цифри, които му идват наум. Като знае тайната, защо да не спечели от тотото? Така ще има възможност да се отдаде на писането без досадните тревоги с плащането на сметки, планирането на бюджета и липсващото от две години излизане извън София.

Попълвайки фиша, Н. не спира да повтаря как ще спечели. До тегленето остават три дни.

Първия ден Н. не пише изобщо, изменяйки на принципа си да не оставя ден без ред. За сметка на това от сутринта до вечерта той повтаря наум как ще спечели шестица от тотото.

На втория ден планира какво ще прави с печалбата. Ще си купи мезонет или неприлично голям апартамент в центъра. Ще отвори бар. Защо не отвори и театър, та някой да поставя пиесите му, към които досега никой не проява интерес. Определено ще вложи част от парите си в литературата. И издателство може да създаде.

На третия ден обаче го обземат съмнения. Ще издава книгите си, без да го интересува дали те ще се продават. Ще продуцира пиесите си, без значение дали за тях има публика, или не. И какво ще стане с мечтата му да се утвърди като писател? Изобщо може ли да се утвърди като писател, ако публикува каквото си поиска. Със сигурност като разполага с неприлично много пари, ще му се подмазват, ще го ласкаят. Как ще разбере дали това, което е написал си струва? А колко работа ще го затрупа! Богатите хора са най-заети. Откъде ще има време да пише следващите си роман, пиеса, разказ?

С наближаването на тегленето Н. осъзнава, че не иска да удари шестицата и е обладан от неимоверен страх, че е настроил вселената как ще спечели и че целият живот ще рухне пред очите му. Не, той няма да позволи това да се случи. Няма да спечели.

Тегленето започва.

Първата цифра е две, тя присъства във фиша на Н. Втората и третата цифри, шест и осем – също. На Н. му прилошава. Иде му да хвърли фиша през прозореца или да го скъса, но ръката му не иска да го пусне. Четвъртата цифра 34 е и четвърто попадение. Защо ми трябваше, защо ми трябваше да си пожелавам подобна глупост, ядосва се Н. Как ще пиша сега? Какво направих с живота си?

Последните две числа са 13 и 43 и не са отбелязани във фиша на Н. Когато установява, че се е разминал с четворка, той отдъхва, отваря бира и се изтяга на дивана. Поне този път му се е разминало. Какво щастие! Каква печалба за бъдещето му на писател!

Четене в "На седмото небце"

Утре, вторник, ще гостувам в "На седмото небце". Вероятно ще кажа няколко думи за четенето на пиесата ми "Очите на другите" в Ню Йорк. Но това няма да е главното. Ще чета избрани парчета от дебютната си стихосбирка "Поет на портрет".

Заповядайте от десет вечерта.

Спомен за една невъзможна възможност

Почти всяка вечер я вижда с различен мъж в Alert Shot Bar. Тя пие вино или бира, той – водка. Тя сяда на някоя маса, обгражда се с приятели. Май всички са й приятели. С такова впечатление е останал. На всичко отгоре мъжете постоянно я свалят. Сядат до нея. Говорят й. Ръцете им се плъзват към бузата или към косата й. Понякога тя ги отблъсква, но често сякаш забравя да го стори и се прегръща с тях, целува ги, гали ги. Тръгват си заедно. Как продължава вечерта им, той не е в състояние да каже, но на следващия ден тя се държи сякаш вчера нищо не е станало, сяда на масата при приятелите си и всичко започва отначало.

Той се поздравява с нея. Понякога си подхвърлят незначителните думи, които хората използват за да подхранват разговори, които на следващия ден никой вече няма да помни.

- Днес четох, че...

- Един приятел обича да казва...

- Последният албум на Radiohead е страхотен, нали?

Ако трябва да бъде честен, той не обича да говори с нея, а да стои в някой ъгъл и да я наблюдава. Харесва очертанията й и някъде между десет и единайсет вечерта нерядко се случва да примре по тях.

Често си представя как някой ден се приближава към нея. Казва й нещо, което му дава повод да я прегърне. Прегръща я дълго и силно. След това може би я целува. Може би тя му отвръща, или пък не. Кой може да каже? Може би сяда до нея, слага ръка на гърба й, смеят се до края на вечерта и от време на време допира устните си до нейните, допира ги до косите, до врата й. Може би вдишва аромата, който се разплисква на вълни от тялото й. Може би след това тя ще поиска да се приберат заедно. Ще си хванат такси до апартамента й, или до неговия. Ще се качат на задната седалка и ще се целуват, докато таксиметровият шофьор тайно ги следи с поглед в огледалото за задно виждане. Когато стигнат в апартамента може би няма да има сили да изчака да се озоват в спалнята, за да я съблече съзерцателно и ще го направи още в коридора. Може би ще легнат на пода, или на канапето в хола, или пък в леглото. Може би ще се докосват дълго без да стигат по-нататък. Може би ще настръхват заедно до сутринта. Или той няма да издържи на изкушението и ще се прокрадне в нея като дете, което се прибира вкъщи по-късно от разрешеното и се стреми да не разбуди родителите си? Или ще нахлуе в нея като камък през витрина и след това цели дни тялото му ще гърми в трясъка на хиляди натрошени парчета стъкла?

Може би това ще се случи някой ден, или няма да се случи никога.

И тази вечер той седи над чаша водка с вишнев сок, наблюдава я. Мисли си за невъзможните възможности и за възможните невъзможности. Мисли си колко би искал някой ден нещо между тях да се случи и колко не би искал това да се случи. Колко жалко би било ако на следващия ден след тази измислена среща, тя се появи в бара и както обикновено, се държи сякаш нищо не е станало. Мисли си как тогава не би бил в състояние вече да следи с поглед очертанията й в мижавата светлина на бара и да примира по тях сред цигарения дим някъде между десет и единайсет часа вечерта. Как не би могъл никога повече да й проговори, нито да я вижда, нито дори да се разминава безмълвно с тея. Или как двамата пристигат весело ръка за ръка и тя се държи така, че целият бар да разбере, че сега са заедно. Мисли си как би продължила връзката им. Дали ще изкарат дълго? Дали някой ден ще имат деца и той ще води за ръка невръстния си още син на детска градина сред ръсещия се валсово сняг в седем сутринта? Или ще си омръзнат, ще се разделят и телефоните им с месеци ще дават свободно? Или ще си вдигат скандали и ще се ненавиждат? И тя ще го замери злостно с „Възможност за остров” на Уелбек, една от любимите му книги. Или може би след като скъсат, ще останат добри приятели и тя ще му се обажда в два сутринта за да сподели някоя невидима за другите тревога, радост, болка. Кой може да каже?

Тази вечер, някъде между десет и единайсет вечерта, тя минава край него по пътя към следващото си вино. Поздравява го и му се усмихва. Той не й отговаря.

Разказът наскоро беше публикуван във вестник "Труд"