Чак сега се сещам да пиша тук за представянето на "Животът като липсваща лъжица" в Пловдив.
То ще се състои в "Петното на Роршах" от 19:00.
Заповядайте.
По-добре закъсняла покана, отколкото никаква.
вторник, март 22, 2011
сряда, март 09, 2011
вторник, март 01, 2011
Част от една дълга поема
Говорят за световни кризи. Моите финанси и без това
винаги са били в криза. Откакто се помня парите
се измъкват от джобовете ми или въобще не попадат там.
Аз съм просто един беден прахосник, който обича да се
чука с луната и да изнасилва звездите, една по една.
И продължава да го прави, въпреки че вселената се
разширява и той трябва все по-бързо да бяга: от звезда
към звезда и обратно към луната.
За какво са ми пари, когато имам видения? Когато
всеки ден се измислям наново, докато пръстите ми
спринтират по клавиатурата в танцът на танците,
в най-разумната лудост, в чиста проба контролирано
безумие. И дъждовното им тракане по копчетата
се изтича в моето лично евангелие, носещо благата
вест, че пак съм жив. Че съм възкръснал и съм се
издигнал над деня. Видял съм трупа си, убит от деня
и заровен в деня, прозрял съм неговата призрачност,
неговата недостатъчност, разплел съм и съм изтъкал
отново всичките му комплекси, дефекти, грапавини –
до най-незначителната бенка. После съм се възнесъл
в белите райски селения на литературата, закусвал съм
с Капоти, пял съм с Уитман, стопирали сме двамата
с Керуак по черните дупки на вселенските пътища,
пили сме с Буковски, играли сме на рулетка с Достоев-
ски, ходили сме на риболов със Селинджър, запознали
сме се с бащата на Кафка, разминали сме се с Гео Милев
и Яворов – с три хубави очи... И ето пак съм сам,
втренчен във вечността на белия компютърен лист, леко
задъхан от галопирането върху думите. Гладен, но сит.
Натъпках корема си с поезия и ще имам сили за още
дни и нощи, после пак ще закъркори. Всъщност само
поезията засища моя глад. И само тя ме кара да огладнея.
Говорят за световни кризи. Моите финанси и без това
винаги са били в криза. Откакто се помня парите
се измъкват от джобовете ми или въобще не попадат там.
Аз съм просто един беден прахосник, който обича да се
чука с луната и да изнасилва звездите, една по една.
И продължава да го прави, въпреки че вселената се
разширява и той трябва все по-бързо да бяга: от звезда
към звезда и обратно към луната.
За какво са ми пари, когато имам видения? Когато
всеки ден се измислям наново, докато пръстите ми
спринтират по клавиатурата в танцът на танците,
в най-разумната лудост, в чиста проба контролирано
безумие. И дъждовното им тракане по копчетата
се изтича в моето лично евангелие, носещо благата
вест, че пак съм жив. Че съм възкръснал и съм се
издигнал над деня. Видял съм трупа си, убит от деня
и заровен в деня, прозрял съм неговата призрачност,
неговата недостатъчност, разплел съм и съм изтъкал
отново всичките му комплекси, дефекти, грапавини –
до най-незначителната бенка. После съм се възнесъл
в белите райски селения на литературата, закусвал съм
с Капоти, пял съм с Уитман, стопирали сме двамата
с Керуак по черните дупки на вселенските пътища,
пили сме с Буковски, играли сме на рулетка с Достоев-
ски, ходили сме на риболов със Селинджър, запознали
сме се с бащата на Кафка, разминали сме се с Гео Милев
и Яворов – с три хубави очи... И ето пак съм сам,
втренчен във вечността на белия компютърен лист, леко
задъхан от галопирането върху думите. Гладен, но сит.
Натъпках корема си с поезия и ще имам сили за още
дни и нощи, после пак ще закъркори. Всъщност само
поезията засища моя глад. И само тя ме кара да огладнея.
сряда, февруари 09, 2011
Откъс от романа ми "Животът като липсваща лъжица" на английски
Този откъс излезе в италианското списание "Brown Bunny Magazine".
Това е линкът към публикацията: http://brownbunnymagazine.wordpress.com/2011/02/09/life-as-a-missing-spoon-excerpt-by-ivan-dimitrov/
Благодаря на Анжела Родел за прекрасния превод.
IS THAT ALL? Is that all you have to say about Zhana, he screams to himself. You’re talking about the best month-and-a-half of your life and the only thing you can come up with is that? What’s the matter with you, you stupid bastard? You’re not trying to tell me that your most beautiful memories are foggy, while you remember the bad ones down to the last detail? No, that can’t be true. Everything must have left a mark. Zhana is in there somewhere. The only way to get her back is to talk about her. So talk! Talk! Talk, you stupid fucker! Talk, you fucking zombie! Talk, asshole!
Talk about the mornings, when she was the first thing you saw, and how while she was still asleep, you would study the small mounds of her breasts as they slowly kept time, and her closed eyelids, her eyeballs spinning under them, trying to catch a glimpse of you. Talk about her eyes opening and the fluffy, feline stretching of her arms. About the happy crunching of toast with peanut butter, which you ate then for the first time and which you still eat to this very day in memory of those mornings.
Talk about those walks that never happened. About all the times you wanted to go out into the sun, but stayed in the apartment because you were both shining. About how you would try to hide your glow with a blanket, bundled up and left alone together in the primordial darkness. About the burned food you would gulp down with delight, because the touch alone, yes, the touch of your hands alone fixed the taste of all those fucked up meals. About those minutes on the balcony, when you would both go out and look at the passersby in the cold, telling yourselves that you would never be as anonymous, unhappy and straight-laced as them. About the panel block apartments, which were no longer panel blocks. About the carpet and its honey stains that glittered like gold stars. About the television that went blind and mute for good. Yes, talk about the television, because people are so sunk into television that not only can they not see the person next to them, they can’t even see themselves, they have completely lost their ability to see.
Talk about what you found out about her. Talk about her hair, her eyebrows, her nose. About her eyelashes, cheeks, lips, chin, her neck. About her shoulders, those beloved shoulders, which you gazed at as if into a crystal ball, wrongly foretelling the future just because of the sensation of her touch. About her elbows, her thin hands, palms, fingers, nails, breasts. About the vertebrae of her back, which you counted with your index, middle and ring fingers from back to front and front to back towards infinity. About the curves of her sweet ass. About her ribs, navel, hips. About the secret between her legs, about the black hole that led you away to other universes. About the inside of her thighs, her knees, slightly boyish and covered with traces of old scrapes. About her calves, the soles of her feet, talk about everything.
Talk about the conversations, about that personal apocrypha, the only thing you have left. About your plans to go to her villa in the Rhodopes, which you never did see. About how you were going to move there for a few months and curl up in that commune of yours, where you would get clean. About how when you would go to the market in the center of the village, your expression would change, because you would know you were leaving her alone, that you were getting farther away from her. About the sorrow that would be written on your face at the store, and about your happiness at the thought that you’d soon be going back to her. And because of that, because of that whole change, she would be the only one who would know your true face. About how you were only real when you were with her.
About how the two of you had figured out that popping pills wasn’t the way to kick drugs. About the only way, which is to suffer, convulse, groan, sweat and grind your teeth. And your world, in which you were Adam and Eve. About the world, which only Boyan was a part of. He was happy for the two of you, because he saw in you what he himself had lost. About his smile, that other smile, which never crossed his face again after that. About your paradise. About that paradise, where the only thing that darkened your days was the uncertainty. About how you had clung to Zhana. About how you didn’t know how to live without her. About how you didn’t know what would happen tomorrow. About how you didn’t know…
I DIDN’T KNOW THAT SEPARATION WAS STALKING US SO DOGGEDLY. I didn’t know that a former patient from the clinic had been horrified at the morphine treatment program. That he’d taken his story to a private television station. I didn’t know that Mirage’s only goal was to make money by getting us high. G.M., the patient in question, as we later found out, had been taking morphine for more than a year. His fate was a fate shared by many other addicts. He got in touch with the TV station and told them his story, which led to a media investigation. The head of the clinic disappeared. Mirage turned out to be just another lie. A lie about getting clean that drags you further down into addiction and whose only goal is to suck money out of desperate parents who have become exceptionally trusting in their despair. There was a lot of media buzz around the incident, which quickly found its way to courts. Complaints were lodged and the judicial system slowly began digesting the new trial.(…)
Това е линкът към публикацията: http://brownbunnymagazine.wordpress.com/2011/02/09/life-as-a-missing-spoon-excerpt-by-ivan-dimitrov/
Благодаря на Анжела Родел за прекрасния превод.
IS THAT ALL? Is that all you have to say about Zhana, he screams to himself. You’re talking about the best month-and-a-half of your life and the only thing you can come up with is that? What’s the matter with you, you stupid bastard? You’re not trying to tell me that your most beautiful memories are foggy, while you remember the bad ones down to the last detail? No, that can’t be true. Everything must have left a mark. Zhana is in there somewhere. The only way to get her back is to talk about her. So talk! Talk! Talk, you stupid fucker! Talk, you fucking zombie! Talk, asshole!
Talk about the mornings, when she was the first thing you saw, and how while she was still asleep, you would study the small mounds of her breasts as they slowly kept time, and her closed eyelids, her eyeballs spinning under them, trying to catch a glimpse of you. Talk about her eyes opening and the fluffy, feline stretching of her arms. About the happy crunching of toast with peanut butter, which you ate then for the first time and which you still eat to this very day in memory of those mornings.
Talk about those walks that never happened. About all the times you wanted to go out into the sun, but stayed in the apartment because you were both shining. About how you would try to hide your glow with a blanket, bundled up and left alone together in the primordial darkness. About the burned food you would gulp down with delight, because the touch alone, yes, the touch of your hands alone fixed the taste of all those fucked up meals. About those minutes on the balcony, when you would both go out and look at the passersby in the cold, telling yourselves that you would never be as anonymous, unhappy and straight-laced as them. About the panel block apartments, which were no longer panel blocks. About the carpet and its honey stains that glittered like gold stars. About the television that went blind and mute for good. Yes, talk about the television, because people are so sunk into television that not only can they not see the person next to them, they can’t even see themselves, they have completely lost their ability to see.
Talk about what you found out about her. Talk about her hair, her eyebrows, her nose. About her eyelashes, cheeks, lips, chin, her neck. About her shoulders, those beloved shoulders, which you gazed at as if into a crystal ball, wrongly foretelling the future just because of the sensation of her touch. About her elbows, her thin hands, palms, fingers, nails, breasts. About the vertebrae of her back, which you counted with your index, middle and ring fingers from back to front and front to back towards infinity. About the curves of her sweet ass. About her ribs, navel, hips. About the secret between her legs, about the black hole that led you away to other universes. About the inside of her thighs, her knees, slightly boyish and covered with traces of old scrapes. About her calves, the soles of her feet, talk about everything.
Talk about the conversations, about that personal apocrypha, the only thing you have left. About your plans to go to her villa in the Rhodopes, which you never did see. About how you were going to move there for a few months and curl up in that commune of yours, where you would get clean. About how when you would go to the market in the center of the village, your expression would change, because you would know you were leaving her alone, that you were getting farther away from her. About the sorrow that would be written on your face at the store, and about your happiness at the thought that you’d soon be going back to her. And because of that, because of that whole change, she would be the only one who would know your true face. About how you were only real when you were with her.
About how the two of you had figured out that popping pills wasn’t the way to kick drugs. About the only way, which is to suffer, convulse, groan, sweat and grind your teeth. And your world, in which you were Adam and Eve. About the world, which only Boyan was a part of. He was happy for the two of you, because he saw in you what he himself had lost. About his smile, that other smile, which never crossed his face again after that. About your paradise. About that paradise, where the only thing that darkened your days was the uncertainty. About how you had clung to Zhana. About how you didn’t know how to live without her. About how you didn’t know what would happen tomorrow. About how you didn’t know…
I DIDN’T KNOW THAT SEPARATION WAS STALKING US SO DOGGEDLY. I didn’t know that a former patient from the clinic had been horrified at the morphine treatment program. That he’d taken his story to a private television station. I didn’t know that Mirage’s only goal was to make money by getting us high. G.M., the patient in question, as we later found out, had been taking morphine for more than a year. His fate was a fate shared by many other addicts. He got in touch with the TV station and told them his story, which led to a media investigation. The head of the clinic disappeared. Mirage turned out to be just another lie. A lie about getting clean that drags you further down into addiction and whose only goal is to suck money out of desperate parents who have become exceptionally trusting in their despair. There was a lot of media buzz around the incident, which quickly found its way to courts. Complaints were lodged and the judicial system slowly began digesting the new trial.(…)
вторник, февруари 01, 2011
Бавно изговорен свят 2
поезия от
стефан иванов
иван ланджев
иван димитров
музика и образи от
блуба лу
този петък от 19 часа
в театрална работилница сфумато
вход: 10/6/3 лева
петък, януари 28, 2011
Разказ на коорпоративния поет за това как една утопия се оказва антиутопия, в резултат на което се налага той да отпътува към една друга Утопия
Текстът ще бъде публикуван в "Литературен вестник" и е част от втората литературна работилница, посветена на утопията.
Скъпи читателю,
преди няколко месеца „Литературен вестник” покани избрани поети на пътешествие до остров, наречен Утопия. Благодарение на огромния си за подобно издание тираж и голямото количество спонсори, той пое разноските както за пътуването, така и за престоя. Предложи и създаването на луксозна антология, която да ознаменува завръщането ни на българска земя от там. Някои читатели на вестника се бяха притеснили, че за известен период от време България ще остане без водещите си поети, но ние успяхме да разсеем тези колебания чрез медиите и започнахме да се готвим за пътуването.
Тази експедиция представляваше своеобразен Ноев ковчег, в който бяха събрани всевъзможни видове поети. С единственото изключение, че не бяхме натъпкани в ковчег, а в самолет на Bulgarian Airlines, които (както е известно на всички) не стават за нищо, ако изключим тяхното списание, в което неведнъж са публикували мои стихове по рекламните страници.
На предварителна среща в редакцията на „Литературен вестник”, заемаща два етажа от луксозна сграда в Центъра, част от поетите се възпротивиха на моето включване към тази експедиция. Те твърдяха, че в Утопия няма място за корпоративни поети, тъй като в Утопия нямало място за каквито и да е корпорации. В крайна сметка обаче ние достигнахме до взаимното разбиране, че несъмнено имаме сходни интереси, независимо от това кой какво пише и кой от какви теми се интересува. Освен това аз успях да ги убедя, че в една съвременна Утопия не може да няма място за корпорации, защото корпорациите са нещо до голяма степен утопично, както и рекламите, с които се опитват да стигнат до широката публика. В този смисъл, казах им, именно аз съм човекът, който досега най-много е практикувал утопично писане. Нали аз работя с корпорации? Нали стиховете ми излизат в техните реклами? Нали те финансират издаването на стихосбирките ми, които са винаги с твърди корици и нестандартно оформление?
Така ние отпътувахме, пристигнахме, заселихме се на острова, наречен Утопия. На мен ми бе отпуснат мезонет на ъгъла на бул. „Аристотел” и ул. „Платон”. Бях доволен. Имах спокойствие. Разхождах се. Посещавах често Библиотеката, Театърът, Градината. Разхождах се с часове по улица „Мирча Елиаде”. Посещавах какви ли не места. Това беше една от основните ни задачи. Да наблюдавахме живота в тази утопия.
Но мен най-много ме притесняваше отсъствието на „Кока кола”. Аз, естествено, неведнъж съм работил с тази компания, с прародителката, с богинята-майка на съвременните корпорации. Неведнъж съм писал поеми за черния цвят на напитката. Неведнъж съм писал за червения етикет на шишето и съм го оприличавал на изгрева. И неведнъж съм римувал капачката на „Кока кола” с луната и съм наричал мехурчетата й на звездите от Орион. В този смисъл аз не можех да проумея отсъствието на „Кока кола” от нашата Утопия. Е, имаше Пепси, но какво от това?
Нещата до голяма степен си дойдоха на мястото, когато получихме новини от известния критик Искендер Голобрадов. Този критик беше в състояние не само да убие с рецензия всеки писател, но неведнъж се беше заканвал, че ще отстреля цялата българска литература някоя сутрин още преди да е закусил. В последните години обаче между него и нас, писателите, се беше установило състояние на мир. Това беше в голяма степен успокоително, понеже работата на един писател е да пише, а не да води безкрайни дискусии с критиците. Всъщност работата на един писател е да остави критиците да водят колкото дискусии си искат за неговото творчество, като в това време съвсем деликатно подклажда тези дискусии със спорадични реплики.
Искендер Голобрадов ни информира, че по време на нашето отсъствие на страниците на „Литературен вестник” се разгоряла стихийна дискусия относно островът, на който сме били изпратени. Отначало Голобрадов повдигнал въпроса дали това изобщо е утопия като се позовал на известни еколози, които в свои доклади били заключили, че утопичните острови са един отдавна изчезнал вид. А някой си адвокат Козаров заявил, че ние сме били пратени не в утопия, а в антиутопия. Дискусията прерастнала в други вестници като в нея взели участие не само хора от сферата на културата, но и обикновени читатели, а кулминационен момент било включването на самия премиер, който обвинил „Литературен вестник”, че ние сме били пратени на Антиутопия вследствие на определени корупционни схеми, които той отдавна се опитвал да разбие. Президентът се противопоставил на премиера. Така спорът е прерастнал в един истински медиен бой, в резултат на който бил уволнен Министъра на външните работи.
Наложи се „Литературен вестник” да назначи експертиза, която със сигурност да установи дали островът, на който се намираме, е Утопия. Фирмата „Adso & Co” (съкратено от „Adso da Melk & Co”) , която беше назначена за извършването на тази експертиза, на свой ред ни уведоми, че ще изкаже своето становище след не по-малко от два месеца. Това до голяма степен обезсмисли престоя ни на острова и доста силно разгневи събраните там поети до такава степен, че „Литературен вестник” предложи на всеки от нас да тръгне да търси своята Утопия. Той отпусна и допълнителни средства за това начинание.
Една част от поетите решиха да тръгнат заедно. Поетът Шофьор веднага се отзова и предложи услугите си. С неговия „Икарус” поеха поетът Епик, поетът Агент, поетесата Стюардеса (която единодушно беше назначена за стюардеса в Икаруса), поетът Мистификатор, поетът Showman и поетът Елинист. По пътя към тях щеше да се присъедини поетът Емигрант, който след известни колебания дали островът е утопия или не, беше емигрирал другаде (колко типично за него).
Поетът Пророк предвеща пълен крах на тази експедиция и организира втора такава, в която се включиха поетът Критик, поетът Графоман, поетът Гадател (който трябваше да му помогне с изчисляването на правилния курс към Утопия), поетът Художник, поетът Писател, поетът Импресионист и Патриотичният Поет.
Другите поети се разпръснаха. Не мога да свидетелствам за всички, но поетът Алкохолик дори не направи усилие да се вдигне от любимата си маса в любимата си кръчма на острова, а Поетът на масовия вкус остана да му прави компания. Според неговите думи като поет на масовия вкус, той и без това навсякъде се чувствал добре и нямало защо да хаби сили в подобно пътуване, щом и на острова му било комфортно.
Друга интересна двойка се заформи между Жизнерадостната Поетеса и поетът Сексуален маняк, които обявиха, че не се чувстват достатъчно поетично и затова предпочитат да напишат рецензии за предстоящата антология, която „Литературен вестник” беше поел ангажимент да издаде. На никой не му беше ясно как се пише рецензия за предстояща антология и в нас се породиха съмнения, че те са си допаднали (което никак не беше чудно, тъй като Жизнерадостната Поетеса беше навита на всички, а поетът Сексуален маниак... е... той просто беше сексуален маниак).
Левият Поет изведнъж започна да настоява сами да си направим утопия като даде първоначален срок за тази дейност от пет седмици. Никой не се върза на приказките му и го оставихме сам да си строи утопията. Поетът Меланхолик нещо се сдуха и изпадна в дълбока депресия. Като следствие на това поетът Ницшеанец официално се отрече от него. Поетът Музикант-Лирик се отказа от идеята и отпраши към Ню Орлиънс, за да се включи в някаква нова джаз група. А Поетът на Селото и Малкия град се върна в родното си село, защото му липсвало. За това никой не съжаляваше. Той и без това не преставаше да разправя истории за селото си, за някакви колоритни типажи от него като Мара Комара, Стоян Кожуха и Митко Чевермето.
За другите не мога да свидетелствам. Получи се хаос и всеки тръгна в своята посока. Малко се притеснявам за поетът Грешник, който се чувстваше виновен за този провал. Опитах се да го убедя да престане да се самообвинява, но той се беше сприятелил с поета Психар-Конформист, който подклаждаше съмненията му.
Надявам се, че след време всички ще се върнем в България и чрез страниците на „Литературен вестник” ще ви разкажем как са минали нашите пътешествия и как са изглеждали нашите утопии, ако сме ги намерили. Както и че обещаната антология ще бъде публикувана, придружена от обилен снимков материал.
Колкото до мен, аз намерих своята Утопия и утре ще летя натам. За съжаление предварителния договор, който подписах с представителни лица от тази утопия не ми дава възможност да говоря в момента за нея. Една от неговите клаузи е, че съм длъжен да напиша една поема за утопията, която ще се появи в рекламните страници на водещи вестници и списания в страната. Тази поема по договор не може да бъде същата, която трябва да напиша за „Литературен вестник”, така че можете да очаквате от мен две поеми, когато се върна. Това е засега. Чао. И до скорошни срещи.
Скъпи читателю,
преди няколко месеца „Литературен вестник” покани избрани поети на пътешествие до остров, наречен Утопия. Благодарение на огромния си за подобно издание тираж и голямото количество спонсори, той пое разноските както за пътуването, така и за престоя. Предложи и създаването на луксозна антология, която да ознаменува завръщането ни на българска земя от там. Някои читатели на вестника се бяха притеснили, че за известен период от време България ще остане без водещите си поети, но ние успяхме да разсеем тези колебания чрез медиите и започнахме да се готвим за пътуването.
Тази експедиция представляваше своеобразен Ноев ковчег, в който бяха събрани всевъзможни видове поети. С единственото изключение, че не бяхме натъпкани в ковчег, а в самолет на Bulgarian Airlines, които (както е известно на всички) не стават за нищо, ако изключим тяхното списание, в което неведнъж са публикували мои стихове по рекламните страници.
На предварителна среща в редакцията на „Литературен вестник”, заемаща два етажа от луксозна сграда в Центъра, част от поетите се възпротивиха на моето включване към тази експедиция. Те твърдяха, че в Утопия няма място за корпоративни поети, тъй като в Утопия нямало място за каквито и да е корпорации. В крайна сметка обаче ние достигнахме до взаимното разбиране, че несъмнено имаме сходни интереси, независимо от това кой какво пише и кой от какви теми се интересува. Освен това аз успях да ги убедя, че в една съвременна Утопия не може да няма място за корпорации, защото корпорациите са нещо до голяма степен утопично, както и рекламите, с които се опитват да стигнат до широката публика. В този смисъл, казах им, именно аз съм човекът, който досега най-много е практикувал утопично писане. Нали аз работя с корпорации? Нали стиховете ми излизат в техните реклами? Нали те финансират издаването на стихосбирките ми, които са винаги с твърди корици и нестандартно оформление?
Така ние отпътувахме, пристигнахме, заселихме се на острова, наречен Утопия. На мен ми бе отпуснат мезонет на ъгъла на бул. „Аристотел” и ул. „Платон”. Бях доволен. Имах спокойствие. Разхождах се. Посещавах често Библиотеката, Театърът, Градината. Разхождах се с часове по улица „Мирча Елиаде”. Посещавах какви ли не места. Това беше една от основните ни задачи. Да наблюдавахме живота в тази утопия.
Но мен най-много ме притесняваше отсъствието на „Кока кола”. Аз, естествено, неведнъж съм работил с тази компания, с прародителката, с богинята-майка на съвременните корпорации. Неведнъж съм писал поеми за черния цвят на напитката. Неведнъж съм писал за червения етикет на шишето и съм го оприличавал на изгрева. И неведнъж съм римувал капачката на „Кока кола” с луната и съм наричал мехурчетата й на звездите от Орион. В този смисъл аз не можех да проумея отсъствието на „Кока кола” от нашата Утопия. Е, имаше Пепси, но какво от това?
Нещата до голяма степен си дойдоха на мястото, когато получихме новини от известния критик Искендер Голобрадов. Този критик беше в състояние не само да убие с рецензия всеки писател, но неведнъж се беше заканвал, че ще отстреля цялата българска литература някоя сутрин още преди да е закусил. В последните години обаче между него и нас, писателите, се беше установило състояние на мир. Това беше в голяма степен успокоително, понеже работата на един писател е да пише, а не да води безкрайни дискусии с критиците. Всъщност работата на един писател е да остави критиците да водят колкото дискусии си искат за неговото творчество, като в това време съвсем деликатно подклажда тези дискусии със спорадични реплики.
Искендер Голобрадов ни информира, че по време на нашето отсъствие на страниците на „Литературен вестник” се разгоряла стихийна дискусия относно островът, на който сме били изпратени. Отначало Голобрадов повдигнал въпроса дали това изобщо е утопия като се позовал на известни еколози, които в свои доклади били заключили, че утопичните острови са един отдавна изчезнал вид. А някой си адвокат Козаров заявил, че ние сме били пратени не в утопия, а в антиутопия. Дискусията прерастнала в други вестници като в нея взели участие не само хора от сферата на културата, но и обикновени читатели, а кулминационен момент било включването на самия премиер, който обвинил „Литературен вестник”, че ние сме били пратени на Антиутопия вследствие на определени корупционни схеми, които той отдавна се опитвал да разбие. Президентът се противопоставил на премиера. Така спорът е прерастнал в един истински медиен бой, в резултат на който бил уволнен Министъра на външните работи.
Наложи се „Литературен вестник” да назначи експертиза, която със сигурност да установи дали островът, на който се намираме, е Утопия. Фирмата „Adso & Co” (съкратено от „Adso da Melk & Co”) , която беше назначена за извършването на тази експертиза, на свой ред ни уведоми, че ще изкаже своето становище след не по-малко от два месеца. Това до голяма степен обезсмисли престоя ни на острова и доста силно разгневи събраните там поети до такава степен, че „Литературен вестник” предложи на всеки от нас да тръгне да търси своята Утопия. Той отпусна и допълнителни средства за това начинание.
Една част от поетите решиха да тръгнат заедно. Поетът Шофьор веднага се отзова и предложи услугите си. С неговия „Икарус” поеха поетът Епик, поетът Агент, поетесата Стюардеса (която единодушно беше назначена за стюардеса в Икаруса), поетът Мистификатор, поетът Showman и поетът Елинист. По пътя към тях щеше да се присъедини поетът Емигрант, който след известни колебания дали островът е утопия или не, беше емигрирал другаде (колко типично за него).
Поетът Пророк предвеща пълен крах на тази експедиция и организира втора такава, в която се включиха поетът Критик, поетът Графоман, поетът Гадател (който трябваше да му помогне с изчисляването на правилния курс към Утопия), поетът Художник, поетът Писател, поетът Импресионист и Патриотичният Поет.
Другите поети се разпръснаха. Не мога да свидетелствам за всички, но поетът Алкохолик дори не направи усилие да се вдигне от любимата си маса в любимата си кръчма на острова, а Поетът на масовия вкус остана да му прави компания. Според неговите думи като поет на масовия вкус, той и без това навсякъде се чувствал добре и нямало защо да хаби сили в подобно пътуване, щом и на острова му било комфортно.
Друга интересна двойка се заформи между Жизнерадостната Поетеса и поетът Сексуален маняк, които обявиха, че не се чувстват достатъчно поетично и затова предпочитат да напишат рецензии за предстоящата антология, която „Литературен вестник” беше поел ангажимент да издаде. На никой не му беше ясно как се пише рецензия за предстояща антология и в нас се породиха съмнения, че те са си допаднали (което никак не беше чудно, тъй като Жизнерадостната Поетеса беше навита на всички, а поетът Сексуален маниак... е... той просто беше сексуален маниак).
Левият Поет изведнъж започна да настоява сами да си направим утопия като даде първоначален срок за тази дейност от пет седмици. Никой не се върза на приказките му и го оставихме сам да си строи утопията. Поетът Меланхолик нещо се сдуха и изпадна в дълбока депресия. Като следствие на това поетът Ницшеанец официално се отрече от него. Поетът Музикант-Лирик се отказа от идеята и отпраши към Ню Орлиънс, за да се включи в някаква нова джаз група. А Поетът на Селото и Малкия град се върна в родното си село, защото му липсвало. За това никой не съжаляваше. Той и без това не преставаше да разправя истории за селото си, за някакви колоритни типажи от него като Мара Комара, Стоян Кожуха и Митко Чевермето.
За другите не мога да свидетелствам. Получи се хаос и всеки тръгна в своята посока. Малко се притеснявам за поетът Грешник, който се чувстваше виновен за този провал. Опитах се да го убедя да престане да се самообвинява, но той се беше сприятелил с поета Психар-Конформист, който подклаждаше съмненията му.
Надявам се, че след време всички ще се върнем в България и чрез страниците на „Литературен вестник” ще ви разкажем как са минали нашите пътешествия и как са изглеждали нашите утопии, ако сме ги намерили. Както и че обещаната антология ще бъде публикувана, придружена от обилен снимков материал.
Колкото до мен, аз намерих своята Утопия и утре ще летя натам. За съжаление предварителния договор, който подписах с представителни лица от тази утопия не ми дава възможност да говоря в момента за нея. Една от неговите клаузи е, че съм длъжен да напиша една поема за утопията, която ще се появи в рекламните страници на водещи вестници и списания в страната. Тази поема по договор не може да бъде същата, която трябва да напиша за „Литературен вестник”, така че можете да очаквате от мен две поеми, когато се върна. Това е засега. Чао. И до скорошни срещи.
понеделник, януари 17, 2011
Живея само в петък или събота вечер.
Живея, когато разполагам с нощта си.
Когато мога да се потопя в нейното единство.
Да се удавя в мрака й. Да забравя за сутрините
и да изкарам следващия ден в просъници и махмурлуци.
В равни количества.
Едно към едно.
Това е перфектният коктейл за развалени нерви.
В такива случаи нездравият начин на живот
спасява здравия разум.
Не е ли смешно?
Не е ли тъжно?
Това е като баланса на въжеиграч.
Както когато нервите ти се обострят
и като иглички набодат по кожата ти.
А епилацията е невъзможна.
Колкото и да ти се иска да епилираш нервите си.
Да ги изтръгнеш от тялото си.
Да бъдеш метро на психическо равнище.
Да бъдеш гладък и да не се закачаш в ръбовете на съзнанието си.
Да не се издраскваш в ръбовете на съзнанието си.
Игличките на нервите се притъпяват
и сами се връщат в тялото ти след такива нощи.
В такива сутрини, когато с часове
не можеш да се вдигнеш от леглото.
Когато ти се вие свят и трудно приемаш храна.
Когато дори кафето е загубило горчивината си.
Затова съм жив.
Заради тези мъртви сутрини,
в които ми се драйфа.
И заради единството на нощта.
Живея, когато разполагам с нощта си.
Когато мога да се потопя в нейното единство.
Да се удавя в мрака й. Да забравя за сутрините
и да изкарам следващия ден в просъници и махмурлуци.
В равни количества.
Едно към едно.
Това е перфектният коктейл за развалени нерви.
В такива случаи нездравият начин на живот
спасява здравия разум.
Не е ли смешно?
Не е ли тъжно?
Това е като баланса на въжеиграч.
Както когато нервите ти се обострят
и като иглички набодат по кожата ти.
А епилацията е невъзможна.
Колкото и да ти се иска да епилираш нервите си.
Да ги изтръгнеш от тялото си.
Да бъдеш метро на психическо равнище.
Да бъдеш гладък и да не се закачаш в ръбовете на съзнанието си.
Да не се издраскваш в ръбовете на съзнанието си.
Игличките на нервите се притъпяват
и сами се връщат в тялото ти след такива нощи.
В такива сутрини, когато с часове
не можеш да се вдигнеш от леглото.
Когато ти се вие свят и трудно приемаш храна.
Когато дори кафето е загубило горчивината си.
Затова съм жив.
Заради тези мъртви сутрини,
в които ми се драйфа.
И заради единството на нощта.
Абонамент за:
Публикации (Atom)