Диагноза

Преклонена глава, съседски пистолет не я гърми.

Путин на Политковская

Къде ми е бил акълът досега, та не съм чел Политковская? Сега искам да поправя тази несправедливост и да прочета и другите нейни книги, преведени на български. Защо? Определено не само заради Русия и не заради всичко, което се случи след 2013 г., или поне аз така го усетих – с началото на руската хибридна война, отекнала в България със завръщането на соросоидите. Нито заради Путин: ченгето-мафиот. 

А защото в „Русия на Путин“ има стряскащи паралели с това, което се случва през българския преход. И то разказано през историите на обикновени (и не толкова обикновени) хора. Същите истории за опустошаваща корупция, далавери, схеми и новобогаташи, превръщащи се в олигарси, които нямат интерес от промяната на Русия към една по-демократична и спазваща законите си държава. Също огромни проблеми с правосъдната система – овладяна, употребявана, изхвърляща или съсипваща тези съдии/прокурори, които не се поддават на корупцията. 

Така че, българино, чети Политковская, за да разбереш по-добре Прехода си, па барем някой ден той вземе, че свърши. Чети Политковская, за да си дадеш сметка що е то съвременна Русия и дали имаме интереси да вървим ръка за ръка с нея, докато тя ни дърпа към принципите на клептокрацията. Чети Политковская и сам ще откриеш много поводи за нейното изчитане из основи. 

Да живее изчезващата журналистика! 

Търсѝ човекът

Търсѝ човекът,

който да те прави бавен,

когато ти е твърде бързо,

и който да те прави бърз,

когато ти е твърде бавно.

Човек, човек търси.

ОТЧЕТ, НО БЕЗ ФАКТУРИ

Не мислех да се включвам в хора, но какво ми стана – дойде ми, та ще си кажа.

2022-а беше една добра година и ще направя всичко възможно нещата да продължават в този дух. Имах доста творческа работа, а това е, което винаги съм искал да правя. И това е, което съм.

Дебютирах в писането за малки хора с „Летящата страна“ и се опознах с Ману Саркисян, Георги Тенев (артистът) и мале-мале-мале Краси Кирчев, като за втори път в живота си писах и текстове за песни за постановка – едно изключително вдъхновяващо занимание. Театърът дава много на пишещите хора, защото ги изкарва от масите и бюрата по домовете и кафенетата и ги вкарва в колективния процес на един генератор за идеи, след което ги връща обратно по масите и бюрата, за да си напишат домашното. Театърът е среща – на едни артисти с други, както и с публиката. За съжаление в българския театър доста липсва именно участието на драматурзи в процеса, нещо, което би бутнало нагоре и постановките, и българската драматургия.

Написах пандемичната пиеса „Как се сприятелих с един комар“, от която (поне за момента) съм адски доволен. С нея успях да постигна текст, който на драматургично четене е около час, да се състои от 30 сцени. Една посока, която следвам с част от нещата си, като включим възкратките разкази, които са ми толкова любим жанр, че...! Пиесата беше приета добре от един човек, който ми е страшно важен и ми е мерило. Като съвременен български драматург се надявам да бъде поставена в рамките на следващите двайсетина години. Готиното беше, че направихме четене на пиесата с Мануела Саркисян, Радост Кожухарова, Борис Георгиев и Явор Костов – Йондин. И те се изкефиха.

Участвах в още един театрален процес, който няма да се реализира, но това е част от живота. Оттам обаче си тръгвам с една кратка пиеса, по която ще направим един колективен работен процес с актьорите Явор Костов – Йондин и Емилия Тончева в „Ателие Пластелин“.

Написах кратък текст за швейцарския проект „Улични балади“, редом с деветима други писатели.

Продължих да работя по новия си роман, който е почти готов и се бави толкова време, че вече не знам дали става за нещо, но скоро ще заживее свой собствен живот и аз ще се отстраня от него, за да пиша следващия.

Понаписах някое и друго стихотворение и някой и друг разказ.

Потюхках се, че не се занимавам повече с проза, защото там няма колективност, но ВИДИМИЯТ РЕЗУЛТАТ е в кърпа вързан, а не трябва да се надяваш, че в рамките на следващите СТО ГОДИНИ някой ще постави текста ти. Вярвам, че най-сигурният начин да влезеш в клуба на поставяните драматурзи е да удариш куцото, кьоравото и сакатото с някой роман.

След толкова години инат се пречупих и започнах да кандидатствам с проекти. Взех творческа стипендия и скромни средства от Министерството на културата, за да довърша един сборник с разкази, започнат през 2020 г. Така, поне за един определен период от живота ми, ще се сдобия със скромна заплата за тези час-два-три (санитарен минимум – два), а понякога и повече часа от деня, които успявам да отделя за писане.

Благодарение на творческата стипендия осъществих една мечта, чийто момент рано или късно щеше да дойде, но всъщност това е полезно на проектите – те дават крайни срокове. При едно от трите ми посещения годишно при психиатърката ми в Александровска (поне в последните две години, да чукам на дърво) направо я попитах дали мисли, че би било окей да направя нещо като уъркшоп по творческо писане в психиатрията на Александровска. Тя ми каза, че не би било проблем, стига аз да нямам проблем с това и да не се травмирам по някакъв начин. След това ме запозна с правилния човек и вече три пъти посетих психиатрията. Междувременно направих акция по събиране на книги, а крайният резултат са осем кашона с готини заглавия, които вече са наредени по рафтовете на две отделения и на дневния стационар.

Участвах в репетиционния процес на „О, щастливи дни“ в Театрална работилница „Сфумато“, където, вярвам, и аз дадох нещо на света на Бекет.

Скъсах се от бачкане, но всичко си заслужаваше.

Продължавам да работя в театър и за момента съм открил една ползотворна за мен формула на съществуване: работа на непълен работен ден, която ми дава възможност да се занимавам с доста други неща, а сборът от цялата тази прекраснотия ме прави щастлив.

Продължавам да съм част от екипа на „Виж!“, което си е радост отвсякъде. Ние сме най-качественото безплатно месечно издание за култура и изкуства в България и ако и вие смятате така, можете да ни станете патрони, да си знаете!

Сто процента забравям пет-шест купчини неща, но не възнамерявам да се спирам на личния си живот. Все пак някой ден ще можете да прочетете повече за него, когато напиша книга за живота си с биполярно разстройство, както и още една – за майка ми.

Чувствам се все по-узрял като творец и малко по-малко глупав!

За 2023 г. замислям: роман, завършване на ръкопис по сборник с разкази, въртят ми се в главата десетки идеи и трябва да ги подредя по приоритети. И да се бачка, че всички знаем какво предстои някой ден и е по-смислено да поддържаме високо КПД.

За 2023 г. си пожелавам още: поне една постановка, участие в нови колективни процеси, работа по авторско издание с илюстратор, няколко неща, които къкрят, но съм суеверен. Уъркшопи и развитие по всички възможни фронтове.

И здраве! И да се радваме взаимно!

Петно в Народния театър

Гледам, че 50 актьори в Народния са избрали салама пред свободата. И ДПС пред Александър Морфов. Не отричам мениджърските умения на Васил Василев и бях убеден, че сред кандидатите за поста именно той заслужава да застане начело на Народния. И не мисля, че става дума за това дали някой е ЗА или ПРОТИВ Васил Василев, както изглежда смятат твърде много артисти. Въпросът е дали си ЗА или ПРОТИВ ДПС и ако твърдиш, че изкуството не трябва да се политизира, тук не става за изкуство. Тук става дума за администрация. И това значи единствено, че си затваряш очите пред света, в който живееш, пред държавата, пред кочината, в която живееш и която ще оставиш на своите деца.

 
И ако трябва да сме честни – а винаги трябва, – всъщност Васил Василев не може да уволни Велислава Кръстева. Нея могат да я отзоват или тя може да напусне. Но тя, уви, ще остане. Ще остане като едно петно в Народния театър. Ще остане в ролята си на заслужил пиар на Ахмед Доган. Ще остане, защото всички уж много искат да загърбим деветдесетарското наследство, да загърбим ченгетата и мутрите, но за да това се случи НЯКОЙ ТРЯБВА ДА ПРОТИВОСТОИ. А когато някой противостои, всички му обръщат гръб в името на собствената си сигурност. Дори когато става дума за някакъв си пиар на Народния. Просто защото доброто трябва да бъде последователно и смело, за да победи.

 
И тъкмо тук се дъним от години, защото българите не застават нито зад себе си, колкото и да се залъгват, че го правят, нито зад големите си хора като Александър Морфов, а търпят малките душички като Кръстева. Всъщност има и един трети начин тази жена да напусне Народния, но за българската нация, пардон племена, пардон разпръснати из една територия отделни атоми, той е невъзможен, защото един колектив трябва да застане ЗАЕДНО „за“ или „срещу“ нещо или някой.

Ако заставаме ЗАЕДНО, нито държавата ни ще е пишман държава, нито ние ще сме пишман граждани, нито заплатите ни ще са пишман заплати. Казвам последното, защото единственият начин в България някой да разбере нещо, особено когато става дума за принципи и морал, е да го прекара през философията на собствения си джоб. Това е факт. Това е вредно. Това ни съсипва. Това ни пречи да живеем. Друго няма.

смърт и обичайните неща

 

юпитерска гравитация ме лепва за леглото в одеалото завий

превий и свий се питаш ме дали обичам те сега завивката обичам

обичам те легло свършѝ ме спринта първо второ трето бегам бегам

бегам требва да изчезвам закъсневам ше се чуем сто години как не

сме се виждАли чуваме разбираме виждаме се чуй четвърто рий

изривай пето мачкай гАзи стреляй ТАНК отвън съм не човек отвътре

с броня деветнаесегодишен сбъркан драпам в дерето на бумащината

счупѝх си ноктите десетки рани лепенки и белези оф на аптека ми

станаха наличностите дефицитите и кризите на четиресет пък уж голям

дете ЧОВЕК не танк съм странно ли не валяк не булдозер багер тир ся

идвам закъснявам пищят ми невроните и левкоцитите опищя деня ми

вътрето не плача никога понякога задача пак задача пак задача

сините студени боси и натъртени крака на таралежовите стелки

протягат пръстите към вълнени чорапени вечЕри мравка съм на юпитер

ми смачква гравитацията миглите клепачите сън бълнувам своето

пораснало живеене на възрастен сещаш се вселената ни беше залък

с майонеза сутрин обед вечер в този в други градове навсякъде където

буреносните си ветрове посявахме зрънцЕ шушулка с всичкото и всекито

си а сега заспивам смазан в нощите оцъклен буден гоня се с кошмарите

на три и двайсет смисълът ме няма губи хвърля смърт и обичайните неща

замръзнали висулчени избухвания скъсват ме кървя в оглушителна и шумна

тишина кога се унеса кога се будя и кога изгрях недосънуван хапвам бегам

хайде танк съм първо второ трето бързам вечер юпитер и пак и пак и пак и пак

 

Накъде или никъде?

Много народ се опасява от бъдещо правителство на спасението на ГЕРБ, ДПС, Възраждане и Български възход. Такова, естествено, няма да има. С цялата си фалшива евроатлантическа принадлежност, ГЕРБ и ДПС няма да посмеят – така ще загубят крехката си легитимност пред ЕС, което им е твърде рисково при всичките му там кюлчета и санкционирани по закона „Магнитски“. Възраждане са във възход и смятат, че на следващи избори могат да вземат повече гласове. Български възход биха се набутали в едно управление, но такова без Възраждане няма как да бъде съставено.

 
Правителство на ПП и ДБ е невъзможно.

 
Въпросът е какви ще ги сътвори служебното правителство и ще има ли този път истинска предизборна кампания.

 
И ще се усетят ли най-сетне ПП и ДБ да разберат, че трябва да започнат да обикалят из страната, да създават адекватни и пълнокръвни местни структури, вместо да си стоят на жълтите павета. Колкото и да говорите на хората за безумния ремонт на същите тези жълти павета, те трудно ще се развълнуват от това. Ако ще говорите за безумни ремонти – във всеки град, във всяко село ще намерите примери. Не подценявайте избирателите. Говорете им на разбираем език. Не ги съдете.
А когато изграждате местни структури, много внимавайте за обичайните кърлежи, които се захващат към всяка партия. Търсете добри кадри и ги ценете. Което означава, че на свой ред не трябва да спускате парашутисти, когато редите листи. Няма как хората да гласуват за вас, ако не видят местните си лидери на избираеми места по листите. Иначе виждат, че сте като всички други.