Голи момичета

На Томаж Шаламун

Момичета, момичета, голи момичета,
златни рибки летят във вашите погледи,
канарчета бродят по клонките на устните ви,
мечки реват във прозявките ви,
две лодки плуват в морето на челата ви.

Момичета, момичета, голи момичета,
черешови фиданки са носовете ви,
я, пловдивските тепета на малинените
ви бузи се издигат над разораната
пролетна почва на устните ви,
я, водопадите на мътните черни води на косите ви,
в трапчинките ви са се сгушили
неродените деца на бъдещето –
те спят дълбоко, за да бъдат
завинаги събудени утре.

Момичета, момичета, голи момичета,
сърните на вратовете ви се извиват
нежно като лебедов дим,
фасадите на раменете ви са Атласи,
поели тежестта на световете,
на безброй космати желания,
комините на ръцете ви
бълват дъги от невинност,
пойните пътеки на гърбовете ви
са магистрали към светлото бъдеще.

О, златните църковни кубета на гърдите ви,
о, маслините, боровинките и ягодите на зърната ви,
о, тамянът в пъповете ви е прослава
на всички разпнати пророци
с трънените венци на делата им.

Момичета, момичета, голи момичета,
летният вятър продухва житните класове
по плодородните полета на коремите ви,
игриви катерички се катерят
по дъбовете на краката ви,
по чворовете на колената ви
са детските площадки,
по тях търчат двайсет хиляди
випуска първолаци,
те не знаят шептящата
тайна на поколенията ,
прекланят се само
пред камиончета, кукли, креватчета.

Момичета, момичета, голи момичета,
мушмороците на пръстите на краката ви,
се боричкат с тръстиките на extensor retinaculum,
танцуват хора със скриптящите ви сухожилия,
към луната на фонтанелите ви
озверели вият вълците на глезените ви.

Скалпелите на лактите ви
шарят като игли с живец
по полулунните клапи
на сърцата на боговете
на всички войни.
Скули скриват
цялото световно скудоумие.
Мъхът мълчи над кладенците на порите ви
и спасява мълчанието на изгубените поколения
- скитащи скитници -
сочейки им посоката
на Северното сияние.
Там ги чака нос
Вяра, Надежда и Любов.

Момичета, момичета, голи момичета,
о, оазисите на подмишниците ви,
о, кардамона на миглите ви,
о, индийските орехчета на ларингсите ви
и ритмите на тарамбуковите ви кожи:
този папирус на цялата
писана и неписана поезия.
О, котешките помръдвания на ушите ви,
тези фазанени фунии за бърз пренос
на философски послания –
за нея сто милиона мъдреци
са изгорели на кладата
на Големия чеп,
на Великия инквизитор,
на Узурпатора, завзел нелегално
железния трон на земните кралства,
на трите Небесни империи,
на деветте кръга на Ада,
на саторито, което носи вечна смърт.

Узурпаторът се зове Пенис Безкрайни.

О, борците на световната революция –
кокалчетата на пръстите на юмруците
на ръцете на телата на гражданското неподчинение
на дъхавите ваши души.
О, естетиката на Библията,
на Талмуда,
на Корана,
на Упанишадите,
на оралните свещени писания,
които плачат по неродените си Омири:
песните на песните на песните ви.

Цвърчат огрените геени на очите
на немарливите четци,
които се давят в плитките води
на невежеството си.
Те никога няма да разберат
нас, от сектата на „Смъртта на Тибалт”,
нас, гмурците,
о, клети клетници,
нас, хора на удавниците,
нас, Мажорните Томове,
нас, космическите чудаци.

AND THE PAPER WAN’T TO KNOW
WHOSE SHIRT YOU WEAR,
NOW IT’S TIME TO LEAVE
THE CAPSULE IF YOU DARE.

Нас, Дейвидбаумовците,
пътуващи към тайната на тайните,
предадени от всичко живо
и от всичко дигитално.

I HAVE JUST PICKED UP
A FAULT IN THE AE-35 UNIT.
I HAVE JUST PICKED UP
A FAULT IN THE AE-35 UNIT.

Ние търсим нови и нови
планини на Мохамед,
от чиито Еверести да се хвърлим
в Марианските падини на комплексите си
с отворените парашути
на животоспасяващите си съмнения –
тези Харонови лодки, които ни отвеждат
към Обетованата земя на Едем,
тази смугла майчина гръд,
утробата на всички начала,
чиито краища са нови начала
на нови краища и начала.

Момичета, момичета, голи момичета,
във вашите разнолики, менливи същности
хора на средни възрасти клокочат
във Великата Световна Война
с разтеклите се часовници на времето.
О, звездите на всепроникващото ви обаяние,
този телепорт към планината Арарат,
която ще ви спаси от Великия потоп
на малките ни мисли.

Великата Араратска пустиня
е оазисът на кралството на животните,
о, кралят е гол,
новопокръстеният идол
на животинското кралство
няма грива,
но е с четири, два или три крака,
в зависимост от това
докъде е докретал
по своите и чуждите пътища
на роднините и чужбините
на картата на тези и онези светове.

Момичета, момичета, голи момичета,
о, Богове и Сатани,
о, Ерос и Танатос,
о, Афродити, Купидони,
ние от свитата на прокажените безделници
пристъпваме към входа към Орфеевите,
Аполоновите и Дионисиевите мистерии,
носейки свитъци с преписи на Евангелията
на вашите недосънувани сънища –
рожбите на финалното осъзнаване на това,
що е несъзнато,
този клоун от филм на ужасите,
най-съвършеният съспенс на онзи,
който се вписва в своето
кинематографично вписване.
Най-черният рицар на възмездието,
свръхчовекът с червена перелина,
който се изправя срещу всички
наши и извънземни светове
с един-единствен щит –
С-то, изписано на гърдите му.

Момичета, момичета, голи момичета,
свитите старци на смъртта
слушат инвалидните колички,
в които се разплува умиращата плът
на живите мъртъвци,
в целувките на мозъците ви
ударно нахлува гледката на носилките,
с които изнасят поетите,
тези зомбита на Невидимото,
тези ахкащи светци,
повити с белите роби
на белите си стихове,
тези мъртви живци.

О, чуйте житията им!
В тях се носи канеленият аромат
на черен шахматист,
играещ партия с железен рицар
на плажа на Вчерашния ден,
виж,
на хоризонта глъхне гледката
на островите на Възможността,
към които отправяме
невъзможните си взорове
за вечен живот.

Момичета, момичета, голи момичета,
зовем ви в хор,
предем като котараци,
чиито мустаци като антени
улавят сигналите на инопланетяните
от хора на Венера.
Мустаците настръхват.
Гърбовете се изпружват.

Летим във вакуума
на междуполовото пространство,
това плашещо То,
което ни прави
на плашило без мозък,
на тенекиен човек без сърце,
на лъв без смелост,
на невръстно момиче без родина.

О, вещици на всички посоки,
замлъкнете пред това,
което ви превръща
в прах и пяна!

Момичета, момичета, голи момичета,
нашите кораби са закотвени
в заливите на нашите Итаки,
тъй мъдри, както сте сега с толкоз опит,
навярно вече сте разбрали
Итаките що значат,
космически кораби,
закотвени в сянката на Юпитер
пред слънчевото затъмнение
на монолита на това,
което е невъзможно за разбиране.

THIS IS GROUND CONTROL
TO MAJOR TOM.
HUSTON, WE HAVE A PROBLEM.
I’M SORRY, DAVE.
I’M AFRAID I CAN’T DO THAT.
STOP, DAVE.
STOP, DAVE.
I’M AFRAID.
I’M AFRAID, DAVE.
MY MIND IS GOING.
I CAN FEEL IT.

Момичета, момичета, голи момичета,
пясъкът на майчиния бряг
изпълва с вода напуканите ни устни,
люляковите ви люлчини песни
разбират Тайната на Самотата,
на памуковите полета,
в които се въргаляме
като разгонени зверове,
голи в своята уязвимост.

В края на пътеката съзираме
отворена вратата на детската ни стая,
със зелените разпилени
пластмасови войници по пода,
с плакатите на забравените си идоли,
с килима, напоен със сълзите
на порастването ни,
с чаршафите,
изцапани с пяната,
от която се родиха богините на любовта,
о, смес от пяна и кастрацията
на гръмовержеца,
който се зове Баща.

Момичета, момичета, голи момичета,
разтворили своите порти,
ето ни, идваме,
ето ни, идваме,
ето ни идваме.

Надяваме скафандрите
с кислорода на спомените,
напускаме капсулите
на бетонираните си Азове,
реем се из безкрайния Космос
на титаничното пространство
между двама стари познати.

AND I’M FLOATING IN A MOST
PERULAR WAY.
AND THE STARS LOOK
VERY DIFFERENT TODAY.

Надвесваме се над
Долината на Смъртната сянка,
ждрело на Смъртта и Живота,
о, черна майко,
мъстта за живи и за зрящи чуй!
О, Черна дупко,
в чиято черна бездна
ще загубим всичко намерено
и ще намерим всичко загубено,
о, пирамидо, в която ще положим
балсамираните мумии на неизплаканото,
порой от сълзи и сополи,
о, депо, към което водят
всички релси.

PLANET EARTH IS BLUE
AND THERE’S NOTHING
I CAN DO.

Обрулените круши на телата ни
и изкорубените ни от търсене умове
ви пращат поздравителна картичка
в черен пощенски плик,
на който е изографисано релефно
черното ни сърце.

Така предават власт
генералите на пустия диктат
на име Мъж,
мъжествен глас
с мъжествен тон
припява:
Ние, влизаме!
Ние, влизаме!
Ние…
Влизаме…

Поемаме в тъмнината
на противоположния полюс на магнита,
менящ се монолит,
в която няма монотонност.
Ние…
Влизаме…

Прекрачваме в отвъд.
Прекрачваме и своето прекрачване.

NOW IT’S TIME TO LEAVE
THE CAPSUL IF YOU DARE.
I CAN FEEL IT.
MY MIND IS GOING.
THERE’S NO QUESTION ABOUT IT.
I CAN FEEL IT.
I CAN FEEL IT.
I CAN FEEL IT.

О, Боже, тук е пълно със звезди.
О, Боже, тук е пълно…
О, Боже Тук.
О, Боже.

Полиглоти

На Редактора

Те знаят всичките езици на света,
но най-вече знаят древните,
забравени, загубени, заглъхнали езици,
езиците на други самоти,
на друго време,
на чужди светове,
които те привиждат като свои.

Нали в основите на днес
стои бетон от скъпо минало,
което никак не е минало,
а продължава да крепи бита?

Нали свещеното, което сме захвърлили,
трепти в словесни корени?
Не вярваш, по-добре се взри,
ще видиш как искрите на отминалото
продължават да горят
по бенгалските огньове
на пластмасовия век,
на секундата по линията на времето,
която гордо се гордее с единствената си реалност:
с реалността, която нереална
никога не спи по своите и чуждите прозорци.

Нищо, има и такива персонажи нереални,
които рязко дръпват платове от нули, единици
и се вглеждат ведро в звездите.
Има.
Има и реални копелета, в които
няма нито капка виртуалност.
Има, има.

Те също са от тях.

Те знаят всичките езици на света,
но най-вече знаят древните,
прокудени, прокълнати езици
чрез които те прокуждат и прокълват
чистичките орди с име Пошлост.

Има, има.
Те също са от тях.
Те знаят всичките езици на света,
но най-вече знаят да седят по масите
на пустословното си недоволство,
на висящи маси без крака,
макар самите те са табли
на краката на езика.
Нищо. Има.

Най-вече знаят древните езици,
затова воюват с тениски на Арес,
затова и креят все по-често всички Афродити.
Нищо.
Всичките езици знаят,
а все по-малко могат да се разберат.
Те говорят всичките езици,
но все не могат да намерят общ език.
Но ти недей ги съди и дамгосва,
а просто поседни и помисли:
какво невежество е да си вежлив и знаещ.

Ядове

Сто квадрата немам.
Една къща немам.
Един бостан...
То и за кво ми е?
Само работа сака.
Дедо ми цел живот копаше.
И сега копа там горе
оня небесни бостани.
Бабичките се свършиха у Мизия.
Само деца останаха.
И работа немам.
Ама имам кво да ям,
има де да спа.
Имам мъж да ма обича.
Кво правим ли?
Ядосвам се!
Щото сичко ми е наред.

Поетите са ловци на пеперуди,
които се скитат из планински поляни.
Стихотворенията пърхат
с пеперудените си криле
из меката паяжинена светлина на заранта.
Поетите се разхождат с мрежите
на вътрешното си мълчание.

Някои не виждат нищо.
Други виждат всичко.
Трети са циклопи.

А колко пеперуди пърхат
сред кълвачите на вдъхновението.
Рогове на неизреченото изобилие.
Богове на всички изгорени апокрифи.

Но някои поети хич ги няма в този лов.
Или пък мрежите им са надупчени.
А други са родени ловци,
които пълнят меховете на тетрадките си
с виното на пойни стихове.

Но какъвто и да си,
ти имаш своя улов.
Мърда той в торбата ти,
когато се прибираш към дома.

А после се започва друго.

Някои поети с карфици
приковават хербарии.
Други повиват пеперудите
в тефтери, в книги.
Трети в опитите си да ги запазят,
ги убиват.

Но малцина са,
повярвай ми,
ония,
които пускат пеперудите
на свобода да пърхат
под формата
на книги.

Елегия

Ой ле, майко, младост не видех,
само работа, майко, мътна и черна.
Мътна и черна още безнадеждна,
казали са майко, че аз съм свободен,
но на Тиква роб съм,
на Тиква, майко, и на други кратуни,
кратуни още политици,
политици още бизнесмени,
бизнесмени - чисти мутри.
Превзели за България, майко,
превзели са синовете й,
превзели са дъщерите й,
и теб, майко, са превзели.
На пусто българско пОле,
една тиква расте, майко,
една тиква и тя ни владее,
една тиква и тя ни заграбва,
една тиква и тя ни погубва,
а ние патки пасем.

Пенчо не чети!
Пенчо си чете.
Пенчо, работи!
Пенчо пак чете.
Пенча го бъзни,
няма да лежи,
ти го изиграй,
няма да се май.
Време се мина,
Пенчо порасна,
иска да яде,
има откъде.

"Силата на думите" от днес на щанда на "Жанет 45" на Алеята на книгата в София

Новата ми книга "Силата на думите" най-сетне е вече факт. Тя вече се намира на щанда на "Жанет 45" на Алеята на книгата в София и аз нямам търпение по-късно да се срещна с нея. Причината? Освен това, че ще видя разказите на хартия, книгата е с илюстрациите, корицата и цялостния дизайн на страхотната Мария Налбантова.

Скоро ще има и дата за премиера.

А дотогава, споделям с вас думите на редактора на книгата Силвия Чолева:

"Четивна, остроумна, написана с въображение, с познаване на най-добрите образци в жанра, абсурдна, смешна, тъжна. Такава е новата книга с кратки разкази на Иван Димитров. Сбито писане, крайна пестеливост към думите. Иронично-саркастично и меланхолно-тъжното надделяват над историите в нея - ту измествани към есеистичния фрагмент или драматургията, ту към сюреалистичното или автентиката на преживяното. Иван Димитров успява да събере отделните части, на които се е разпаднал животът ни и от тези парчета се е получила малко мрачна картина, но читателят в крайна сметка остава обнадежден. Защото, докато четеш, се усмихваш, даже се разсмиваш. Думите имат сила.

Днес и утре ще съм на щанда на "Жанет 45". Ако искате минете, за да си разменим някоя усмивка, дума или поглед.