Вътрешният човек

На Театрална работилница „Сфумато”,

която e още тук, вътре.

Вътрешният човек на човечеството

отива на кино, гледа екшън след екшън,

яде пуканки, пие кока кола,

а после на шопинг,

а после на вечеря,

а после се качва в колата,

а после към вкъщи,

а после телевизията,

а после спи, как само спи,

а после сънува там нещо,

а после събуждане.

Вътрешният човек на човечеството

ходи на работа,

води деца на градина,

хвърчи по задачи,

а после още хвърчи,

а после още задачи,

а задачите,

а хвърчането,

а умората,

а сълзите,

а после,

а после…

(и после!)

Вътрешният човек на човечеството

вече е външен.

(Външният няма как да е вътрешен.)

…и все повече повърхността.

…и все повече хоризонталата.

…и все повече дълбочината я няма.  

…и все повече височината я няма.  

…и все повече рая го няма.

…и все повече го няма и ада.

…и все повече дори в човека ги няма.

И май вече, 

така да го кажем, 

май вече няма човек.

Свещената война

Свещената война на 21-ви век

е тази за човека.

За вразумяването му.

За помъдряването му.

За  одухотворяването му.

За омиротворяването му.

За очовечаването му.

Какво му стана?

Къде скри?

Къде се усамоти?

Как се сви?

Кога се барикадира?

Или отиде на работа?

Или си стои вкъщи на топло?  

Или търси петрол в автомат в ръка?

Или пътува към рая с автомат в ръка?

Или емигрира от физическия свят в интернет?

Как да се върне човека на човечеството?

Как да се върне човечеството на човека?

Как да се  извоюва човека от неговото време?

Как да се съпротивляваме по човешки начин?  

Как не изпуснем човека?

Човекът е балонче на връвчица,

държи се от два пръста

и всеки момент ще отлети.

И тогава – страшно.

И тогава – всичките писани и неписани адове.

Как да се помири човекът?  

Как  да се помирят Буда, Христос,

Аллах и всички останали?

Как да се помирим със себе си?  

Как да се смири човекът?

Ето това е война.

Това е свещена война.

Войната за човека в човека.

 Париж, 2014

Литературен монах 2

Даваха ми наркотици и все оставах трезвен. И не говоря за марихуана,

а за халюциногенни гъби, за LSD, за планини пейот, забиващи  

облаците в тълпите. Освен пухкаво, там стана пренаселено и случайно

падналите в облаците взимаха за ангелски хорове тълпите. Беше

незабравима гледка – по обширните бели поля се въргаляха надрусани

херувими. Смехът им бе по-нон стоп от денонощен магазин за алкохол

на Попа. Те се смееха, аз бях трезвен. Тази история бе моят несполучил

опит за приобщаване към другите: постоянно си представях как се

връщам вкъщи и дочитам поемите на Боланьо или фантазирах как пиша

поезии и прози. Държах ръце в джобове и с пръсти траках по космите на

бедрата си. Така космите на бедрата ми изтръпнаха, а аз се омазах целият

с въображаемо мастило. Джобовете ми са винаги претъпкани с това мастило.

С него се разписвам. С него улавям ритъма на тялото си, преди да го удавя

в поезията. Музикантите се разсвирват, аз се разписвам. Надрусаните

херувими се смеят. Аз ги наблюдавам и се разписвам. На бюрото вкъщи

така пиша. Сядам и барабаня с пръсти. Тогава тишината се оттегля в ъглите

на стаята,  приижда на вълни, докосва връхчетата на пръстите ми и после

пак си отива. Връхчетата на пръстите са много важни, те са единственото

оръжие на поезията. По-остри от скалпели, по-точни от снайпери. Те

са перфектното оръжие – едновременно хладни и огнестрелни. Когато

те са готови за действие, може да стане страшно, може да стане и хубаво.

Всичко зависи от ритъма, вятъра, дребните прашинки във въздуха.

Тогава поставям лаптопа на бюрото и те сами свършват останалата работа.

Аз съм просто техен  наблюдател. Ако не бях наблюдател, връхчетата

на пръстите ми щяха да вкочанясат, да замръзнат върху клавиатурата. 

Скоро аз самият щях да вкочанясам. Нали съм жив единствено заради

поезията? Нали тя е моят пейсмейкър. И електричните й импулси

регулират неравноделния ми балкански сърдечен ритъм. А истинската

цел на всички опити за надрусване беше за да потвърдя за кой ли път, че

се друсам  с поезия. Нечовешки се друсам – като животно. Дотолкова съм

заразен с поезия, че нищо друго не може да ми повлияе. Да промени

възприятията ми. Да ме накара да скачам бясно като на електронно парти

в таванска стая. Да се слея с пулса на планетата в Борисова градина. Да

се смея до скъсване на връзка със света. До скъсване на всички шибани  

връзки. Откога съм заразен? Някои вярват, че се заразяваме  още в утробата.

Че сърцето на майката бие в ямб и като бебета се раждаме закърмени с поезия,

която животът бавно изсмуква от нас.  Намирам ги за прави. Или така се

чувствам по-удобно, защото тази теория  обяснява проблемите ми с живота,

нашите непрестанни  свади. Постоянно се карам с живота, бия се с живота

за да запазя в себе си онази начална искра, онова първично туптене. Поезията

Апория 12

Днес ми каза,
че обичаш всичко в мен.

Но не и мен.
Но не и мен.

Литературен монах 1

Говорят за световни кризи. Моите финанси и без това

винаги са били в криза. Откакто се помня парите 

се измъкват от джобовете ми или въобще не попадат там.

Аз съм просто един беден прахосник, който обича да се

чука с луната и да изнасилва звездите, една по една. 

И продължава да го прави, въпреки че вселената се

разширява и той трябва все по-бързо да бяга: от звезда

към звезда и обратно към луната.

За какво са ми пари, когато имам видения? Когато

всеки ден се измислям наново, докато пръстите ми

спринтират по клавиатурата в танцът на танците,

в най-разумната лудост, в чиста проба контролирано 

безумие. И дъждовното им тракане по копчетата

се изтича в моето лично евангелие, носещо благата

вест, че пак съм жив. Че съм възкръснал и съм се

издигнал над деня. Видял съм трупа си, убит от деня

и заровен в деня, прозрял съм неговата призрачност,

неговата недостатъчност, разплел съм и съм изтъкал

отново всичките му комплекси, дефекти, грапавини –

до най-незначителната бенка. После съм се възнесъл

в белите райски селения на литературата, закусвал съм

с Капоти, пял съм с Уитман, стопирали сме двамата

с Керуак по черните дупки на вселенските пътища,

пили сме с Буковски, играли сме на рулетка с Достоев-

ски, ходили сме на риболов със Селинджър, запознали

сме се с бащата на Кафка, разминали сме се с Гео Милев

и Яворов – с три хубави очи... И ето пак съм сам,

втренчен във вечността на белия компютърен лист, леко

задъхан от галопирането върху думите. Гладен, но сит.

Натъпках корема си с поезия и ще имам сили за още

дни и нощи, после пак ще закъркори. Всъщност само

поезията засища моя глад. И само тя ме кара да огладнея.

Из "Поет на портрет" 

Из "Океан-море" на Алесандро Барико

"Знаеш ли кое е хубаво тук? Гледай:
Ние вървим, оставяме всички тези стъпки върху пясъка и те остават там, ясни, подредени. Но утре, като станеш, ще погледнеш този голям плаж и няма да има вече нищо, нито следа, никакъв знак, нищо. Морето заличава нощем. Приливът скрива. Сякаш не е минавал никога никой. Сякаш ние никога не сме съществували. Ако има място на света където да можеш да мислиш че си нищо, това място е тук. Не е вече земя, не е още море. Не е фалшив живот, не е истински живот. Време е. Време , което минава. И толкова."

Белият шум каза 1

Белият шум каза,
когато човек се сбогува,
той се среща.

Обратното също е вярно.