Училищни ужасии

Можете да прочетете този разказ и на хартия в днешния брой на "Литературен вестник".

Преди творчеството му да бъде включено в учебниците по литература и така той да влезе в училищата като писател, Н., съвсем неочаквано, дори за себе си, влиза в едно училище в нетипичната за него роля на учител. Той притежава учителска правосбособност, защото е завършил Българска филология, но още по време на студентската практика е разбрал, че не става за тази професия, защото няма нужното търпение, да не говорим за мотивация. Ако трябва да бъдем честни, а обстоятелствата го изискват, Н. никога не е желал тази правосбособност, но по някаква странно стечение на случая човек се нуждае от нея, за да завърши тази специалност. Той неведнъж е изразявал своето неразбиране срещу това положение, защото не вижда основателна причина завършващият студент да не може да избира и между други практики като журналистическа в някой вестник или редакторска в някое издателство. Но кой ще вземе да слуша съветите на някакъв никаквец, какъвто е бил той към онзи момент!

По това време Н. работи по сборник от разкази, чиито главен герой е писател с инициали Й. К., която излиза през 2007 година под заглавие „Йордан. К.” в тираж от хиляда бройки и продава едва около двеста и петдесет от тях. Пет години по-късно успехът най-сетне спохожда Н. (благодарение на романа „Полицаят, който стана светец”, който, трябва да изтъкнем, далеч не е най-сполучливият му, но такива са превратите на националните литератури). Тогава сборникът е преиздаден във внушителен тираж и е забелязан от критиците, които му отдават подобаващо внимание.

В това отношение достатъчно е да споменем огромната и извънредно начетена статия на популярния критик Искендер Голобрадов[1], според която с този сборник българската литература излиза от моргата, в която е попаднала преди двайсетина години[2]. От същата морга, в която от около пет години, българската литература най-сетне е успяла да се вдигне от смъртното си ложе, само за да осъзнае, че тя е съживена от някакъв извънредно зъл литературен критик във вида на ужасно литературно чудовище[3]. И същата морга, от която в последните две години българската литература просто не може да намери изхода[4]. В тази статия се казва, че именно този сборник е джобното огледало, което Франкенщайн намира в моргата и в което той се оглежда, за да забележи, че отблъскващите шевове, синини и издутини по тялото му са грим, който някой несръчен гримьор му е сложил по време на краткотрайния му ангажимент като статист на треторазрядна Холивудска продукция.[5]

Докато пише този сборник обаче, името на Н. е познато едва в тесни, ама наистина много тесни, читателски кръгове, а той изкарва прехраната си като помощник готвач в квартална пицария от четири месеца. Той се захваща със сборника с кратки разкази, защото физически натоварващата работа на смени от по дванайсет часа го измаря до такава степен, че не е в състояние да се съсредоточи достатъчно, за да завърши доста дългия и доста експериментален роман „Попа, София”[6].

            Малко преди да завърши сборника с разкази той получава предложение от бивш състудент в университета, с когото се засичат случайно на ъгъла на улица „Витоша” и „Гладстоун”. За петнайсетте години, през които не са се виждали, Камен е понапълнял, без да е дебел. Преди е бил слаб, сега е по-скоро добре сложен. Двамата сядат да изпият по едно кафе в Hot Art Bar, тяхното любимо местенце от студентските години, където Камен директно преминава на въпроса. Налага му се да пътува за три месеца в чужбина при сестра си, чиито съпруг има здравословни проблеми. Камен трябва да им помага.  Да гледа децата, да готви, докато съпругът й се бори с коварната болест. Вече е обещал и няма измъкване, каквото той и без това не иска, но стои въпросът с работата.

            Камен работи като учител от четири години. В началото е бил скептичен, но работата постепенно му е харесала и не иска да я губи. За съжаление няма кой да го замести. В училището има още една учителка по литература, която има семейни проблеми и не може да му окаже помощ. Обсъдили са възможността да вземат студент от университета, но родителите са отказали на децата им да бъде преподавано от човек без никакъв опит. Но ти, казва Камен, ти си нещо друго. Завършил си Филология. Имаш проклетата учителска правоспособност. Искаш ли да ме заместиш?

            В началото Н. се колебае. Спомня си студентската практика по един не особено привлекателен начин, но от друга страна е работата като помощник готвач в пицарията, мисълта за заплануваните произведения, които не би могъл да напише, докато трябва да се бори с чисто физическата умора. Н. се съгласява.

            Месец и половина по-късно Н. е вече посветен в тайните на учителския занаят,  поне по начина, по който Камен ги разбира. Камен отлита и Н. встъпва в длъжност.

            Първата седмица е кошмарна[7]. Учениците са млади. Н. трудно излиза на глава с тях. Налага се да крещи. Да се прави на сериозен и строг, какъвто той в никакъв случай не е. Опитва се да пише слаби оценки с цел да си създаде репутация, която да му позволи да поддържа дисциплината в клас, но това по-скоро го натоварва, отколкото му помага. За капак на всичко той е принуден да търпи непрестанните упреци на възрастните учители, които открито го имат за натрапник.

Н. не си позволява да се отклонява от учебния план. Опитва се да върши тази работа като всяка друга: с минимална степен на ангажираност. Открай време той смята, че единствената ангажираност, която може да си позволи, е към работата му на писател. След три седмици в училището тази рецепта започва да се пропуква. Добър пример за това е следната история, която е и главното в този разказ.

Един ден той проверява домашните и открива, че за пореден път ученикът А. е дошъл с ненаписано домашно. Н. се ядосва, изкарва ученика пред целия клас и го пита на какво се дължи тази тенденция, при положение че успехът му постоянно падал и на последното контролно едва-едва е изкарал три минус, и то защото Н. е решил да прояви милост към него. Ученикът не се смущава дори за момент. Нямам нужда да уча, ще стана мутра, казва той. Целият клас избухва в смях, а недоумяващият Н. успява да каже само едно: какво, на което ученикът веднага отговаря. Казах, нямам нужда да уча, защото ще стана мутра! И ученикът А. разказва на Н. как брат му е подарил книги за  силовите групировки в България и той ги е изчел до една. Няма защо да си усложнявам живота, казва ученикът, и няма защо да уча, за да успея в живота. Това дори би ми попречило.

В следващите петнайсет минути Н. разговаря с ученика. Опитва се да го убеди, че в това решение няма никакъв смисъл, че ако иска да става престъпник, ученикът  трябва да знае, че може да бъде убит, ранен, да влезе в затвора. Ученикът е твърдо решен: поне щял да знае, че е живял и щял да направи пари по-лесно, отколкото ако се хванел на някаква глупава работа. Разговорът се върти в кръг и не води доникъде и още преди училищния звънец да бие и децата да се разтърчат, поемайки към следващия час, Н. е наясно, че няма как да го убеди с приказки.  

Още същата вечер Н. пише разказ, с който да склони ученика в противното. Това занимание му коства съня.

В началото на „Професия престъпник” е поместено кратко съобщение в курсив, в което се твърди, че разказът е написан въз основа на реални факти като всички имена са променени.  

Трябва да кажем, че досега Н. не е писал разказ, с който да цели постигането на конкретна цел, извън тази на самия разказ. Може би точно поради това обстоятелство разказът е доста традиционен по формата си, което не е особено типично за Н., но не е и нещо чак толкова нетипично за него, защото той е едновременно нетрадиционен в традиционността си и традиционен в нетрадиционността си.[8] Разказът е съставен с помощта на редица клиширани обрати и изразни средства. В него има добър ученик, който по стечение на обстоятелствата открива, че в това да си добър ученик няма нищо смислено и кривва по пътя на престъпността, постъпвайки на работа при нарко-дилър. В разказа се среща и образът на лошия ученик, който след бруталната смърт на добрия ученик e публично разстрелян от друга престъпна групировка, ядосана от необмисления опит на групировката, към която се е присъединил добрия ученик (не без помощта на лошия ученик) да завземе част от техния пазар на наркотици (училището, в което и двамата ученици учат).

До публичния разстрел читателят трябва да си мисли, че добрият ученик е главният герой и в средата на разказа той е шокиран кървавото му убийство. Неочаквано се оказва, че главен герой на разказа е лошият ученик, който изпитва вина за случилото се и постепенно влиза в ролята на добрия ученик. Той се откъсва от престъпната групировка, в продължение на месец набляга сериозно на ученето и в края на разказа получава първата си шестица. За съжаление на същия ден след училище той е публично разстрелян за назидание на онези, които се опитват да дезертират от престъпната групировка, към която човек би трябвало да принадлежи до смъртта си. Както и излиза в крайна сметка.

Разказът завършва с финална сцена, в която участва средния ученик, който никога не е бил нито прекалено добър, нито прекалено лош, и през цялото време е служил като социален фон на действието. Той е получил четворка на същото контролно и приема този факт с безразличие, като в същото време отказва да бъде новият ученик, който да пласира дрога сред съучениците си с думите: „Не, това не е работа за мен.” В последното изречение се казва, че двайсет години по-късно средния ученик ще стане учител по литература след неуспешен опит да стане писател.

Разказът се получава и две седмици по-късно излиза в един от малкото софийски вестници, които публикуват разкази по страниците си. Н. се е подписал като Йордан К. (той не иска да се разкрива като писател пред учениците),  прочита го пред класа и пита  учениците за техните впечатления. Разказът в общи линии им е харесал с изключение на един-два твърде невероятни за техните разбирания обрата. Когато идва ред на ученикът А. да се изкаже, той се опълчва на повечето си съученици с мнението, че в истинския живот да се престъпник е доста по-скучно и монотонно от описаното както в този разказ, така и в повечето романи и филми. През повечето време човек се разкарвал в джипове в компанията на ослепителни красавици и понякога размахвал пистолет пред страхливи хора. Рядко се случвало да има истински екшън.

Дали от яд, че ученикът А. не е харесал разказа или защото е разбрал, че не може да помогне на детето с литература, Н. зашлевя на ученика А. един здрав шамар, вика  родителите му в училище и им разказва цялата история. Родителите не са очаровани и обещават да поемат нещата в свои ръце, за което засвидетелства и шамарът, който детето получава от баща си и който по нищо не отстъпва по този, отпран му от Н.

Това далеч не е единствения интересен случай в тримесечната училищна практика на Н. (свидетелства за нея можете да намерите в сборника с разкази „Училищни ужасии”), но за целта на този разказ е нужно само да се добави, че Камен се връща от чужбина в уречения срок и поема отново часовете си, а Н. отказва неговото любезно предложение да му потърси работа в някое друго училище и в продължение на следващите пет месеца, докато се опитва да напише следващия си голям роман,[9] работи като пазач в подлез.  

---

[1] „От Франкенщайн към Лазар: Прераждане”. Културен вестник, бр.43 2010

[2] „В моргата на българската литература”. Културен вестник, бр.23, 1998

[3] „Българският Франкенщайн: Събуждане”, Културен вестник, бр.8, 2002 .

[4] „Българският Франкенщайн: Лутания”, Културен вестник, бр.17, 2004 и „Българският Франкенщайн и роднините от Запад: Код SOS”, Културен вестник, бр.38, 2006, в която Голобрадов се надява, че с непряката помощ, или с други думи под влиянието, на Парижката леля, Лондонския вуйчо, Испанската брадовчедка  и Американския чичо (както и с други европейски и извъневропейски литературни роднини), Българският Франкенщайн най-сетне ще намери изход от моргата.

[5] Особено знаменателен е краят на статията, където Голобрадов пише: „Тук Франкенщайн изпуска огледалото на земята, изтичва до чешмата, откъдето по време на дългото заточение е пил вода, трескаво измива лицето си, вдига отново огледалото и осъзнава, че той е напълно нормален,  дори донякъде красив индивид, макар и с подчертано източноевропейски черти. В момента, в който той спира да се самосъжалява и да оплаква грозотата си и нерадостното си настояще, свързано с мъчителното обитаване на моргата, той с все още скромна гордост надига чело, за да погледът му попадне на огромната табела „Изход” в тъмния край на моргата.”

[6] Действието в този останал незавършен роман се развива в продължение на двайсет и три минути, докато главният герой чака приятелката си, на която след седемгодишна връзка възнамерява да предложи брак, на Попа и обвързва в един епичен разказ историите на всички чакащи и случайно минаващи хора на площада. Не е завършена една трета от романа, а в съществуващите две трети броят на персонажите е точно 281 души (от планираните 366), а ръкописът се равнява на 829 ръкописни листа, изписани със ситния почерк на Н. в 9 червени тетрадки в голям формат със страници на малки квардратчета. Романът, чиято генерална концепция е да покаже, че ако животът има някакъв смисъл, то той е прекалено индивидуален, хаотичен и разпилян в отделните възприятия на всяка единица от това, което прекалено самонадеяно и мегаломански наричаме човечество, е планиран в 42 глави, от които са завършени 33 и половина.

[7] Подробно свидетелство за това е разказът „История с учител” от сборника „Йордан К.”, където един учител изпитва все по-нарастващо неудовлетворение от работата си, свързана най-вече с предъвкване на литературния канон, който той все повече не може да понася, докато не взима радикалното решение да промени живота си. Той напуска училището, но единствената работа, която намира е като помощник готвач в малка квартална пицария. Работа, която далеч не му доставя мечтаното удоволствие и той е принуден да се върне на старата си длъжност, където да продължи преживянето на класиците, макар и да се опитва малко по малко да освежава учебния материал с неволното и почти напълно произволно споменаване на съвременни автори.

[8] Думите са на критика Евтим Йорданов от есето му „Н.: праволинеен живот и неправолинейно творчество”, София, 2025

[9] Става дума за „Проект за парк”, една нереализирана от автора антиутопия, в която се пародира съвременното общество, което е представено с помощта на различни растения от автора през погледа на  млад озеленител, завършващ докторантура по философия върху връзката на идеите на Шопенхауер и растителния свят.  

За "средния читател"

Естественият адресат и ползвател на "романовото" е "средният читател", когото по тази причина реших да направя главно действащо лице на "Пътника". Двойно действащо лице, защото се разцепва на един Читател и на една Читателка. Него не съм описвал, нито съм му приписал конкретни вкусове - той би могъл да е спорадичен или еклектичен читател. Нея обаче я направих читателка по призвание, която умее да обясни своите очаквания и нежелания (формулирани по възможно най-неинтелектуален начин, въпреки че - или всъщност точно заради това - интелектуалното говорене полека-лека вече непоправимо е оставило следи и в разговорната реч). Тя е сублимация на "средната читателка", но безмерно горда от социалната си роля: читателка по силата на своята безкористна любов към четенето. Аз вярвам в тази социална роля, тя е необходимо условие за целия ми труд, не само за тази книга.

Точно върху насочеността ми към "средния читател" отправяш най-категоричния си упрек, когато питаш: "Да не би чрез Людмила Калвино, макар и несъзнателно, да се опитва да приласкае (и поласкае) средния читател, който в крайна сметка е истинският читател (и купувач) на неговата книга, като му приписва някои от извънредните качества на ненадминатата Лйдмила?"

Нещото, което най не ми понася от целия ти патос, е "макар и несъзнателно". Как така несъзнателно? Щом съм поставил Читателя и Читателката в центъра на книгата, значи съм съзнавал какво върша. А - понеже живея от авторските си права - за миг не забравям, че читателят е купувач и че книгата е предмет, който се продава на пазара. Хората, убедени, че могат да се абстрахират от икономическите измерения на битието и всичко, което те водят със себе си, никога не са се радвали на моето уважение.

С две думи: ако според теб съм прелъстител, бива. И ласкател бива. И на "панаирджийски търговец" не бих се разсърдил. Но да ме наричаш "неосъзнат" е просто обидно! Когато в "Пътника" реших да представя (и да алегоризирам) въвличането на читателя (на обикновения читател) в една книга, която никога не отговаря напълно на очакванията му, единственото, което всъщност направих, бе да изкарам наяве онова съзнателно и неизменно намерение, което ме е движило във всичките ми предходни книги (...).

Това е част от отговора на Итало Калвино на рецензията на Анджело Гулиелми на "Ако пътник в зимна нощ", публикувана под заглавието "Ако в зимна нощ повествовател" в декемврийския брой на списание "Алфабета". 

Моето любовно писмо

Здравей, Марта!

Ти толкова дълго мълчиш. Аз се събуждам трудно сутрин. Виждам как слънцето свети тягостно. Мия се дълго, без да мисля. По-скоро разглеждам чертите на лицето си. Знам, че съм красив по един особен начин. Формата на черепа ми издава антична божественост. Нещо като староегипетско пискюлче. Кожата ми вече навлиза в зряла възраст, но въпреки това говори. Зъбите ми бяха по-добри, но устните ми все още са такива. А погледа, който виждам в огледалото, е празно стъклен, но не съвсем, защото съм все още жив. Не се бръсна никога, но не си пускам и брада. Това показва моята нерешителност. Може би затова мразя да вдигам телефона. После излизам навън, влизам навътре. Естествен кръговрат. Ставам все по-неактивен и това сигурно е част от настъпващото лято. Понякога, особено вечер, рисувам с водни бои в едно детско блокче. Малки абстракции с конкретни цветове. Това ме забавлява. Прерисувах и една твоя снимка. Помниш ли, от онези, които снимахме в моята стая. Ти си гола, обърната с гръб и гледаш в профил. Аз не мога да рисувам добре, но тази снимка ме вдъхнови и я прерисувах в синьо и черно. Дупето ти се получи толкова притеглящо, че после дълго си мечтах. След това рисувах и други неща, но се получаваше чиста порнография, а и се свърши черната боя и от тогава не съм рисувал повече. Напоследък се видях с ония двамата, с които свирех преди да се запозная с теб. Те са направили нещо като студио. Поканиха ме да опитаме отново. Аз си занесох стария синтезатор. Свирихме няколко пъти. Направихме едно мое ново парче. Но открих, че изобщо не се изпразвам както преди, емоционално, в такъв смисъл, нали ме разбираш. Оставих ги. Даже не си прибрах и синтезатора. Мисля, че малко ме е срам. Те са добри момчета. Проблемът явно е в самия мен. Нищо. Ето тук ти пиша и текста на песента. Това е най-новият ми текст. Но той изобщо не е нов по идея.Защото аз съм изчерпан и
просто само повтарям старите мотиви. 

Не съм по-добър 

не съм по-лош от всякога. 

Едно черно влакче 

ми вика приятелски. 

Егоистични са релсите 

бавно спуснати по лицето ти. 

До една звезда в твоята стая 

ще стигам само понякога. 

Пр.: 

Камбани звънят в кревата ми 

това е една траурна песничка. 

Затананикай я с устата си 

като лятна детска рокличка. 

Знам, че няма да ти хареса, но просто никой не може да надхвърли себе си. Всеки се възпроизвежда в своите собствени рамки. Определения като талантлив и гениален са просто нелепи тук, в началото на пътя. Една нощ сънувах сън. Много жив и реален. Помня го още, така както го преживях тогава. Вървяхме двамата с теб по брега на морето. Точно там, където водата се разлива върху пясъка. Ние вървим, оставяйки стъпките си, а морето след това ги заличава. Небето е светло и слънцето грее силно. Но не е горещо. Аз съм те прегърнал през рамо нежно и си говорим. В един момент аз те попитах как си се научила да се целуваш. Ти ми отговори, че за първи път си го направила с твоята приятелка Рени и е било много хубаво. Аз не се учудих. Ние легнахme на брега и започнахме да се целуваме. Усещах еротична  зависимост. Силно като насън. След това аз се повдигнах на една страна, а ти ме погледна някак си тайнственовено и ме попита дали ако Свети Георги ми каже, че след пет дни ще умра, аз ще му повярвам. Аз почуствах някакъв нарастващ вътре в мен страх. Незнам дали щях да ти
отговоря. Видях само, че наоколо беше притъмняло, когато от морските вълни излетя един  черен гарван и бързо полетя към нас. Просто светкавично пак както само на сън може да стане, той долетя до мен и заби нокти в гърдите ми. В този миг аз подскочих и се събудих сам и потен в леглото си. Помня го така ясно, както никой друг сън в живота си. Не знам какво мислиш за това, Марта, но аз знам, че кълбото с надеждата ще се разплете докрай и тогава ние ще видим ръцете на съдбата, която държи нишката на живота ни. Също така аз знам, че на лявата ръка на моята съдба, на безименния и пръст, ще има пръстен с камък, който ще носи цвета на твоите очи. Защото златната стълба на живота е спусната и аз много пъти съм се качвал до горе и след това съм политал отново надолу, хванал здраво крилете на ангелите. Ти знаеш, че пътеките между звездите са утъпкани, но не от хората. Повярвай ми! Аз се срещнах с теб, защото ти ме позна. Помниш ли това отражение, което видя в чашата. Това беше истинският ми образ. Знам че не се изненада, защото ти беше от другата страна. Но чувстваш ли. Искам нещо друго да ти кажа. Марта, аз съм решил. Дълго търсих изход и мисля, че накрая го намерих. Всеки трябва сам да продължи своя път. Дали ще ме разбереш, не знам, но трябва да опиташ. Говорих с някои хора. Те ме упътиха. В началото не бях сигурен, че искам, но накрая се реших. Срещнах тази жена, която ми трябва. Много стара жена. Дълго, дълго я търсих. Не може всеки да стигне до нея. Беше много трудно защото тя може да бъде намерена само няколко дни в годината. Три години ми се изплъзваше все за малко. Никога не съм ти говорил за това. Все пак успях да я срещна и сега съм на път да постигна всичко това, което ще осмисли моя живот. 

Знаеш ли, Марта, не знам как да ти го кажа, но тя обеща да ме превърне в муха. Не ме съди. Опитай се да ме разбереш. Знам, че ще ти бъде много трудно. Но всеки трябва сам да реши какъв вид да приеме по-нататък. Аз дълго мислих и реших, че за мен така ще е най-добре. Мухите не живеят дълго, но това е без значение. Мисля, че те всъщност се радват на една по-голяма свобода. Хората не обичат мухите, но и това е добре защото аз не се нуждая от тяхната обич. Така ще бъда по-близо до теб.През пролетта и лятото ще идвам на гроба ти и без да правя на кякой впечатление ще кацам по издълбаните в мрамора букви от името ти, и ще се крия на хладно под сянката на кръста. Ще ме познаеш по любовното ниско бръмчене, което ще е сигурен белег, че това съм аз. Крилцата ми ще вибрират с голяма скорост и ще от разяват лека синкава светлина. Сигурно е прекрасно да пикираш под снопове слънчеви лъчи, дори и във вид на муха. Единственото, от което трябва да се пазя и страхувам е човешката ръка. Но се надявам, че няма да ме размажат на някой прозорец преди да съм стигнал до теб. Чакай ме,
защото часът наближава. Никой не може да промени това, което вече се е случило. Обичам те, Марта! 

Авел 

29.06.91 

заспалите круши сладко шептят

Прочетох писмото вчера в "Сфумато" на третата вечер в рамките на фестивала "УЛИЦА НОВ ЖИВОТ: 20 ГОДИНИ СЛЕД ДИМИТЪР ВОЕВ". 

СЛУШАЙТЕ НОВА ГЕНЕРАЦИЯ! 

КУПЕТЕ СИ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ НА КНИГАТА "ПОЗДРАВИ ОТ МЕН БОГОВЕТЕ", ПРЕДИ ДА Е СВЪРШИЛО!  АКО ЗАКЪСНЕЕТЕ И ВЕЧЕ Е СВЪРШИЛО, ЧАКАЙТЕ ЧЕТВЪРТОТО ИЗДАНИЕ, СЪОТВЕТНО АКО ЧЕТВЪРТОТО ИЗДАНИЕ Е СВЪРШИЛО, ЧАКАЙТЕ ПЕТОТО И Т.Н.! 

Трябва ли да разбираме поезията?

 (или публично и изключително приятелско и нежно ухапване на Николай Бойков по повод "Зъби"-те на Мирослав Христов)

Току-що прочетох една рецензия[1], от която разбрах, че Николай Бойков не разбира една книга с поезия, а именно излязлата наскоро „Зъби” на Мирослав Христов. Поради определени причини се чувствам длъжен да му отговоря, използвайки публичното пространство на личния си блог и на социалната мрежа фейсбук, както той използва онлайн-портала „Култура”. И тъй като в конкретния случай говорим за неразбиране на конкретна поезия или по-точно за невъзможност за разбиране на конкретна книга с поезия, мисля, че в каквато и конкретна посока да са поели мислите ми, трябва да седна за един момент на някой камък край пътя към края на този публичен отговор, който леко иронично, съвсем в духа на стихосбирката, реших да нарека „нежно ухапване”, и да задам един въпрос. Така че... Простете...

Един момент.

За какво говорим, когато говорим (не за любов, нито за бягане, а) за поезия?

Според мен (каквото и да пиша, винаги държа да отбелязвам, че става въпрос за моята лична гледна точка, да не изпадам в обобщения, да не поставям под общ знаменател, което си е позволил да направи Ники Бойков, въпреки че той удобно обиграва позицията си на разказвач от първо лице за тази цел) един от основните проблеми на съвременната поезия е противопоставянето на логосът и рациото, от едната страна срещу интуитивното и емоцията, от другата страна. Днес най-често поезията е или болезнено и безпощадно рационална и логична, или крайно (направо до изстъпление) и не по-малко безпощадно емоционална.

Говорейки за книги с поезия, в първия случай често се залага на „авторския ход” (ако мога така да използвам едно понятие от театралните зали), на „отделния етап в развитието”. Формата доминира над съдържанието. Всяка нова стихосбирка трябва да е с глас, различен от предишната. Естествено, така се губи  цялото очарование на плавния преход от една към друга стилистика, защото авторът спуска пред очите ни черната завеса на непубликуваните междинни междустилови стихотворения. Във втория случай оставаме с усещането, че авторът пише една стихосбирка (понякога дори една поема) в продължение на цялото си творчество, че той „пее една и съща песен”. Залага се на фигурата на автора, на изграждането на цялостен стил. Съдържанието доминира над формата. Не мисля, че трябва да обяснявам обстойно двата типа. Нито да споменавам със стиснати зъби случаите, когато образователната система реши да представи поезията от първи тип с тази от втори тип, защото така материалът става по-лесен за преподаване. Нито щедро да изброявам имена на поети от двете традиции (които са нито само български, нито само съвременни). Това, което е важно за нас, защото както вече казахме, имаме конкретна поезия и дори повече конкретна книга с поезия, е, че съществува трети тип, безмилостно потвърждаващ правилото, който не се страхува да смесва логичното-рационалното и интуитивно-рационалното. И в който формата и съдържанието са относително равнопоставени (все пак поезията не може с точността на хирург да изреже някой излишък съдържание или форма в търсене на абсолютната симетрия). Този трети тип поезия също не е нито само български, нито кой знае колко нов. В една от своите форми той е свързан с източната философия и изобщо с цялостната традиция на Изтока, която по практичен начин се опитва да обедини рационалното с интуитивното, или ако трябва да използвам психологически термини, да помогне на отделния индивид да осъзнае, че несъзнаваното дреме някъде там, в дълбините на неговите тяло и душа през цялото време и вместо да се страхува от него, той просто трябва да приеме съществуването му.

Тъкмо от този трети тип е както поезията на Мирослав Христов, така и стихосбирката „Зъби”.

За мен е необяснимо, че тъкмо Николай Бойков се хваща за невъзможността да разбере тази стихосбирка. На него би подхождало повече да каже, че не може „да я почувства”, защото според мен той пише поезия от втория тип. Тъй като бидейки поезия от трети тип (тук трябва да уточня, че трите типа поезия са напълно равнопоставени и третият  тип не се явява някакво ново еволюционно стъпало, нито най-младия брат: ако в случая говорим за братя, тук става дума за тризнаци) поезията и стихосбирката „Зъби” на Мирослав Христов дават възможност да бъдат възприети както логично-рационално,  така и интутивно-емоционално. За съжаление на ниво форма (ах пак тази форма!) една подобна рецензия сякаш забранява чистият интуитивно-емоционален отговор, който би бил следния: „Тази стихосбирка не ми харесва. Точка.” и срещу който не бих имал нищо против. Аз лично не харесвам много стихосбирки, български и чужди, признавам, но винаги, когато изказвам мнения за конкретна книга добавям, че на мен не ми харесва, че това е лично мое мнение, защото всеки е свободен да харесва каквото си иска и аз съм напълно окей (извинявам се за англицизма на Николай, но не съм съгласен, не съм доволен, окей съм) с това. В повечето случаи нямам проблеми дори някой да се изкаже по-отгоре от нечия трибуна, каквато в случая се явява онлайн-порталът „Култура”. Но не виждам защо този конкретен някой в този конкретен случай трябва да говори за разбиране. И тук се появява следващият въпрос:  

Трябва ли да разбираме поезията?

И да, и не. Има поезия за разбиране, има и такава, която отказва да бъде разбрана. Да приемем, че вече сме изрекли всички мъдри, логични, изчистени и вдъхновени думи за поезията за разбиране и преминем втората поезия. Аз (отново много лично и дори прекалено субективно) от своя страна не разбирам крайната рационалност. Ако поезията винаги трябва да се разбира, защо не решаваме нерешени задачи по математика и не ги публикуваме в книги, наричайки този акт поезия? Това сигурно някой вече го е правил и така показвам своето неведение спрямо съвременния концептуализъм, който като всичко останало, има своите положителни и отрицателни страни. И чиято най-отрицателна черта (тук ставам направо дразнещо субективен) е изместването на акта на сътворяване с акта на назоваване, което е един чисто формалистичен подход. Толкова формалистичен, че създалата се форма често зверски бие на кухо!

„Поезия и разбиране?”, не разбира Николай Бойков, който е прочел стихосбирката „Зъби” цели 3 пъти в търсене на нейния мистериозно потурчен (бях написал изгубен, но в светлината на вече използваните англицизми реших да втъка в материята на този текст и един турцизъм) логос. Добре, не е ли задача (признавам, че задача звучи прекалено императивно, така че го разбирайте и като: призвание... мисия... ...надежда) именно на поезията да създава утешителни кътчета ирационалност в нашия все по подреден, изчистен, картографиран и стерилен (по образ и подобие на доминиращия, макар и залязващ Запад) свят? Не трябва ли тъкмо поезията да култивира така нужните ни, поради процесите на секуларизация във всички сфери на човешкия живот, зони на колебание, на несигурност, на абсурдност, на nonsense (прости ми, Николай). Тук с риск да бъда обвинен в съзнателно заиграване с популярни теми ще си позволя да се обърна към физиката на елементарните частици, може би поради петото издание на срещите при мамута, на което се състоя лекция именно върху този клон на физиката  или поради звуковата заигравка, защото в предното изречение, което повечето читатели вече са забравили поради употребата на прекалено дълги изречения в този текст (не по-малко съзнателно), стана дума за определени зони, а физиката отдавна е открила такава зона или по-точно търси нейното разрешаване: тя има своят бозон на колебанието, на несигурността, на nonsense-а.

Да караме по същество. Подобна позиция от страна на Николай Бойков, аргументираща се с „едното” разбиране ме накара да се почувствам най-малкото странно, защото по време на "Созополския семинар по творческо писане" през 2010г., където и двамата бяхме участници, бях останал с впечатлението, че според него създаването на литература е нещо интуитивно и спонтанно. Нещо, което минава през теб и оставя на белия лист едно друго нещо. Което не се връзва с моята концепция, но пък се връзва с  моето твърдение, че неговата поезия е от втория тип. Може и да съм се объркал. Призновам... А може би не. Във всеки случай неговото неразбиране се поражда от смесване на две различни неразбирания и на прехвърляне на големи масиви от едното неразбиране върху другото такова.  

В целия си съзнателен литературен живот Николай Бойков е бил (и ще бъде!) краен противник на чуждиците, особено на англицизмите, в което няма нищо лошо. Рядко се среща съвременен писател до такава степен надигнал се срещу масовата употреба на английски език, в което също така няма нищо лошо. Който да го изтъква при всеки сгоден случай, което почти не е лошо, защото от друга страна напомня за един кибрит, но далеч не този на малката кибритопродавачка, а на виден български езиковед, измислил между другото и думата „книжнина”. В такова време живеем, Ники, независимо дали ни харесва или не (надявам се, няма да се обидиш, че те наричам Ники, защото колко и слабо да се познаваме,  тая единствено приятелски чувства към теб)! Най-добре е да не отдаваме на тази отколешна тенденция толкова голямо значение, защото не това е най-важното. Всяко време има своя доминиращ чужд език, независимо дали е английски, руски, френски, латински. И ще има, независимо дали ще е китайски, японски, а защо не и индийски.  

Не се опитвам да те убедя, че употребата на чуждици е нещо добро, напротив това е най-лошото, което един автор може да направи с текста си, но само при едно условие: ако го прави несъзнателно, ако зад тази употреба не стои неговото намерение, ако става въпрос за самоцел!

Прилагам два твърде очебийни примера, без да поставям името на автора на „Зъби”  редом с тях, за да някой не повдигне възмутено глас, че съм го сложил редом с тези две  имена. (Повтарям! Внимание! Това са примери!) Какво бихме казали на Толстой за началото на „Война и мир” (особено тези от нас, които не владеят френски)? Какво ще кажем на Елиът за неговата любима цитатност?

След два празни реда (за да сме сигурни, че Мирослав Христов се намира на почтително разстояние от Толстой и Елиът) можем да изброим няколко случая: в стихотворението „Лимони” се среща надпис върху кашони, изхвърлени от морето, който гласи: „FRAGILE MADE IN CHINA”. Но нима ако от морето бъдат изхвърлени кашони, няма да предположим, че надписът ще е написан по начин, който да е общоразбираем? Или в стихотворението „На път за Диабат”, където се среща словосъчетанието „Are you experienced?”, точно шест стиха след като Диабат се споменава за пръв път и във връзка с това се уточнява, че това е  „(...) берберското селце,/където някога е къмпингувал Джими Хендрикс”? Фактът, че словосъчетанието „Are you experienced?” се явява не само песен на въпросния китарист, а първият албум на “Jimmy Hendrix Experience”? Според мен (отново въпросното лично мнение) дори тази информация да остане необяснена, това е напълно обосновано. Който иска, ще провери въпросната информация, която (признавам си) и аз не знаех, въпреки че нерядко слушам Джими Хендрикс, но обикновено това, което пускам на лаптопа си, е сборна компилация (сърбеше ме да кажа „best”, но реших да „пожаля” Николай). Аз лично не срещам други прекалено дразнещи на пръв поглед англицизми. Установявам присъствието на думата „саундтрак”, да, но това е дума, която ми допада, която обичам. И ако сега Ники Бойков иска да възстане срещу нея, бих му напомнил, че ние сме приятели с него във „фейсбук” и по всяка вероятност той има „скайп”... Щеше ми се да кажа, че и „имейл” има, но се сетих, че той вероятно разполага с „електронна поща”. Ще завърша темата за чуждиците като кажа, че конкретната поезия или дори конкретната стихосбирка на Мирослав Христов сама задава свързаността си със съвремието дори на ниво поетика  („Неримувано настояще” и „настояще римувано с паве”), което напълно оправдава наличието на англицизми.

Относно останалите видни и невидни на пръв (и последен) поглед неизяснености в поезията на Мирослав Христов, както някои очевидни сложности, метафоричности, метафизичности и екзистенционализми, те трябва да бъдат търсени в принадлежността на автора към една редица поети, чиито образователен пъп е хвърлен някъде дълбоко във факултета по „Философия”. И тъй като живеем в епохата на „добре информираният гражданин”, тук нищо не може да оневини Николай Бойков, че не е взел под внимание този общодостъпен в глобалната мрежа факт.

Тъй като този кратък отговор отдавна се отказа от своята краткост, албумът “Are you experienced” на Джими Хендрикс се извъртя и се наложи да мина на Доорс, ще се запътя към края на този отговор.

Премиерата, заедно с доволната публика и доволния от доволната публика поет (колкото и да претендираме, че не обръщаме внимание на публиката, не можем да отречем, че в същото време Николай Бойков се обръща към публиката на онлайн-портала „Култура”, а аз се обръщам към публиката в блога си, както и тази на фейсбук приятелите си, а и тези на Николай Бойков, който обелязвам – или тагвам – в този текст), беше белязана най-вече от чувството за самоирония. Самоиронията не е просто някаква си дума, тя е огромно качество. Възможността да се надсмееш над себе си, да играеш със себе си, да се правиш на смешен, независимо от всичко, да стискаш здраво зъби в усмивка, това е нещо, което липсва на много поети, писатели, интелектуалци. И тъкмо това ми харесва (да, на мен, а вие мислете каквото си искате!) както в Мирослав Христов, така и в неговата поезия. Защото самоиронията е и самокритичност, тя е вглеждане в себе си, себепознание, осъзнаване на комичността на трагичното.

Колкото до рецензията на Лидия Кирилова, за която Николай Бойков казва: „ ...виждам млад човек, добър в словесните еквилибристики и акробатики, зададени му от думите в стихосбирката, без да ми ояснява случилото се/случващото се в стихосбирката и настоящето на стихосбирката”, то отговорът е лесен. Текстове като този на Лидия Кирилова са обърнати най-вече към младото поколение, те са написани до тези, които слушат не само Jimmy Hendrix и Doors, но и Massive Attack, Tricky, Beirut, Sublime, Radiohead, Damian Marley и още купчина други групи. И които не са и чували за съвременна българска поезия. С извинение, очаква се хора на литературата като Николай Бойков (а и не само той) да проявят интерес към една нова стихосбирка, затова логично е подобна статия да говори на език, който да е интересен на тези, които в противен случай не биха достигнали до „Зъби”-те на Мирослав Христов. Тоест запознаването на Николай Бойков с тази стихосбирка е оправдано, нищо, че неговото внимание остава някъде долу, под въображаемата линия, където според него би трябвало да са обяснителните бележки, докато стихосбирката изглежда надхвърля хоризонта му на очакване.

Трябва да завърша този текст (винаги съм се дразнил от повсеместната употреба на тази дума, но ако кажа „статия” ще е друго, докато текстът винаги може да бъде просто текст, което прави нещата по-лесни) с благодарност. Въпреки „нежното ухапване” искам да благодаря на Николай Бойков първо за отрицателната рецензия, тъй като е далеч по-трудно да напишеш нещо, което евентуално би разсърдило някого, пред това да се опитваш да го убедиш колко е велик, каквато е обичайната рецепта за подобни текстове. И второ, да му благодаря дори още повече, че ме накара да напиша този текст. От доста време отбягвам създаването на подобни текстове със съзнанието, че един автор на литература, трябва да пише литература, защото авторът е и хедонист, той пише, за да си доставя удоволствие от писането. И изобщо ако създаването на един текст не носи удоволствие на автора си, според мен не може да се говори за автор. Сега установявам, че писането на литература за литературата може да носи също толкова удоволствие, колкото носи писането на едно стихотворение, на един разказ, на една пиеса. Ще си позволя и една трета благодарност на Николай Бойков, който ме подтикна да прочета стихосбирката за деветнайсти път и отново да се уверя колко е добра. И тъй като всеки край е едно ново начало, а аз вече наистина трябва да свършвам, ще си позворя да цитирам едно стихотворение от тази неразбираема за Николай Бойков стихосбирка.

началото на кра

я

каза тя

ти май си започнал да свършваш

нима не свършваме всеки един момент

зачудих се после престанах да се чудя

нека друг си блъска главата над това

има хора с по-твърди глави от моята

продължих играта си

и без въобще да се замислям

край ли е или е начало

сложих сърцето си между нейните крака

Иван Димитров

---

[1] „Под линия – Два опита за разбиране на поезия”, Николай Бойков, www.kultura.bg (26.10.2012) 

Letter from Neal Cassady to Jack Kerouac (March 7, 1947)

Между очакването на екранизацията на "По пътя" на Уолтър Сейлс (режисьорът на "Мотоциклетни дневници") и надеждата филмът да не е прекалено холивудски, едно любимо писмо на Касиди. 

Dear Jack,

I am sitting in a bar on Market St. I'm drunk, well, not quite, but I soon will be. I am here for 2 reasons; I must wait 5 hours for the bus to Denver & lastly but, most importantly, I'm here (drinking) because, of course, because of a woman & what a woman! To be chronological about it:

I was sitting on the bus when it took on more passengers at Indianapolis, Indiana -- a perfectly proportioned beautiful, intellectual, passionate, personification of Venus De Milo asked me if the seat beside me was taken!!! I gulped, (I'm drunk) gargled & stammered NO! (Paradox of expression, after all, how can one stammer No!!?) She sat -- I sweated -- She started to speak, I knew it would be generalities, so to tempt her I remained silent.

She (her name Patricia) got on the bus at 8 PM (Dark!) I didn't speak until 10 PM -- in the intervening 2 hours I not only of course, determined to make her, but, how to DO IT.

I naturally can't quote the conversation verbally, however, I shall attempt to give you the gist of it from 10 PM to 2 AM.

Without the slightest preliminaries of objective remarks (what's your name? where are you going? etc.) I plunged into a completely knowing, completely subjective, personal & so to speak "penetrating her core" way of speech; to be shorter (since I'm getting unable to write) by 2 AM I had her swearing eternal love, complete subjectivity to me & immediate satisfaction. I, anticipating even more pleasure, wouldn't allow her to blow me on the bus, instead we played, as they say, with each other.

Knowing her supremely perfect being was completely mine (when I'm more coherent, I'll tell you her complete history & psychological reason for loving me) I could concieve of no obstacle to my satisfaction, well "the best laid plans of mice & men go astray" and my nemesis was her sister, the bitch.

Pat had told me her reason for going to St. Louis was to see her sister; she had wired her to meet her at the depot. So, to get rid of the sister, we peeked around the depot when we arrived at St. Louis at 4 AM to see if she (her sister) was present. If not, Pat would claim her suitcase, change clothes in the rest room & she and I proceed to a hotel room for a night (years?) of perfect bliss. The sister was not in sight, so She (not the capital) claimed her bag & retired to the toilet to change ---- long dash ----

This next paragraph must, of necessity, be written completely objectively --

Edith (her sister) & Patricia (my love) walked out of the pisshouse hand in hand (I shan't describe my emotions). It seems Edith (bah) arrived at the bus depot early & while waiting for Patricia, feeling sleepy, retired to the head to sleep on a sofa. That's why Pat & I didn't see her.

My desperate efforts to free Pat from Edith failed, even Pat's terror & slave-like feeling toward her rebelled enough to state she must see "someone" & would meet Edith later, all failed. Edith was wise; she saw what was happening between Pat & I.

Well, to summarize: Pat & I stood in the depot (in plain sight of the sister) & pushing up to one another, vowed to never love again & then I took the bus to Kansas City & Pat went home, meekly, with her dominating sister. Alas, alas ----

In complete (try & share my feeling) dejection, I sat, as the bus progressed toward Kansas City. At Columbia, Mo. a young (19) completely passive (my meat) virgin got on & shared my seat ... In my dejection over losing Pat, the perfect, I decided to sit on the bus (behind the driver) in broad daylight & seduce her, from 10:30 AM to 2:30 PM I talked. When I was done, she (confused, her entire life upset, metaphysically amazed at me, passionate in her immaturity) called her folks in Kansas City, & went with me to a park (it was just getting dark) & I banged her; I screwed as never before; all my pent up emotion finding release in this young virgin (& she was) who is, by the way, a school teacher! Imagine, she's had 2 years of Mo. St. Teacher's College & now teaches Jr. High School. (I'm beyond thinking straightly).

I'm going to stop writing. Oh, yes, to free myself for a moment from my emotions, you must read 'Dead Souls' parts of it (in which Gogol shows his insight) are quite like you.

I'll elaborate further later (probably?) but at the moment I'm drunk and happy (after all, I'm free of Patricia already, due to the young virgin. I have no name for her. At the happy note of Les Young's 'jumping at Mesners' (which I'm hearing) I close till later.

To my Brother
Carry On!
N.L. Cassady

Пророкът на люляците

“There are those who do both,

they drink tea.”

Gary Snyder

Някой ден поетът ще изхвърли белите листа,

тефтерите, пишещата машина, компютъра,

- най-изящната поетика е на тишината и действието -

и ще се пренесе в старопланинска колиба.

Истинската поезия е тази

на движенията на тялото,

наляво и надясно,

на вдишванията и издишванията.

Истинската поезия забравя    

не само ритъма и римите,

а всичките ефекти.

Тя забравя и самите думи.

Тя е нежна пролетна прегръдка,

опияняващ поглед на обичащ,

глътка въздух зазоряване,

силно стиснати пияни ръце.  

Тя е скрита в този ден, в този час, в тази секунда.

Напишеш ли я върху белия лист, умира.

Споделиш ли я с приятел, си отива.

Поетът ще изкара много дни и нощи сам в планината,

изпаднал в безтегловността на непритежанието,

изтърсил се от излишните излишества,

опиянен от опиянението на трезвото съзнание.

И сетне ще се върне в града,

за да изпише пролетта

с цъфналите цветове на люляците.

Н.Е.С.И.С.А.М. (снимки от С.А.М.С.И.)

ТЕАТЪРЪТ И ПРОСТРАНСТВОТО 

Бул. "Черни връх" №2, Софияп, Софийски Арсенал - музей за съвременно изкуство

www.samcaproject.org

САМСИ

ТЕАТЪРЪТ И ПРОСТРАНСТВОТО

работна среща

на драматурзи, сценографи и актьори,

която ще завърши с представление и дебат

на 9 октомври 2012 от 19.00 часа. (началният час подлежи на промяна)

ръководител Валерия Вълчева - режисьор

Проектът e реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд “Култура” и партньорството на Национална художествена академия.

„Театърът и пространството” е тема на работната среща между опитни професионалисти и дебютанти в областта на изкуството театър, които ще се съберат заедно за една седмица – от 2 до 9 октомври 2012 година включително, за да създадат малки творби „от нулата”, провокирани отпространствата на музея за съвременно изкуство – Софийски Арсенал.

В края на тази игрова работна седмица активните участници ще се срещнат със специализирана публика от бъдещи творци, теоретици и мениджъри на театъра, както и със свободно поканени зрители. Творците ще покажат резултата във вид на представление от отделни миниатюри, свързани в обща структура. След спектакъла, по време на финалния дебат с публиката, ще се обсъждат освен творческия процес по време на самото ателие, още и принципи и практики на създаването на театър в алтернативни пространства и на съвременното изкуство изобщо, както и проблеми на неговия мениджмънт и реклама, на ситуирането му в културната среда.

Активни участници ще бъдат млади български драматурзи, които вече са признати за добре пишещи, но все още са дебютанти в реализацията на текстовете си. Те ще създават драматургия, вдъхновена от пространствата на музея и ще се включат в работни екипи заедно с актьори, сценографи и режисьор, за да се стигне до завършена театрална миниатюра.

Със свои идеи за тези пространства ще заявят себе си и сценографи - студенти на проф. Слави Кокалов и проф. Красимир Вълканов от Художествената академия, която включва в своята учебна програма създаването на идейни проекти за спектакли в алтернативни пространства.

Актьорите са силни група от млади, но опитни в алтернативни форми на театъра артисти и вече са обигравали това пространство. Те: Васил Читанов, Елена Димитрова, Жана Илиева, Маргарита Хлебарова, Петко Каменов и Петър Генков, заедно с режисьора Валерия Вълчева, инициатор и художествен ръководител на ателието, ще помагат на драматурзите и сценографите да превръщат идеите си в жив театър и ще участват в него.

Театрите и техните сгради предпоставят, задават предварително своите клиширани вече сценични пространства, които трудно могат да бъдат преконструирани по идеите на изкуството театър. Това принуждава авторите на театрални идеи да мислят за творбите си като съществуващи единствено само в “черната кутия”, отворена от едната си страна към публиката.

Режисьорът Валерия Вълчева, след няколко успешни спектакъла в държавния театър, започна да създава екипи, с които да търси мястото на театъра в други пространства. Появиха се творби, инспирирани от пространството си като “200 000 години” по Чехов в сграда на бившия Музей на революционното движение, “Дълбоко Високо” по Рембо и Метерлинк в зала “Параклиса “ на НХГ и спектакли, тръгнали от текста и открили след търсене своето пространство: “Хамлет” в скулптурно ателие №40 на НХА/ съвместно с режисьора М. Росен/, “Сънища в четири сезона” по Шекспир в Борисовата градина и в “Софийски Арсенал”.

Пространството на музея за съвременно изкуство – “Софийски Арсенал” – с архитектура от началото на ХХ век, с ремонтиран първи етаж и „оголени” стени на втория и третия, с оберлихт на върха на този „вертикал” и нова стъклена стълба, опасваща сградата до върха, с обширна поляна отвън, населена със скулптури, предлага интересни интериорни и екстериорни провокации за театрално мислене.

Работната среща “Театърът и пространството” се провежда в рамките на дългосрочната програма на НМБИИ “Театър в музея”, инициирана от изкуствоведа Надежда Джакова.

Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд “Култура”.