Нямам особено отношение към Дончо Цончев. Когато бях на деветнайсет прочетох една негова книга, няма да казвам коя. Нито ми хареса особено, нито не ми хареса съвсем. Някак ми беше безразлична.
Тези дни отидох да се видя с баща си. На масата в хола намерих "Старият кладенец" - книга на Дончо Цончев от 2003г. Когато прочетох това, което пишеше на гърба се изумих от изумителната простотия, която ме лъхаше оттам. Няма да казвам повече. Аз го преписах, за да го публикувам тук. Нека гърбът на тази книга говори сам:
"Всепризнатият майстор на късия разказ, наричан и от враговете си "жив класик", води дълголетен спор с нобеловия лауреат Сарт, който твърди: "Адът - това са другите." Дончо Цончев се смее с цяло гърло и казва: "Глупости, французино! Раят - това са другите." Вероятно затова има толкова много приятели - все истински мъже като самия него.
За прочутия ловец бай Дончо няма да казваме нищо - то се знае от всички."
вторник, декември 14, 2010
събота, декември 11, 2010
"Елементарни частици" на Уелбек излезе на български
Открих го съвсем случайно. Видях изданието на щанда на издателство "Факел експрес" на Панаира на книгата.
Бях изненадан и зарадван. Сега ще го препоръчвам на повече хора от преди.
Лятото прочетох романа на английски език.
Тук ще копирам текста от интернет страницата на издателството.
Нещо се случи с езика. Един духовен 11 септември, за който сякаш малцина си дадоха точна сметка. „Какво правехте в деня, когато излезе романът „Елементарнитe частици“?“ – би трябвало да се питаме, както се питаме за атентата срещу Кулите близнаци.
Нувел Обсерватьор
Болезнен и натрапчив, богат и предизвикателен, романът за Частиците ни удивлява не само с идеите си, но и с портрета на едно общество – на едно човечество, което е загубило всякаква способност за връзка.
Индипендънт
Уелбек отново и отново дълбае под обичайната пошлост, за да разкрие неовладените и твърде неудобни чувства, които често се боим да си признаем. Горчивината му е на разочарован идеалист. Може и да не се съгласите с Уелбек и неговата безпощадно мрачна картина на обществото и човешката природа. Но романът ще ви накара въпреки всичко да преоцените убежденията си, а именно това е стимулиращото предизвикателство на литературата. Книгата е смела и прекрасна.
Съндей Телеграф
Бях изненадан и зарадван. Сега ще го препоръчвам на повече хора от преди.
Лятото прочетох романа на английски език.
Тук ще копирам текста от интернет страницата на издателството.
Нещо се случи с езика. Един духовен 11 септември, за който сякаш малцина си дадоха точна сметка. „Какво правехте в деня, когато излезе романът „Елементарнитe частици“?“ – би трябвало да се питаме, както се питаме за атентата срещу Кулите близнаци.
Нувел Обсерватьор
Болезнен и натрапчив, богат и предизвикателен, романът за Частиците ни удивлява не само с идеите си, но и с портрета на едно общество – на едно човечество, което е загубило всякаква способност за връзка.
Индипендънт
Уелбек отново и отново дълбае под обичайната пошлост, за да разкрие неовладените и твърде неудобни чувства, които често се боим да си признаем. Горчивината му е на разочарован идеалист. Може и да не се съгласите с Уелбек и неговата безпощадно мрачна картина на обществото и човешката природа. Но романът ще ви накара въпреки всичко да преоцените убежденията си, а именно това е стимулиращото предизвикателство на литературата. Книгата е смела и прекрасна.
Съндей Телеграф
понеделник, декември 06, 2010
Не искам да оставя нищо след себе си
На Жан Маре
Не искам да оставя нищо след себе си.
Не искам хората да запазят
какъвто и да е спомен за мен.
Откакто се родих все слушам,
налага се да слушам, а така не ми
се слушаше, наистина не ми се...
Не ми се слушаше за убийства,
кланета, престъпления, за военни
конфликти. За тях се говореше
като за някаква болест, присъща
на човечеството, вървяща заедно
с човечеството, като за страничен
ефект на нашата цивилизация.
Когато бях малък, бях чист.
На четиридесет вече мечтаех
да стана чист човек. Сега съм на
70. Мисля, че успях да го направя.
Да стана чист човек.
И точно затова когато умра
не искам да оставя нищо
след себе си. Не искам хората
да запазят какъвто и да е спомен
за мен. Защото когато умра
искам да остана настрани от човечеството,
не искам да бъда част от цивилизацията.
Предпочитам да умра като чист
варварин, това е толкова красиво,
пред това да бъда включен в
цивилизацията, да ме зачислят
към нейните пластмасови редици.
Точно затова няма да оставя нищо
след себе си. И хората няма да запазят
какъвто и да е спомен за мен.
събота, ноември 27, 2010
последно сатори в париж
Няма да го публикувам отново тук.
Но няма как да не отбележа публикацията на поемата в Литературен клуб.
http://library.litclub.bg/ivan/paris.html
Но няма как да не отбележа публикацията на поемата в Литературен клуб.
http://library.litclub.bg/ivan/paris.html
петък, ноември 26, 2010
Кратък текст на Ясен Атанасов по един общ проблем
А сега и една бомба - всички се чудеха как така "Свят за изпиване" не бе номиниран за наградите Хеликон миналата година. Е, след сигнал на Иван Димитров, че неговият роман "Животът като липсваща лъжица" не е "постъпил" в книжарници "Хеликон", въпреки че е в класацията на същите за една от най-продаваните български книги, и поради това не е попаднал в номинациите, се оказва, че моят роман също не се е продавал в Хеликон миналата година. Което, разбира се е, не е вярно. И е лесно доказуемо по документи. Това е просто скандално! Журито е било систематично подвеждано с "предварителна селекция", като определени заглавия просто сякаш не са съществували. Хайде да разберем кой е отговорен, а? И всички (според мен умишлено) пропуснати книги от последните години да бъдат включени в отделен, извънреден тур на номинациите за тази година. Иначе престижът на тези награди окончателно заминава.
четвъртък, ноември 18, 2010
Откъс от "Животът като липсваща лъжица"
Този откъс беше прочетен от актьора Юлиан Петров.
После беше публикуван в Public Republic http://www.public-republic.com/magazine/2010/11/63475.php
Аз се оказах дългогодишен хероинов наркоман. Когато сестрата донесе листа с резултатите и прочетох какво пишеше там, краката ми отмаляха, но баща ми бързо ме освести с агресивно разтърсване, след което с усмивка ми рече, че не мога да отричам повече.
- Всичко е ясно, Никола. Отдавна си го крил от нас. Това вече не очаквахме от теб. С майка ти се залъгваме, че отскоро си започнал, съжаляваме те, блъскаме си главите как да ти помогнем, а ти? Ти!
Какво? Как може да се случи подобно нещо? Вероятността е толкова минимална, че направо никаква я няма, ни беше уверила медицинската сестра, преди да вземе пробите. По принцип бих й повярвал, ако нещата не опираха до мен.
Когато нещата зависят от човек, винаги може да стане объркване. Мъдростта на вековете е доказала, че всеки поне веднъж в живота си осира цялостно пейзажа, или най-малкото прави внушителна издънка, която му струва скъпо. “Човешко, твърде човешко!”, въздъхнах с думите на умен философ, заразил се според някои с глупава венерическа болест, но на баща ми хич не му беше до философия.
- Не, не ми обяснявай! Не ми говори! Не искам да те слушам! Не искам да те мисля! Не си… Не си ми вече син! Не… За съжаление си! От това човек не може да избяга. Но не те разбирам! Защо го направи? Защо?
Сред тази внушителна поредица от „не”-та предчувствах, че положението е повече от лошо. Беше невъзможно да запазя спокойствие, но се опитах. Получи се кратка, едва няколкосекундна медитация. Представих си абсурда, в който се намирах, като страничен резултат на двигателя на космическия кораб, на който по невероятна случайност били качени двама стопаджии – секунди след като били изхвърлени в открития космос от вогонски пътностроителен космически кораб. Тази неволна литературна асоциация изкристализира в мимолетна усмивка на устата ми и под нейното влияние смело възразих с едно:
- Но…
Ако имах възможност да разтегля мисълта си, щях да подходя афористично и да заключа, че историята на човечеството е не друго, а история на различни грешки, като се започне още от първородния грях на Адам и се продължи с по-нататъшната човешка история чак до ден днешен. Бях готов да се впусна във внушителна словесна импровизация, но баща ми ме спря.
- Не! – като с бръснарско ножче отряза той.
Начаса млъкнах.
Сега забравете всичко, което казах дотук, и си представете за секунда, че тестът е положителен. Че няма грешка. И какво? Съществуват ли изобщо наркомани? Какво всъщност означава да си наркоман? Ако това е да се опияняваш със забранени субстанции, тогава всичко зависи изцяло от властта. Защо марихуаната е нелегална, а алкохолът и цигарите не са? Защо в началото морфинът, амфетамините, хероинът, кокаинът, LSD-то и кой знае още какво не са били забранени субстанции? Преди сто години, малко след създаването му от Байер, съм могъл спокойно да се друсам с хероин.
Аспиринът и хероинът са далечни братовчеди, не е ли забавно? Наименованието му дошло от наблюденията, че взимащите хероин са се чувствали геройски (heroic). След няколко години херойство златните години на херцата отминават и обръчът се затяга – хероинът преминава в нелегалност.
Да не забравяме предписанията. Да изгълташ шепа хапчета в борба с психичните си проблеми, диазепам например, за някои е форма на надрусване, а за други – форма на лечение. Но къде е границата между двете и не е ли тя привидна? Надрусването не е ли лечение в определен смисъл на думата? Нима тези, които пият хапчетата по предписание, не са наркомани? Какво да кажем тогава за алкохолиците и заклетите пушачи? Понякога имам чувството, че всички са наркомани, друг път – че никой не е.
Сега да се върнем в болницата, където все още стоях облещен и се питах откъде ми е дошло. Въпреки объркването веднага си спомних една история за медицинска грешка на баба ми. Веднъж тя отишла да й направят рутинни изследвания, дала каквото трябвало и зачакала. Нямало какво да очаква, чувствала се отлично, не се била разболявала от месеци. Седи тя, а сестрата отваря вратата с каменно изражение. Ръката й трепери, когато прочита диагнозата: рак на не знам какво си в напреднал стадий. Баба ми изпада в паника. Сестрата извиква лекарка, която гледа резултатите и не вярва на очите си. Няма начин баба ми да е толкова болна.
В този момент тя обръща листа и открива, че диагнозата на баба ми е на обратната страна. Действието се развива в зрелия соц, в момент когато в болниците трябвало да пестят бланките, на които изписвали диагнозите. Така баба ми в рамките на петнайсет минути се разболяла от рак и като по чудо оздравяла.
Искаше ми се да напомня на баща си тази история, но той продължаваше да ме гледа с такъв поглед, че не бях в състояние да изрека и дума.
Направих равносметка. Сам бях успял да потвърдя мълвата, че съм наркоман. И то само с два хода! Предстояха ми дни, в които щях да разполагам с предостатъчно време за размисъл и малко по малко щях да стигна до заключението, че създалата се ситуация, ако не друго, щеше да ми даде възможност да опозная мълвата отблизо. Да проникна в нея, да вървя по стъпките й, да проуча с педантично внимание механизма й, воден от амбицията да го унищожа. Вече имах представа, че този механизъм е деликатен и не можеш просто ей така да го стъпчеш, това е прекалено явно. Трябва да действаш подмолно като самата нея, да намериш уязвимо място сред зъбните й колела, които преживят информацията и я деформират, да пъхнеш там малко камъче и сложната система да се саморазруши.
Ако убиеш мълвата показно, ще привлечеш внимание. А когато вниманието се фокусира върху нея, тя възкръсва по-страшна от преди. Воден от тези съображения, престанах да действам срещу нея на повърхността, но отдолу махах ожесточено с крака и планирах ходовете си с надеждата, че някой ден бих могъл да спечеля тази битка.
Прибирахме се дълго тази сутрин, потънали в мълчание. Хората бяха отишли на работа и вече трескаво се трудеха. Потокът от коли отдавна беше изтекъл, оставяйки „Мадрид” във властта на трамваите. Обедната почивка още беше далеч. Всичко живо спеше в действие. В такива ситуации мълчанието е мъчително не само по себе си, а защото нямаш представа какви мисли се въртят в главата на човека до теб.
После беше публикуван в Public Republic http://www.public-republic.com/magazine/2010/11/63475.php
Аз се оказах дългогодишен хероинов наркоман. Когато сестрата донесе листа с резултатите и прочетох какво пишеше там, краката ми отмаляха, но баща ми бързо ме освести с агресивно разтърсване, след което с усмивка ми рече, че не мога да отричам повече.
- Всичко е ясно, Никола. Отдавна си го крил от нас. Това вече не очаквахме от теб. С майка ти се залъгваме, че отскоро си започнал, съжаляваме те, блъскаме си главите как да ти помогнем, а ти? Ти!
Какво? Как може да се случи подобно нещо? Вероятността е толкова минимална, че направо никаква я няма, ни беше уверила медицинската сестра, преди да вземе пробите. По принцип бих й повярвал, ако нещата не опираха до мен.
Когато нещата зависят от човек, винаги може да стане объркване. Мъдростта на вековете е доказала, че всеки поне веднъж в живота си осира цялостно пейзажа, или най-малкото прави внушителна издънка, която му струва скъпо. “Човешко, твърде човешко!”, въздъхнах с думите на умен философ, заразил се според някои с глупава венерическа болест, но на баща ми хич не му беше до философия.
- Не, не ми обяснявай! Не ми говори! Не искам да те слушам! Не искам да те мисля! Не си… Не си ми вече син! Не… За съжаление си! От това човек не може да избяга. Но не те разбирам! Защо го направи? Защо?
Сред тази внушителна поредица от „не”-та предчувствах, че положението е повече от лошо. Беше невъзможно да запазя спокойствие, но се опитах. Получи се кратка, едва няколкосекундна медитация. Представих си абсурда, в който се намирах, като страничен резултат на двигателя на космическия кораб, на който по невероятна случайност били качени двама стопаджии – секунди след като били изхвърлени в открития космос от вогонски пътностроителен космически кораб. Тази неволна литературна асоциация изкристализира в мимолетна усмивка на устата ми и под нейното влияние смело възразих с едно:
- Но…
Ако имах възможност да разтегля мисълта си, щях да подходя афористично и да заключа, че историята на човечеството е не друго, а история на различни грешки, като се започне още от първородния грях на Адам и се продължи с по-нататъшната човешка история чак до ден днешен. Бях готов да се впусна във внушителна словесна импровизация, но баща ми ме спря.
- Не! – като с бръснарско ножче отряза той.
Начаса млъкнах.
Сега забравете всичко, което казах дотук, и си представете за секунда, че тестът е положителен. Че няма грешка. И какво? Съществуват ли изобщо наркомани? Какво всъщност означава да си наркоман? Ако това е да се опияняваш със забранени субстанции, тогава всичко зависи изцяло от властта. Защо марихуаната е нелегална, а алкохолът и цигарите не са? Защо в началото морфинът, амфетамините, хероинът, кокаинът, LSD-то и кой знае още какво не са били забранени субстанции? Преди сто години, малко след създаването му от Байер, съм могъл спокойно да се друсам с хероин.
Аспиринът и хероинът са далечни братовчеди, не е ли забавно? Наименованието му дошло от наблюденията, че взимащите хероин са се чувствали геройски (heroic). След няколко години херойство златните години на херцата отминават и обръчът се затяга – хероинът преминава в нелегалност.
Да не забравяме предписанията. Да изгълташ шепа хапчета в борба с психичните си проблеми, диазепам например, за някои е форма на надрусване, а за други – форма на лечение. Но къде е границата между двете и не е ли тя привидна? Надрусването не е ли лечение в определен смисъл на думата? Нима тези, които пият хапчетата по предписание, не са наркомани? Какво да кажем тогава за алкохолиците и заклетите пушачи? Понякога имам чувството, че всички са наркомани, друг път – че никой не е.
Сега да се върнем в болницата, където все още стоях облещен и се питах откъде ми е дошло. Въпреки объркването веднага си спомних една история за медицинска грешка на баба ми. Веднъж тя отишла да й направят рутинни изследвания, дала каквото трябвало и зачакала. Нямало какво да очаква, чувствала се отлично, не се била разболявала от месеци. Седи тя, а сестрата отваря вратата с каменно изражение. Ръката й трепери, когато прочита диагнозата: рак на не знам какво си в напреднал стадий. Баба ми изпада в паника. Сестрата извиква лекарка, която гледа резултатите и не вярва на очите си. Няма начин баба ми да е толкова болна.
В този момент тя обръща листа и открива, че диагнозата на баба ми е на обратната страна. Действието се развива в зрелия соц, в момент когато в болниците трябвало да пестят бланките, на които изписвали диагнозите. Така баба ми в рамките на петнайсет минути се разболяла от рак и като по чудо оздравяла.
Искаше ми се да напомня на баща си тази история, но той продължаваше да ме гледа с такъв поглед, че не бях в състояние да изрека и дума.
Направих равносметка. Сам бях успял да потвърдя мълвата, че съм наркоман. И то само с два хода! Предстояха ми дни, в които щях да разполагам с предостатъчно време за размисъл и малко по малко щях да стигна до заключението, че създалата се ситуация, ако не друго, щеше да ми даде възможност да опозная мълвата отблизо. Да проникна в нея, да вървя по стъпките й, да проуча с педантично внимание механизма й, воден от амбицията да го унищожа. Вече имах представа, че този механизъм е деликатен и не можеш просто ей така да го стъпчеш, това е прекалено явно. Трябва да действаш подмолно като самата нея, да намериш уязвимо място сред зъбните й колела, които преживят информацията и я деформират, да пъхнеш там малко камъче и сложната система да се саморазруши.
Ако убиеш мълвата показно, ще привлечеш внимание. А когато вниманието се фокусира върху нея, тя възкръсва по-страшна от преди. Воден от тези съображения, престанах да действам срещу нея на повърхността, но отдолу махах ожесточено с крака и планирах ходовете си с надеждата, че някой ден бих могъл да спечеля тази битка.
Прибирахме се дълго тази сутрин, потънали в мълчание. Хората бяха отишли на работа и вече трескаво се трудеха. Потокът от коли отдавна беше изтекъл, оставяйки „Мадрид” във властта на трамваите. Обедната почивка още беше далеч. Всичко живо спеше в действие. В такива ситуации мълчанието е мъчително не само по себе си, а защото нямаш представа какви мисли се въртят в главата на човека до теб.
вторник, ноември 16, 2010
Топло четене в края на есента
Утре ще чета в Greenhouse Effect на ул. "6-ти септември 22" в компанията на Стефан Иванов, Калин Терзийски, Иван Ланджев, Мирослав Христов и други, които ще са изненада.
Още не знам какво ще чета.
Още не знам какво ще чета.
Абонамент за:
Публикации (Atom)