Последно сатори в Париж

„И никога не би могъл да й разкаже
какво е правил през тези петдесет години,
докато го е нямало.”
Георги Господинов, „Божури и незабравки”

Когато дръмейнбейсът ще е стара градска песен,
лицата ни ще са от бръчки, не от пори,
шкембетата ще са от векове провиснали,
гласовете ни ще стържат само спомени.
Поемите ще са изписани,
а книгите – издадени и с прах завити.
Когато писането във тефтери ще е старомодно
ще се видим.

Аз отново ще съм беден, без стотинки,
без коли, хладилници и искане,
пенсията изобщо няма да ми стига:
то на кой ли стига, че да стига за писатели.
Когато ще живея без да пиша
за друг освен за себе си,
ще съм облечен в кръпки
и на мястото на шапка ще развявам гордо
косите си окапали.
Когато ще съм се изтъркал
ще се видим.

Ще седя на пейка, а пред мен ще зее шапка
в устата си ще съм захапал дидж, ще свиря,
в ръцете ми ще има електрическа китара,
а кракът ще е на фуса на педала.
Когато със перце ще драскам диви скречове,
ще вкарвам акустичен електронен ритъм,
никой няма да ме забелязва.
Когато плувам в анонимност
ще се видим.

Когато аз съм старчето без зъби,
нафталинен господин ще бъда,
ти – съсухрено, изпито
седемдесет годишно хипи или
искряща в старостта си рейвърка, при второто
косите ти ще бъдат електриково зелени.
Когато сме разпаднати и скърцащи,
от грапави години победени
ще се видим.

Ще спреш, ще ме послушаш, ще посегнеш
в портмонето си да бръкнеш, ще се сетиш,
че липсата е твое притежание. Ще опиташ
да заплачеш, но ще си изсъхнала отдавна.
Ще се отърсиш бързо от тъгата си и на устата
сбръчкана усмивка ще изтлее.
Когато ти, понечвайки да седнеш, изведнъж се сетиш,
че преди години си ме виждала, тогава
ще се видим.

В миналото за секунди сме се гледали без думи,
сред водки, джойнтове, тютюни,
сред пиянски погледи насечени, сред будно спящи,
но никой с никого не е говорил, щото... Трескаво
сме се страхували. Накрая сме се разделили,
без да се познаваме, вързали съдбите си за други.
Когато другите кремирани са
ще се видим.

Когато ще се сепнеш и веднага на крака ще станеш,
аз ще продължа да свиря, ти ще затанцуваш,
когато сме самотни заедно, на старостта във чумата
и толкова сме ретро, толкова невписващи се,
че дори хлапетата започнат да се кискат,
ще се смеят майките с колички, продавачките
във магазини, когато бизнесмените във кикот зинат,
когато сме щастливи във нещастието си, само двама.
И като залез грейнем. Как ще видим!
Колко силно сме си липсвали.

найлоновите торбички на зимата ти

ти попита как те искам
като есен, пролет или лято
като зима, казах

ти ненавиждаш зимите
пролетта е толкова цветна
и изпълнена с ухания
лятото е жълто и червено
есента покрива полетата
с окапали листа

и само през зимата полетата
са студ, покрит с найлонови
торбички
(торбичките са там
и в другите сезони
но са добре прикрити)

вместо да се криеш
предпочитам да се взирам
в найлоновите торбички
на зимата ти

книжарница в София

какво да ти кажа, Алън Гинзбърг
в тази книжарница, потънала в хартия
сред навеждащите се, изправящи се хора
разлистващи книги
сред усмихващите се продавачки
сред лежерното шопинг техно
сред флаерите с покани за премиери
една от тях, Алън Гинзбърг
беше за теб
ти нададе своя вой преди толкова време
не спря да виеш, така ти харесваше
и още виеш, заключен в тези страници

какво да ти кажа, алън гинзбърг
сред вледенените думи, слепнали в книги
сред поетите, прозаиците, критиците
всички с порядъчни души и снимки
къде изчезнаха брадатите, халюциниращи
алкохолизирани, викащи, бунтуващи се
медитиращи, скачащи, танцуващи
с гласове пискливи като тромпети
с индийски дрехи, рядко в костюми
бълнуващите революции, с най-ценни
посуди, свеждащи се до една паница
с вдигнати палци по магистрали
криволичещи по оста на изток-запад
винаги със раници, будисти с
разпадащи се сандали, искрени убийци
на жените си, припадащи по джаз купони
скитници?

какво да ти кажа, Алън Гинзбърг
тях няма ги и теб сега те няма
в несвойствена компания почиваш
върху рафтовете
изведнъж от твойта книга надава се
стенание и буквите от страниците
с мъка дишайки протягат се
Уолт Уитман
къде е Уолт Уитман
той бе отвлечен и сега го няма
Керуак – два рафта над теб
утешава те приятелски
в книжарницата всички се усмихват
писатели от страници надничат
в бъдещето, застинали във вечността
и само вие двамата сте тъжни в красотата си
и плачете, а аз ви гледам и мълча

излязох да си купя колан
върнах се с две книги с поезия
после пак ще питат
защо ми падат
гащите

палач без жалост
обезглавява жълтурчета
слънцето черви се

праскова, не слива

сутринта ти казах, че си слива,
но всъщност беше праскова,
мъхчетата по кожата, заобленостите,
особено оранжевото и червеното
и вдлъбнатостта, разделяща страните ти,
праскова със мириса си, лепкавия
сок, изпиващ мислите ми, с
повърхността, превръщаща се
лесно в ръкохватка,
праскова, не слива.

сутринта ти казах, че си слива,
бях ядосан, щях да счупя
зъби във костилката ти

Местни чужденци