Не мислех да се включвам в хора, но какво ми стана – дойде ми, та ще си кажа.
2022-а беше една добра година и ще направя всичко възможно нещата да продължават в този дух. Имах доста творческа работа, а това е, което винаги съм искал да правя. И това е, което съм.
Дебютирах в писането за малки хора с „Летящата страна“ и се опознах с Ману Саркисян, Георги Тенев (артистът) и мале-мале-мале Краси Кирчев, като за втори път в живота си писах и текстове за песни за постановка – едно изключително вдъхновяващо занимание. Театърът дава много на пишещите хора, защото ги изкарва от масите и бюрата по домовете и кафенетата и ги вкарва в колективния процес на един генератор за идеи, след което ги връща обратно по масите и бюрата, за да си напишат домашното. Театърът е среща – на едни артисти с други, както и с публиката. За съжаление в българския театър доста липсва именно участието на драматурзи в процеса, нещо, което би бутнало нагоре и постановките, и българската драматургия.
Написах пандемичната пиеса „Как се сприятелих с един комар“, от която (поне за момента) съм адски доволен. С нея успях да постигна текст, който на драматургично четене е около час, да се състои от 30 сцени. Една посока, която следвам с част от нещата си, като включим възкратките разкази, които са ми толкова любим жанр, че...! Пиесата беше приета добре от един човек, който ми е страшно важен и ми е мерило. Като съвременен български драматург се надявам да бъде поставена в рамките на следващите двайсетина години. Готиното беше, че направихме четене на пиесата с Мануела Саркисян, Радост Кожухарова, Борис Георгиев и Явор Костов – Йондин. И те се изкефиха.
Участвах в още един театрален процес, който няма да се реализира, но това е част от живота. Оттам обаче си тръгвам с една кратка пиеса, по която ще направим един колективен работен процес с актьорите Явор Костов – Йондин и Емилия Тончева в „Ателие Пластелин“.
Написах кратък текст за швейцарския проект „Улични балади“, редом с деветима други писатели.
Продължих да работя по новия си роман, който е почти готов и се бави толкова време, че вече не знам дали става за нещо, но скоро ще заживее свой собствен живот и аз ще се отстраня от него, за да пиша следващия.
Понаписах някое и друго стихотворение и някой и друг разказ.
Потюхках се, че не се занимавам повече с проза, защото там няма колективност, но ВИДИМИЯТ РЕЗУЛТАТ е в кърпа вързан, а не трябва да се надяваш, че в рамките на следващите СТО ГОДИНИ някой ще постави текста ти. Вярвам, че най-сигурният начин да влезеш в клуба на поставяните драматурзи е да удариш куцото, кьоравото и сакатото с някой роман.
След толкова години инат се пречупих и започнах да кандидатствам с проекти. Взех творческа стипендия и скромни средства от Министерството на културата, за да довърша един сборник с разкази, започнат през 2020 г. Така, поне за един определен период от живота ми, ще се сдобия със скромна заплата за тези час-два-три (санитарен минимум – два), а понякога и повече часа от деня, които успявам да отделя за писане.
Благодарение на творческата стипендия осъществих една мечта, чийто момент рано или късно щеше да дойде, но всъщност това е полезно на проектите – те дават крайни срокове. При едно от трите ми посещения годишно при психиатърката ми в Александровска (поне в последните две години, да чукам на дърво) направо я попитах дали мисли, че би било окей да направя нещо като уъркшоп по творческо писане в психиатрията на Александровска. Тя ми каза, че не би било проблем, стига аз да нямам проблем с това и да не се травмирам по някакъв начин. След това ме запозна с правилния човек и вече три пъти посетих психиатрията. Междувременно направих акция по събиране на книги, а крайният резултат са осем кашона с готини заглавия, които вече са наредени по рафтовете на две отделения и на дневния стационар.
Участвах в репетиционния процес на „О, щастливи дни“ в Театрална работилница „Сфумато“, където, вярвам, и аз дадох нещо на света на Бекет.
Скъсах се от бачкане, но всичко си заслужаваше.
Продължавам да работя в театър и за момента съм открил една ползотворна за мен формула на съществуване: работа на непълен работен ден, която ми дава възможност да се занимавам с доста други неща, а сборът от цялата тази прекраснотия ме прави щастлив.
Продължавам да съм част от екипа на „Виж!“, което си е радост отвсякъде. Ние сме най-качественото безплатно месечно издание за култура и изкуства в България и ако и вие смятате така, можете да ни станете патрони, да си знаете!
Сто процента забравям пет-шест купчини неща, но не възнамерявам да се спирам на личния си живот. Все пак някой ден ще можете да прочетете повече за него, когато напиша книга за живота си с биполярно разстройство, както и още една – за майка ми.
Чувствам се все по-узрял като творец и малко по-малко глупав!
За 2023 г. замислям: роман, завършване на ръкопис по сборник с разкази, въртят ми се в главата десетки идеи и трябва да ги подредя по приоритети. И да се бачка, че всички знаем какво предстои някой ден и е по-смислено да поддържаме високо КПД.
За 2023 г. си пожелавам още: поне една постановка, участие в нови колективни процеси, работа по авторско издание с илюстратор, няколко неща, които къкрят, но съм суеверен. Уъркшопи и развитие по всички възможни фронтове.
И здраве! И да се радваме взаимно!
