Разговорите на "Сесар Айра", издателство "Лист", превод: Нева Мичева

Радвам се на всеки превод на български език на книга на Айра. Този автор така ме запали, че го чета и на английски и за късмет на български се появяват заглавия, които не притежавам на английски.

Естествено, при неговата продуктивност това не е трудно. Но както сам той отбелязва, неговата цел е да експериментира и тъкмо затова книгите са му по 100-120 страници. Айра просто няма търпение да се впусне в следващото приключение. И са изненада както себе си, така и своите читатели.

Трудно е да се каже какъв е сюжетът в "Разговорите" - двама приятели си говорят за филм, който са гледали и спорят за него. Липсва конвенциално действие. Вероятно на доста читатели книгата ще се стори необичайна.

Под тази форма обаче Айра всъщност се занимава със създаването на изкуство. Независимо дали е литература, кино или някоя друга форма. Той сблъсква различни гледни точки и като истински майстор, не взема страна, а наблюдава отсрани героите си. Защитава техните позиции докрай.

Надявам се да да излизат повече и повече книги от този автор на български. Не искам да пиша едно от онези ревюта, които разкриват човека. Които дават оценки. Айра е автор от моята кръвна група. Точка.

Из “Кандид”

“— Учителю, дойдохме да те помолим да ни кажеш защо е било създадено това странно животно, човекът.
— Защо се бъркаш в тези неща — му отвърна дервишът. — Твоя работа ли е?
— Но, достопочтени отче — каза Кандид, — на земята има страшно много зло.
— Какво значение има — каза дервишът — дали има зло или добро? Когато негово височество изпраща някой кораб в Египет, тревожи ли се той дали мишките в кораба се чувстват добре, или не?
— Какво тогава трябва да правим? — запита Панглос.
— Да мълчим — отвърна му дервишът.
— Аз се надявах — каза Панглос — да побеседвам малко с тебе за последиците и причините, за най-добрия от възможните светове, за произхода на злото, за естеството на душата, за предвечната хармония.
Като чу тези думи, дервишът му хлопна вратата под носа.”

Волтер, “Кандид — или оптимизмът”

Превел от френски: Боян Атанасов

Повишение

След почукването вратата се открехна и в процепа се показа рошава мутра, която сякаш имаше връзка с рода на птиците, или по-точно с този на свраките.

- А, това сте Вие! Добре, добре! – каза директорът на Агенцията по фалшиви новини, чиято основна цел беше да създава и разпространява слухове и клевети, когато и където се налага.

- Викали сте ме – разтвори клюна си човекоподобната сврака, която междувременно пристъпи в кабинета.

- Да, да – каза директорът и потрака с пръсти по клавишите на разтворения на бюрото му лаптоп.

На стената зад него бяха увиснали портрети на знаменити личности от историята и за никого не беше тайна, че директорът беше посветил живота си на мисията някой ден неговият портрет да краси нечии бъдещ кабинет.

- Ще карам по същество. Получавате повишение.

- Наистина – изграчи рошавата мутра. – Но аз работя в агенцията от няколко месеца.

- Това няма никакво значение. Между другото да пратите поздрави на чичо си. Кажете му, че речта, която държа в парламента миналата седмица може да служи в университета като образец за ораторско изкуство.

- Ще му предам – свраката не можеше да си намери място и потракваше с подметките по блестящия под на кабинета.

- Сега по същество. От утре ще оглавявате отдела по бездействие.

- Никога не съм чувал за този отдел.

- Създаваме го специално за вас и на първо време Вие ще сте единственият служител в него.

- И с какво ще се занимавам?

- Ще седите зад компютър по цял ден и няма да правите нищо. А ако в кабинета Ви попадне, или ние изпратим, някой човек, ще гледате задълбочено в лаптопа си и ще му кажете, че сте затрупан с работа. Това е. И не забравяйте да предадете много поздрави на чичо си.

Когато свраката излезе, в кабинета нахълта заместник директорът.

- Е, как го прие?

- Как да го приеме? Мутрата му е една такава – никога не можеш да прецениш.

- Ще видим.

- Да, ще видим.

- Поне ще го изолираме за известно време.

- Да, достатъчно бакии натвори. Оплесква всичко, до което се докосне. Гаф след гаф.

- Но чичо му!

- Чичо му.. .

- Дано повярва, че е повишен и се кротне – заместник директорът вдигна очи към небесата, но погледът му се спря върху тавана.

- Такива като него най-добре да получават заплата, за да не правят нищо. Че решат ли нещо да свършат, настава ужас, истински ад.

- Цялата агенция пропищя от тоя калъф.

- Калъф, калъф, ама с чичо!

- Ти пък. Всяко повишение си е повишение.

- То по тая логика можем да повишим половината агенция. Дори вече си имаме отдел тамън като за тях.

- Да можехме да го направим. Но някога… И тогава…

- Тогава калъфът ще им е шеф. Представи си какви могат да ги натворят. Ти утре мини да го видиш. Питай го как е, добре ли се чувства на новата позиция – каза директорът. – А сега ми се махни от главата, че с криейтив отдела подготвяме нов слух за световната конспирация срещу държавата.

"Не ме докосвай" и смелостта да се гмуркаш в дълбокото

Все по-рядко се чувствам разкъртен от филм. Но след като гледах "Не ме докосвай" тази вечер, имах нужда да повървя, да пообщувам с филма, който остана в главата ми. Преди филма не знаех какво да очаквам - приятелите ми или препоръчваха да го гледам, или едва бяха дочакали до края, а някои направо си бяха излезли.

Това е филм, който или ще любиш, или ще мразиш. Филм, чиято основна тема (според лаишкото ми мнение) е отчуждението на съвременния човек. Отчуждение, обгърнало съществуването му до такава степен, че се превръща в отчуждение от тялото. Отчуждение от духа. Отчуждение от Другия.

Контактът с Другия става все по-опосредстван, все по-недиректен, все повече минава през някаква медия, през дигиталното. Физическото се превръща в изчезващ вид, Общуването не преминава през свободния въздух, разполагащ се между две човешки съества.

Дори при личната среща очи в очи, тяло до тяло, въздухът се превръща в бариера, в гранична територия, охранявана от войниците на натрупванията, на комплексите, на сянката, която замества Азът, когато той е немощен и слаб.

Състоянието на освобождение е трудно, но постижимо, ако човекът се бори, ако крачка по крачка стъпва извън познатите му територии. Ако е смел и търсещ. Тогава е възможен катарзис и тялото и духът се връщат в изходното си положение - стават едно неразделно цяло, а не две половини, които мъчно си съжителстват, които си вдигат скандали, които се пробождат един-друг с ножовете на взаимното си недоволсто и чувство за неосъщественост.

Много хора ще останат с впечатлението, че във филма липсва история, че той е безмензурен. Че е отблъскващ и грозен. Но както се казва в "Не ме докосвай", бинарната опозиция между доброто и злото не присъства в природата. Доброто е зло и злото е добро. Красивото е грозно и грозното е красиво.

Това е един филм, който търси. Който не се страхува. Който се гмурка в дълбокото, въпреки че съзнаването на опасността, че може да се удави. Един смел филм.