Защо ми става тъжно пред
обещанието за лято?
Едва
координирали началото на лятото си двамата с нея излизаме от София. Не ни
остава време за кафе на Окръжна, защото автобусът идва и ние бавно се друсаме
към автостопа. Отминаваме „Младост”. Панелни блокове, между които проблясват
модерни стъклени чудовища. Какъв контраст. София е най-крещящото противоречие в
България. Град с двойно лице. Град на захабени домове, на лъскави постройки. Градът...
Безмълвието
ни е подклаждано от липсата на кафе. И от намръщените сутрешни погледи на пътниците
в автобуса. Нещастието е като монтирано от някой механик по лицата на повечето жители
на столицата, все едно това е едно от условията да съществуваш в нея. И очите
им... Очите им са помръкнали. Те са забравили да светят в смога на града и да
блещукат като звезди по неговата гъста като небе повърхност. В Родопите очите
на хората се смеят. В София очите мълчат. А може би просто ние двамата мълчим и
заразяваме с мълчание тези край нас? Или си измислям? Вкарвам си някакъв мой
филм. Колко типично за мен. Колко чужди
филма съм премонтирал, за да ги вкарам в моя филм. Може би хората в София са
щастливи? Може би ръцете им, лицата им, движенията им са щастливи?
Защо ми
става тъжно пред обещанието за лято?
Двамата с
нея слизаме от автобуса пред сградата на Пежо. Нарамили раници. Ловци на
слънце. Събирачи на студена сутрешна роса. Пресичаме внимателно отбивката за
Горни или Долни Лозен. Минаваме под моста. Там я целувам. Под сянката на моста.
От другата страна вдигаме ръце, стоварили раниците си. Подпрял съм китарата си
на раниците. Тя чака да запее. И за това ще дойде време. Китарата ми пее само
сред палатки, огньове и сред песъчинките по морския бряг на Иракли. През
останалото време гласът й е пресипнал.
Отчаяно размахваме палци цели
двайсет минути. Колите шуртят около нас безлично. Понякога отвътре ни махат.
Правят ни знаци, че са прекалено пълни. Или са в прекалено друга посока.
Понякога след като ни отминат се обръщам след тях и се опитвам да ги догоня с
поглед. Погледът ми ги изтървава. Когато чакаш на стоп и никой не спира си
забравен от целия свят. И ти забравяш за целия свят. С изключение на потока от
коли, в който си се прицелил.
Най-сетне ни взимат.
В колата
духа прохладен вятър. Тя сяда до шофьора. Изглежда й се говори. Между тях
прелитат рояци думи. Някакви елементарни неща: образования, професии,
семейства, занимания, животи. И толкова сложни. Между тях прелитат и двете му
деца. Едното е на четири и вместо пижамка казва пианка. Другото е на петнайсет
и иска да свири в алтърнътив група. На бас китара. Тя му разказва за племенника
си. Той е на пет, кара колело и иска да си направи татуировка. Баща му има
няколко. Ще трябва да изчака още тринайсет години. Дотогава ще си измисли
изящна татуировка. Това е добър ход. Най-мразя набързо изрисуваните татуировки
и лица.
Унасям се.
Вятърът в колата ме приспива. В полусъница слушам как тя и шофьорът си
приказват. Приказките им са меки и пухкави. Така се приказва на път. Меко и
пухкаво. И задължително се спира за кафе. Час след час. Чаша след чаша. Трябва
да изпиваш пътя като чаша кафе. И лентите на пътната маркировка да са млякото,
което изливаш в нея.
Но защо ми
става тъжно пред обещанието за лято?
Очите ми са
затворени. Приспани от дъждовното ромолене на приказките отпред. Когато ми се е
приспало съм придърпал клепачите си. Завил съм очните си ябълки с клепачите си.
Навън слънцето продължава да се лигави. Толкова е лигаво, че всичко е опръскало
със слънчеви лъчи. Клепачите ми са тъмночервени и плътни като един от
китениците на баба. Тяхната топлина ме изритва към полусъницата. Не мога да
заспя. Полусъницата е прекалено удобна. Колата леко се полюшва.
По екраните на роговиците ми се
появяват бъдещи картини от лятото.
Аз и тя плуваме в поляни. Скачаме
по кожи на тарамбуки. Стъпките ни барабанят. Записваме саундтрака на своето
лято. Насмъркваме се с морска сол. Обличаме се в слънце и рапани. Налъхваме се
с изгреви и залези. Така се налъхваме, че червеното на изгрева ни държи чак до
вечерта. Така се налъхваме, че някакви полицаи със сиви униформи и идеи ни
пребъркват. Питат ни къде сме скрили наркотиците. С какво сме се надрусали?
С морето?! Вие луди ли сте?
Кажете ни и ще ви пуснем. Ако сега си признаете, нищо нема да ви направим,
честно. Ще ви пуснем да си вървите.
Честно, нямаме нищо.
Така сме се налъхали с червеното на
изгрева. Как да ни повярват? Преравят ни за втори път. Оглеждат внимателно да
не крием нещо между пръстите на краката си. Под мишниците. В коса й. Нейната
коса е най-силният наркотик, но те небрежно я преравят. Ровят все по-бавно. Все
по-отчаяно. Накрая се отърваваме с предупреждения и с показалци.
Вечерта се
сгушваме на плажа. Въздухът е лепкав. Потим се. Двете шалтета се гърчат под
нас. Пясъкът стене. Потим се, докато той се изчервява и се отдръпва, за да ни
отстъпи място. В опит да го догоним се озоваваме в морето. Нощно къпане.
Планктонът свети. Няма по-хубави дискотопки от тези, които блещукат в морето.
Те са толкова приятно тихи. Избълбуквам, колко си красива. Тя избълбуква мехури
въздух в отговор. Бълбукаме мелодично. Луната се е проснала на небето с широка
усмивка. Слуша ни. Изведнъж се прозява и се завива с един облак. Избълбукали
сме приспивната й песен. Спираме и тя захвърля облака настрана. Усмивката й пак
грейва. Луната похотливо опипва голите ни, мокри тела. Допирът й е настръхващ.
Дори вятърът се е сгорещил. Студът е изчезнал сред клишетата на нощта. Притаил се
е и ни дебне. Той успява да изчака своя миг. Обгражда ни. Напада ни
безмилостно. Ние се предаваме и се пъхаме в спалните чували. Тя иска да й
разкажа приказка.
Каква приказка?
Нали си писател. Измисли
приказка.
Как да измисля приказка? За какво
ми е да измислям, докато ръката ми се плъзга по гръбначния й стълб? В сравнение
с ритъма на прешлените й, думите са непоносимо тромави. В сравнение с кожата й,
те са грапави като шкурка. Опитвам се. Издирам гласа си в търсене на някаква
измислена приказка. Не успявам. Прекалено уютно се чувствам. Легнал съм по
гръб. Тя лежи от дясната ми страна. Тя лежи на лявата си страна. Главата й гали
рамото ми. Тя ме пита дали главата й ми тежи.
Не ми тежиш.
А всъщност ме гали. Усещам как
мъхчетата по бузите й се здрависват с космите на гърдите ми. Все едно се срещат
стари приятели. Една целувка се отклонява към шията ми. Така срещата
продължава. И аз продължавам някаква нелепа приказка, за която няма да искам да
си спомням. Наистина ми е прекалено уютно до нея, едно такова притихнало. Как
да се почувствам удобно в приказката? Разтягам я в опити да се почувствам
удобно в нея. Цялата й яка е раздърпана. Преди да разкъсам приказката в опити
да се почувствам удобно в нея, тя заспива.
Заспиването й ми е много любимо.
Сигурен съм, че ще го разказвам на внуците си. Първо дишането й се балансира.
Тя вдишва и издишва все по-упойно. Обикновено вдишва пролет и издишва есен.
Сега не прави изключение. Топлината на дъха й тактува върху кожата ми. След
това сънят й зашлевя плесница. И то не каква да е плесница, а як цигански
шамар, който отмята цялото й тяло. То се стяга в съпротива срещу съня в един
решителен тик. Но бързо се предава, отпуска се. И упойното й дишане. Дишането
й...
Наблюдавам разсипаното звездно
небе. Намествам се. До нея няма неудобно положение. Само положения, по-удобни
от други. А още сме голи. И тя още е на лявата си страна. Дясната ми ръка бързо
открива пътя към дупето й. Телепортира се върху дупето й. Дупето й е гладко,
малко и меко. Така обичам да заспивам. Сигурен съм, че ще го разказвам на
правнуците си, ако те ме доживеят. Сто на сто ще ме смятат за голям задник.
Моята дясна ръка се движи по дупето й. То пращи от несбъднати дни. В него има
някаква предопределеност. По него си играят бъдещите ни деца. Те играят на дама
по тротоара на дупето й. Скачат. Хвърлят камъче. Дупето й е толкова обществено.
Когато се разхождаме цялото обществено внимание се насочва върху него. Върху
неговата симетрия. Върху неговите обещания.
Моите бъдещи деца са сериозен
проблем от настоящето ми. Винаги си ги представям. Не мога да спра да си ги
представям. И не мога да ги държа затворени в устата си. Трябва да ги
изприказвам пред приятелките си. Често след като изприказвам бъдещите си деца
пред приятелката си, тя става бивша. Това е някаква кофти зависимост. А аз съм
толкова зависим от приятелките си, преди да станат бивши. А приятелките ми
толкова се страхуват от детски градини.
Представям си бъдещите си деца
като детска градина. Една детска градина с мои деца. Ето дори сега го направих.
Построих детска градина върху дупето й. А то е антисоциално. Когато общественото внимание се
насочи върху него, то се сгушва в панталонките й или се притаява под полата й.
Антисоциалното й дупе обича да си общува активно само със самотната ми ръка.
Това са дупето й и дясната ми ръка – двама самотни социопати.
Но защо, защо ми става тъжно пред
обещанието за лято?
Ставай. Слизаме.
Излизам от полусъницата. Трудно
ми е да поискам да изхвърча навън. Изскачам от полусъницата. Изтръгвам се от
нея. Удрям главата си в тавана на колата. Псувам вяло. В следващата секунда съм
вече на шосето. Клякам до раниците. Прозявам се. Колата продължава към Пловдив.
Опомням се. Намираме се на стопа за Бургас край Пловдив.
В съня си бях възбуден. Сега съм
просто буден. Това е стъпката, която разделя съня от реалността. Единствено тя
стои до мен като едно същество, което обитава едновременно двете пространства.
Тя е връзката между тях. Тя е шалтерът, който превключва тези две състояния. Тя
се усмихва и ми казва нещо. Аз не успявам да я чуя. Потънал съм в лицето й.
Пак си се умислил. Пак си някъде
другаде.
Казвам й, че моето някъде другаде
всъщност не е толкова далеч от тук. Не мисля, че ми вярва. Още съм потънал в
лицето й. Заседнал съм в него като в подвижни пясъци. Ако можех да й обясня. Но
не мога. Опитвал съм се толкова пъти. Никога не се получава. Не ме бива в
обясненията. Обикновено се оплитам в тях. Неволно увивам краката си в обяснения.
Спъвам се в тях. Озовавам се на земята заради тях. Разбивам колената си от
обяснения. Разранявам лактите си от тях. Още от малък не ме биваше в
обясненията. Още тогава планирах да се науча да изработвам качествени
обяснения. Още тогава нахвърлях обясненията си на чернови. Така прописах
поезия. А проблемите ми с обясненията останаха.
Вместо да обяснявам каквото и да
е я целувам. Обвивам дясната си ръка около тялото й. Дланта ми обхожда гърба й.
Тя тръгва от кръста й и стига до нейната шия. Ръката ми е един от най-щастливите туристи.
Отначало показалецът ми беше гид. След това гидовете изгубиха смисъл. Отдавна
съм картографирал тялото й. Нарекъл съм го цялото в топоними. От
най-незначителните извивки до върховете на зрънцата на гърдите й, до падината
на пъпа й, до ждрелото на дупето й, до пещерата на устата й. От връхчетата на
пръстите на краката й до връхчетата на косата й. Никога не изричам топонимите
пред друг освен пред нея. Това е нашата лична география. Няма да я преподавам
на внуците си. Ще ги науча сами да открият личната си география. Това умение ще
бъде най-ценното в завещанието ми. Те никога няма да му обърнат внимание. А
когато съвсем го забравят, ще се сетят колко е било ценно. И никога няма да си
го спомнят отново.
Още съм сънен.
Виждам.
Дълго ли спах?
През целия път.
Чакат ни много километри.
Намираме се едва в началото. Край Пловдив. В изгрева на нашето лято. Всички
обещания на лятото ни се хилят и ни намигат. И здравата ни опръскват с надежди.
Целите сме вир вода от надежди.
Скоро ще ми стане тъжно пред
обещанието за лято.
Още преди да съм се събудил
напълно ни спира втора кола. Движенията ми са мудни и неловки. Събарям
купчината раници на земята. През това време тя е говорила с шофьора, който ще
ни остави на Сливен. Предпочитам да се качим на друга кола, но тя не ми оставя
избор. Имам неприятни стопаджийски спомени от Сливен. Неприятни спомени за
шестчасово чакане със замръкване. За опит за пренощуване по пътя. За отказване
от тази идея. За ходене пеша около седем километра и за последвалия изненадващ
нощен стоп до София в колата на млад архитект, който през уикендите е сърфист.
Онова дълго чакане не я интересува. Затова я харесвам. Тя не обръща внимание на
кофти спомените ми. Те не съществуват за нея.
Качваме се. Аз вдигам раниците и
ги набутвам в багажника със сънени движения. Тя отново сяда до шофьора. Това е
мил жест към мен. Или по-скоро към съня, който пърха по клепачите ми. Който е
полепнал по миглите ми. Прозявам се. Колата потегля.
Пак идва ред на тези толкова
прости и толкова сложни теми, за които си говорят непознатите. Отново става
дума за семейства, професии, животи. Шофьорът е разведен. Дъщеря му е в София.
Той живее в Бургас. Не иска да се мести в столицата. Това е била една от
дребните причини, които са прераснали в огромни проблеми, които на свой ред са
довели до развода.
Не харесвам София, казва той. Не
искам да живея там. В Бургас ми плащат добре. Харесвам живота си. Харесвам
града си. Не виждам защо трябва да ги сменям. За бившата ми това беше пречка. Тя от детската
градина си фантазира как ще живее в столицата. В София. Смешно, нали? За мен
градовете нямат значение, а хората. Предпочитам хората в Бургас пред хората в
София.
Напълно го разбирам. И в същото
време живея в София, сраснал съм се със София. Точно така както той се е сраснал
с Бургас. Предполагам, че всичко зависи от първите години. Толкова често го
повтарят. Че първите години са най-важни. Първите ми години минаха в София.
Оттогава повечето ми години минават в нея. Понякога мечтая как ще се разкарам
от този град. Как ще се отърва от неговото мрачно присъствие. Как някъде
другаде постепенно ще стана друг. И в същото време оставам. Не се местя в
Пловдив, Варна, Бургас. Нямам сили да напусна този град. Този грозен град. Този
грозен град на моменти е толкова красив. Той е грозен в красотата си и красив в
грозотата си. Той е отвратителен най-вече с това, че е отвратително откровен.
Че разкрива вътрешностите на жителите си. Че безцеремонно разголва мъже и жени.
Този град е воайор като жителите си. И ексхибиционист като тях.
Шофьорът преде живота си. Вкарва
ни в някакви спомени. Един от първите му спомени е морето. Спомня си морето
преди да си спомня за детската градина, за разходките с баба си и дядо си, за
новия апартамент, в който се нанесли. Идея си няма на колко години е бил, когато морето се е
запечатало в него. Мисля, че го виждам да наднича през очите му. Често се
случва с хората, които израстват край морето. Морето да наднича през очите им.
Морето се отпечатва. Напълно в неговия стил. Отпечатва се във всичко. Движението
му се отпечатва във водни кончета, песента му в рапани, а блясъкът му – във
влагата в очите на хората.
Следват училища, съученици,
следване, първата работа. Студентските години са велики, казва той. Последните
велики години преди да пораснеш. Аз и тя още сме в тях. Разтапяме се в тяхната
ефирност. Оставили сме разни неща за после. Неща като: кариера, професионално
развитие, бъдеще, семейство. За тези неща винаги има време. Или по-скоро
тяхното време винаги идва. Колкото и да се опитваш да избягаш, да се скриеш, те
винаги те догонват. Тяхното време идва по различни начини при различните хора.
Но времето, в което можеш да лудуваш, да пътуваш без цел и посока, да се
търкаляш по сутрешни планински поляни, да се къпеш в росата им. Това време рано
или късно отминава. Не можеш да го върнеш. Сега е времето, казвали сме си с нея
толкова пъти. Сега е времето. И сме оставили сериозните неща настрана. Сега
трябва да играем, да танцуваме. Сега нищо друго няма значение. Нищо друго няма
значение освен сега.
Защо ще ми стане тъжно?
Сънят ми се разбива на малки
парченца и се разсипва из цялата кола. Шофьорът се прозява. Тя се прозява. Аз
се прозявам, ала макар да се намирам в просъница, не мога да заспя. Опитвам се
на няколко пъти. Легнал на една страна, по гръб, опрял главата на стъклото,
опрял главата на седалката, на блуза вместо възглавница. Не се получава.
Затварям очи. Сънят всеки момент ще заиграе под клепачите ми. Чакам го да
затанцува. Той се отказва. Седи зад завесите и не излиза на сцената на
съзнанието ми, въпреки че клепачите отдавна са спуснати. Просъница. Отпред
разказите продължават. Правя всичко по силите си да прикоткам съня. Да го
извикам да се върне. Не идва. Продължава да стои там. Размахвам показалеца си.
Говоря му разни работи. Той се е вцепенил. Вместо да дойде, се отдръпва все
повече и повече. На ситни стъпки. Крачка по крачка. Сънят е много добър в
мизансцена. Той е истински виртуоз в мизансцена. Така искам да се върна в него.
Искам да се върна в предишния сън
до нея на морето. Тя да е заспала, аз просто да лежа до нея и да не мога да
заспя. Или да заспя. Или тя да се събуди. Да сънувам в съня. Или да засънувам
нов сън. Да сънувам отново морето. Да изкарам цели месеци на морето в съня си.
Да се къпем от сутрин до вечер. Да забравим за дрехите и дребните желания. Да
помним само себе си. И с дни да се гледаме. Да се опипваме с погледи. И не само
с погледи.
Или планина. Малка хижа,
обградена от върхове с езерце пред нея. И защото ще сънувам тази хижа, само ние
двамата ще сме там. Няма да има хижар. Няма да има туристи. Няма да има досадни
минувачи. Ще се проснем пред хижата. Ще се къпем в ледено студеното езеро. Аз
ще влизам с лодка в него в следобедите. Ще ловя риби и ще ги пускам обратно.
После пак ще ги ловя и пак ще ги пускам. Тя ще се излежава на слънце. Ще си
правим разходки. До върха и обратно. До върха и обратно. До съседни хижи. До
нови езера по стари пътеки, напукани от бръчки. И ние ще се напукаме от щастие
и ще се пръснем от него в същото време.
Или село в равнината. Ще
обитаваме стара къща. До него ще тече река. Ще ходим там всеки следобед. По
пътя ще берем млечна царевица и черници. Целите ни ръце, устни и мисли ще са
изцапани с черници. Цели вечери ще се опитваме отчаяно да измием петната от
черници от мислите си безуспешно. Накрая те сами ще изчезнат. По пътя ще се
разминаваме със стари селяни на колела. Техните очи ще се смеят. Нашите очи ще
им отговарят. На реката ще се къпем. Ще се съблечем голи и ще се цопнем във
водата. Първоначално ще се залъгваме, че сме се отдалечили достатъчно, за да
сме сами. После ще разберем, че група селски деца – момчета и момичета – ни
гледат, притаили се зад храстите. Толкова невинно ще ни гледат. Как да се
срамуваме от погледите им?
Или ще сме в някакъв друг град.
Малък град, където всички се познават. Пълен
с древни къщи и паметници. С калдъръмени улици. Ние ще ги кръстосваме от
сутрин до вечер. Ще се пилеем безразборно из града. Ще се шляем, ще мяукаме
като котки. Ще се гоним като кучета. Ще се чифтосваме като гълъби. Аз ще
обикалям около нея, изпъчил шия като разгонен гълъб. Ще се правя на важен. Тя
ще ми се прави на стеснителна. Цялата тази игра ще се разпадне, когато се
върнем в малкия, семеен хотел и изхвърлим чаршафите през прозореца. Те ще
паднат върху минувач на средна възраст. Той ще загуби зрение и ще се блъсне в
стълб. Твърде заети един с друг, ние няма да го видим.
Или трябва да си призная, че не
мога да заспя.
Защо ще ми стане тъжно?
Не мога да заспя. Не мога и да се
събудя. Тя и шофьорът редят приказки. На мен не ми се участва. Няма защо.
Когато съм на задната седалка, лесно мога да си представя, че пътувам сам. Но
не мога. Би било обида към нея. Това пътуване е изцяло дирижирано от
присъствието й. Аз съм изцяло дирижиран от присъствието й. Присъствието и е
мелодично. Като че е композирано от някой от великите мъртви. Нейното
присъствие е като лебедова песен на някой от великите мъртви. Или не. Тя не се
нуждае от подобни сравнения – велика е сама по себе си.
Не мога да заспя. Облягам глава
на прозореца. Главата ми тежи. Обхождам с поглед полетата, които припкат край
нас. Полетата са изпечени от слънцето. Няма и облак. Хората, които се мяркат по
полетата също са изпечени. Това най-добре се вижда при мъжете, свалили ризите
си. При мъжете, изпекли се на ризи. В полетата припкат също дръвчета, животни,
понякога припкат и стихове. Наслаждавам се на припкащите стихове и ги оставям
на свобода. Не ми се ходи на лов за стихове. Не ми се отстрелват добри
екземпляри. Не ми се препарират. В полето те са игриви, жизнерадостни. Ако ги
заключа в черния си тефтер, те ще умрат. Ще се изсушат. Някои стихове трябва да
бъдат оставяни на свобода. Какъв смисъл има всички да отиват в
концентрационните лагери на книгите?
Полята припкат край нас. Тя и
шофьорът начеват тема след тема. Все общи неща. Все толкова частни. И аз съвсем
не мога да заспя. И времето се точи бързо. Поне това. И не знам откъде, ала в
главата ми прииждат някакви спомени. Появяват се от въздуха. Влизат през едното
ми ухо и излизат през другото все едно главата ми е прожекционен апарат, а
спомените ми са лента, която пробягва през него. Спомените ми са особено
кинематографични.
Първи спомен. Аз и тя пътуваме с
влак към морето. Още не сме заедно. Още не се познаваме. Или се познаваме, но съвсем малко. Толкова малко,
че в действителност сме непознати. Незначително се познаваме. Обидно малко. Пътуваме
с приятели. През повечето време пътуваме сами. Другите само ни подават шишета с
високоградусови течности, от които езикът ми се разплита. Говоря глупости. Дори
не мога да си спомня какво точно съм говорил. И тя говори. Това е друго нещо.
Но и тя не си спомня какво точно сме говорили.
Отначало сме един срещу друг. Аз
размахвам убедително ръце. Тя се смее. Когато тя говори, мълча така дълбоко, че
едва успявам да изплувам обратно всеки следващ път. Между думите ни се
промъкват звънки наздравици. Минават четири часа. На всички в купето им се
доспива. На нас също ни се доспива. Вече съм много пиян. По-добре да заспя.
Иначе кой знае какво ще кажа.
Често ми се случва. Говоря
някакви неща под влиянието на други неща. Когато си спомня какви съм ги
говорил, се изчервявам. Обикновено това се случва на другия ден на
най-неподходящото място. Както си вървя по тротоара се сещам за нелепата
реплика от вчера. Или за темата... Като се напия не трябва да говоря. Като се сетя
обикновено замръзвам на улицата. Понякога тихичко се псувам под носа си. Друг
път се псувам наум. Случва се и да се блъскам с минувачи. Тогава те ме псуват.
Така поне сам не трябва да се псувам. Има и такива мигове, в които предпочиташ
да те псуват други.
Онази вечер не ми беше до псувни.
Особено когато след едно приятелско разместване
се озовах до нея. Нямам представа дали идеята беше нейна, моя или нечия друга.
Седнах до нея. Светлината изгасна. И двамата изгаснахме и заспахме. Сутринта
нямаше за кога да се псувам. Когато се събудих я целувах и прегръщах. Сигурно
сме се свалили на сън. Нямам друго обяснение. Всъщност не ми пука за никакви
обяснения. Оттогава сме заедно. От онази нощ във влака.
От едно минало лято.
От едно минало пътешествие.
От един сегашен живот.
Втори спомен. Същото лято.
Намираме се в Странджа. Там всичко бръмчи. Като джунгла е. На палатки сме с
приятели. След десет дни ще трябва да се връщам. Тя ще остава. В последния ден, малко преди да си
тръгна, тя ме отрязва. Казва ми, че не може повече. Отрязва ме. Че не иска да
сме заедно. Отрязва ме. Аз не съм в състояние да кажа нищо. Тази новина идва
прекалено внезапно. Отрязан съм. Просто седя пред нея. Така... Отрязан...
Разполагам с няколко часа. Броени
секунди... Опитвам се да попитам защо. Тя отговаря изтъркани неща. Отрязванията
са винаги изтъркани. Можеш да си позволиш да си изтъркан само когато думите ти
отекват като болка в някой друг.
Извинявам се и казвам, че ще се разходя.
Навлизам в гората. Ходя без
посока, без цел. Просто вървя. Обграден съм от бръмченето на гората. Странджа е
пълна със звуци. Избръмчавам. Никога не можеш да се почувстваш сам сред
милионите насекоми, които се скъсват да пеят. Намирам сърнели и не ги откъсвам.
В момента съм над тези неща. И съм малко забуксувал. И не знам как да реагирам.
Всичко беше толкова перфектно. А се срина.
Връщам се.
Времето за отпътуването ми
наближава. Озовавам се в особено състояние на духа. Въпреки че ме е отрязла,
тези дни са били нещо специално. Ще съм пълен гъз, ако не кажа нищо. Ако си
отида просто така ще съм поредния задник. И тогава думите идват. Отивам при нея
и й благодаря за дните, които сме прекарали заедно. Казвам й, че тези дни са
били особени за мен, много щастливи. Тя се усмихва. Казва, че и за нея са били такива.
Разделяме се. Най-накрая си тръгвам. До такава степен съм замаян, че си
забравям кецовете. Сещам се за тях когато съм се отдалечил на петнайсет минути.
Връщам се за да ги взема и отивам да гоня стопа за София.
Трети спомен. В София съм и още
не мога да повярвам какво се е случило. Запознал съм се с перфектната жена. Бил
съм с нея. И всичко е изглеждало перфектно точно като нея. Но сега съм сам. Тя
е някъде там. Без мен. Нямам сили дори да се чуя с нея. И май предпочитам да я
оставя да размисли. След като ми е казала, че се разделяме. След като дълго съм
пътувал, защото съм излязъл късно на стопа и съм се качил на влака с билет до
Айтос. След като са ме свалили на Карнобат и съм прекарал нощта на гарата. И
през цялото време съм отбягвал да мисля за нея.
Обратно в София в главата ми се
появяват надежди. Опитвам се отчаяно да ги пропъдя. Разклащам главата си в опит
да се отърся от тях. Те остават, захванали се за косата ми. Не мога да си
намеря място в продължение на десетина дни. Обикалям паркове. Виждам се с
приятели. Ходя по купони. Мисля само за нея. Не забелязвам другите.
Пренебрегвам ги. И не спирам да се питам какво ще стане когато тя се върне.
Когато тя се връща отново сме заедно. Всичко е било момент на колебание.
Четвърти спомен. Почистване на Рила.
През повечето време сме в една група. Почистваме около хижи и около езера.
Почистваме и един връх. Туристите са осеяли пътя с празни консерви. Като Хензел
и Гретел са, туристите. Част от консервите са ръждясали. Консерви има и на
самия връх, под който се разплисква малко езерце. Там ни снима един приятел с
лентов апарат. Аз съм се хванал за металния стълб, който отбелязва върха. Тя се
е хванала за мен. Очите ни са присвити заради силния вятър. Силният вятър пилее
косите й. Никога не виждаме снимката.
Един друг ден правим преход от
една хижа към друга. Двамата с нея се движим отделно от групата. Имаме си свое темпо. И
едновременно с това темпото ни е част от общото темпо. И разговорите ни са част
от общите. На следващата хижа в продължение на два дни тя обикаля с една група,
аз ставам дървар. Буквално. Печката, на която се готви, е на дърва. Това прави
храната по-вкусна, но някой трябва да се грижи за нейното снабдяване. Аз и
трима приятели се захващаме с тази работа.
По цял ден ние, дърварите, се разхождаме
в гората. Намираме изсъхнали дървета, режем ги с бичкия, овръзваме ги с въжета
и ги мъкнем. По пътя не забравяме, че сме на почистване. Намираме готварска
печка в едно дере. Някой я е изхвърлил в средата на нищото. На почиствания
можеш да разбереш много за малките хора. Малките хора изхвърлят в деретата не само
печки, а също гуми от трактор, които трудно търкаляме до сборния пункт.
Вечерите ядем, свирим, танцуваме
около огньове. Тяхна кулминация избухва в двуместната ни палатка. Тогава
оставаме насаме. Тогава не се нуждаем от никой. Тогава тотално забравяме за
света и за хората. За какво са ни изобщо?
Пети спомен. Родопите. Бачковския
манастир. Празнуваме рожден ден на поляна
близо до манастира. Не сме много – около петнайсет човека. През деня се
разхождаме до Бачково. В манастира отиваме сутринта, адски рано. Много държим
да отидем там сами. Много държим да се държим за ръце през цялото време. Един
поп ни развежда из манастира. Показва ни старите стенописи. След това трябва да
води кръщене. Работа има човекът. Ние пък трябва да...
Колата спира. Разтърсване.
Намираме се на бензиностанция. Съвсем скоро ще стигнем в Сливен. На шофьора му
се пие нещо освежаващо. Разтърквам очи. Той ни пита дали искаме да седнем с
него в кафенето на бензиностанцията. Отговаряме положително. Измъкваме се от
колата. Моите движения са свръхнекоординирани. Движа се като насън. Разтягам
се. Навеждам се и докосвам пръстите на краката си. Тя ми се смее. Смехът й
кънти. Отивам до тоалетната. Обливам лицето си с вода. Пръхтя доволно.
Напръсквам си очите. Поглеждам се в огледалото. Все същия съм си. Когато се
гледам в огледало имам чувството, че никога не се променям. Когато се гледам на
снимки, не мога да се позная.
Защо ще ми стане тъжно?
Обратно при нея и шофьора.
Дървена маса и дървени пейки. Повечето хора около нас също са дървени. Кафето е
добро. Пия го с мляко. Тя си е взела нещо като плодово кафе. Обича сладките
неща. Може би те я правят толкова сладка. Шофьорът пие дълго и чисто кафе.
Понякога си мисля, че кафетата разкриват характера на хората. Че само трябва да
следиш кой какво кафе пие и неусетно влизаш в дълбините на характера му.
Потапяш се в тях като водолаз. Това е съвременена версия на гледането на кафе.
Гледане на хора, които пият кафе. Практикувам я само аз. Поне не съм срещал
други, които да го правят досега. Понякога пък мисля, че кафето е само част от
брънката. Че трябва да съм бдителен към всичко, което човек поема в тялото си,
за да го разбера. В трети случаи вдигам ръце. Никога няма да познавам добре
хората. В тях винаги ще остава нещо скрито. Това май ми харесва.
Изпиваме кафетата набързо.
Шофьорът ни разправя за Сливен. Там има роднини. Градът не е онова, което е бил
навремето. И още куп подобни приказки. Отново
мълча. Гледам я. Тя търпеливо подклажда разговора като подхвърля реплики. Почти
чувам как репликите изпращяват, докато ги начупва на подходящи за разговор
парчета в главата си. Все едно хвърля дърва в огън. Репликите припукват,
подпалват се, лумват. Шофьорът начева
цветисти истории за Сливен. Аз решавам да начена второ кафе. Тя умело дирижира
разговора. Изпил съм второто си кафе до половината, когато се връщаме в колата.
Съжалявам, но нямам време, казва
шофьорът.
Няма проблеми, изломотвам аз.
Скоро ли ще стигнем?, пита тя.
След двайсетина минути.
Къде ще ни оставиш?
Те се разбират къде ще ни остави.
Шофьорът ни предлага да пренощуваме в къщата на родителите му ако искаме. Да
останем за ден в Сливен. Можем да разгледаме града и околностите. Няма да
останем разочаровани. Ние му отказваме. Гоним морето. До края на деня трябва да
го настигнем. Трябва да го подушим. Трябва да го докоснем, да се потопим в
него. Той ни диктува номера си. Заръчва ни на връщане да му се обадим. Ще е в
Сливен следващите три седмици. Обещава ни богата трапеза и един хубав ден. Ние
благодарим.
На връщане непременно ще ти се
обадим и ще ти гостуваме в Сливен. И без това никога не сме влизали в града.
Винаги сме минавали на стоп покрай него.
Не сте ходили в Сливен? учудва се
той.
Не, отговаряме.
Тогава задължително елате!
И ни оставя на подходящо за стоп
място. Колата се стопява в посока към града. И ние отново сме на пътя. И
вдигаме палци. Слънцето съвсем се е разбесняло и ни удря тежко по главите.
Тутакси се изпотяваме. Слагам ръка на врата й. Кожата й е пленително хлъзгава
от потта. Целувам я по носа. Понякога го правя: целувам я по носа. Поглеждам я
отново. Опитвам се да я фотографирам наум. Да я запаметя в тази секунда. Съвсем
скоро ще забравя точно тази секунда. Или ще я слея с минутите и с часовете от
това пътуване. И този момент ще е загубен. Затова изваждам черното си тефтерче
и си записвам момента. Тя ме пита какво пиша.
Нищо.
Как така нищо?
Драскам си.
Докато драскам в тефтера си
представям как я завличам в полето зад нас. Косите на полето са изрусели от слънцето.
Полето е блондинка. Там се събличаме и правим секс. Никой не ни вижда. Колите
пробягват прекалено стремително по пътя. Устремили се към крайната си цел. А ние сме ниско в
полето. Прикрити от чужди погледи и мнения. Галещи се, целуващи се, обичащи се.
В средата на България. Невидими на едно видимо място. Пърхаме с тела в
синхронно дишане. Да правиш секс на полето е своеобразен ритуал за плодородие.
Предезически ритуал. Чувстваме се древни и митологизирани. Дано реколтата да е
добра. Няма как да не е добра.
Ръката ми трепва към нейната.
Сериозно обмислям възможността да я завлека в полето и да я съблека
съзерцателно. През това време тя ми разказва някаква история. Чувам я и в
същото време не я чувам. Тя ме упреква, че не внимавам. Извинявам се. Често се случва да витая на някакви други
места в присъствието й. Често ми се случва да витая около нея в присъствието й.
И пак ни спират.
Защо ще ми стане тъжно?
Почти не сме чакали. Стопът в
този ден е възхитителен. Повечето ми стопове с нея са възхитителни. Тя е
най-невероятният стоп в живота ми. Преди нея се е случвало да чакам с часове.
Особено когато съм пътувал с други мъже. Чакали сме и сме псували по цели дни.
А с нея веднага ни спират. Придвижваме се със светлинна скорост. Изяждаме
разстоянията на една хапка. Защото как да не й спреш?
За първи път качвам стопаджии,
казва шофьорът.
Седим на задната седалка.
Шофьорът е на петдесет. Личи си, че в последните години е натрупал килограми.
До него седи жена му. Тя е на осем петилетки и се поддържа добре. Този път на
мен се пада да поддържам диалога. Почти веднага след като се качваме усещам
главата й да се отпуска на рамото ми.
Питам шофьора защо ни е качил.
Той не може да ми отговори. Жена му гледа подозрително. Най-вероятно не е
противила. Усещам как сега го мрази. Казвам му, че в повечето случаи тези,
които качват стопаджии, преди години са пътували на стоп. Шофьорът казва, че
никога не е пътувал по този начин. Виждало му се опасно.
Много неща са опасни, казвам.
Той се съгласява. И все пак той
обичал да пътува със собствената си кола. И обичал колата си.
В продължение на половин час той
говори само за колата си. Детайлно описва всичките й качества. Напевно изрежда
екстрите й. Рецитира ги като поезия. Екстрите й са в завидни количества.
Демонстрира ми екстрите й. Философства върху екстрите й. Показва ми всяка незначителна
екстра. Докато говори лицето му е упоено от удовлетворение. Усмивката му е
напълно материална. Погледът му е пълен с празнота. Той изрежда екстрите до
една. Когато приключва е вдъхновен от колата си. Гали волана на колата си.
Внимателно побутва колата си в една или в друга посока. Върши това го така
творчески. И продължава да говори за колата си.
Сравнява я с други модели, които
е притежавал. Някои от които още притежава. Това не е единствената му кола. Отдавна
обичал колите. Има четири. Съпругата – две. Синът му е прекалено малък, за да има кола.
Когато навърши необходимата възраст, ще му купи. Засега имат само едно дете.
Ако се роди второ, и на него ще му купят кола.
Тъжно.
С векове слушам за колата му. За
нейния разчленен образ. За двигателя й. За гумите й. За седалките. За новата
автоматична функция, която застопорява подаването на газ на определена скорост.
За специалната боя, с която е боядисана. За таблото й. За скоростите й. За
какво ли не. Жена му до него е обвила лице в безразличие. Под безразличието
наднича гордостта от колата. Изглежда тя лудо обича колата на мъжа си. Вероятно
обича със същата лудост и своята собствена кола.
Двамата почти не си говорят. Тя
му подхвърля хапливи забележки. Тя е вечно неудовлетворена. Климатикът никога
не е нагласен на правилната температура. Скоростта, с която се движат, винаги е
прекалено бърза или прекалено бавна. Пропускаме две бензиностанции, в които
според нея не продавали хубави сандвичи. И двамата са гладни. И мястото, където
ще почиват не й харесва. И къщата, в която ще отседнат не й харесва. И
седалката й е прекалено неудобна. В пътуване от 340 километра, тя би се сърдила
около 330 километра. През останалото време просто не би й се занимавало да се
сърди.
Тъжно.
Най-сетне минаваме покрай
подходяща бензиностанция. Мъжът изпуска отбивката. Настава шумолене, хаос. Тя
се сърди. Той се оправдава. Накрая извършва нарушение, което няма кой да
забележи и колата акостира пред магазина на бензиностанцията. Те ни питат дали
и ние ще си взимаме нещо от магазина. Тя се разбужда и остава в колата. Слизам
и купувам натурален сок от вишни. Жената на шофьора дълго се двоуми какво да
вземе. Изборът се спира върху сандвич със свинско.
Шофьорът възпява
бензиностанциите. Възпява модерните им магазини, в които всичко можеш да си
купиш. Взима си вестник и кафе. Възпява кафенетата в бензиностанциите, които
наистина са по-скъпи отпреди, но поне кафето е качествено. Възпява тоалетните в бензиностанциите, които
отдавна не са мръсни. Възпява всяка една колонка от бензиностанцията. И се
връщаме в колата.
Тя подпира главата си на рамото
ми и с тръгването на колата заспива отново. Жената на шофьора задълбочено дъвче
сандвича със свинско и пие кока кола. Сигурно съжалява, че няма за какво да се
оплаче. Съчувствам й. Шофьорът отпива методично от кафето и продължава да
говори. Направо не може да спре да говори. Говори за различни неща, все същите.
От колата се прехвърля на апартамента. Описва как е обзаведен. Обговаря до
съвършенство последния ремонт, който са направили. До най-малкото парче паркет
и теракотена плочка го обговаря. След това описва леглата в спалнята, които са
сменили през годините. Сега имат най-хубавото. След година то ще е най-лошото.
Тогава пак ще си вземат най-хубавото. Този принцип е валиден и за телевизора,
който е неприлично голям. Звукът му е така звънък. Картината е така бистра.
Като добавиш към това и цифровата телевизия, към която се били включили...
Иска ти се по цял ден да гледаш
телевизия, усмихва се той.
Тъжно.
И не е само телевизорът. А печката,
микровълновата, тостерът. И климатикът,
който не изсушава въздуха. Прахосмукачката
им, с име на дъга, струва скъпо, но изцяло си заслужава. Жена му с най-голямо
щастие чисти с нея. И пере с най-бляскавия модел пералня. И мие чинии с най-лъщящата
миялна машина. Детето им играе на най-новите игри. Представям си го. Със
сигурност е презадоволено. Шофьорът продължава. Той обича да говори за
апартамента си. За електроуредите си. За всичките си стаи. Дори за тоалетната
говори. Не пропуска и банята, в която навярно не бих успял да се изкъпя. Поне в
първите петнайсет минути, докато открия как функционира. Той изговаря
апартамента си. С картините, които висят окачени на стените. С дребните
украшения. С всичките му детайли.
Тъжно.
След апартамента идва ред на
работата. Той притежава фирма. Фирмата е малка, но добра. Сами са построили
сградата, в която се намира. Той следи изкъсо всичко. Сам избира работниците си. Те са добри хора.
Разбира се с тях. Наясно е, че няма да намери по-добри от тях. Описва къде се
намира сградата, какво е разположението й. С какво се занимават. Как
процедират. Какви подобрения мисли да прави. Кога ще ги направи. Жена му седи
до него и се радва. Сандвичът със свинско още не е свършил.
В свободното си време спортува.
Става сутрин рано и бяга. Вечерите играе на футбол с приятели. Играе и със
служителите от работата. Ходят на футболното игрище на негов приятел. Плащат
толкова и толкова. Изкуствената трева е свръхкачествена. Страхотно е да се стоварваш върху нея. През
зимата играят в топла зала. Със съблекалня и душове. А близо до залата се
намира доста прилична кръчма, в която се черпят след мачовете. Важно е да
спортуваш, казва той. На тези години човек трябва да поддържа форма.
Веднъж заговорил за кръчми, той
не може да спре. Ходи редовно в около десетина заведения. Не спира да открива нови.
Събират се с приятели. Еди-къде си правят перфектни пилешки пържоли. Другаде
ребърцата са най-крехки. На трето място луканката е домашна. Никъде не можеш да
намериш в София такава хубава луканка. Следва кратък опис на пиците и алкохолите.
Всяко място има свои плюсове. Трябва да си съвсем наясно със себе си, за да
знаеш къде да отидеш. Той е експерт в това отношение. Съставил е програма и за почивката.
Ще отседнат в Бургас. Той предвидливо е разпитал приятелите си за хубави
заведения. Сега гори от нетърпение да ги обходят и опитат.
Тъжно.
Жена му стои до него и му се
наслаждава. Сандвичът със свинско е изяден. Не знам дали се обичат. Трудно ми е
да преценя. И двамата обичат коли, апартаменти и заведения. Сина си също
обичат. В това поне няма никакво съмнение. Заговаряме се за летните почивки. Аз
му обяснявам, че ходим на палатки. Той е ходил на палатка само веднъж като е
бил студент. Вече бил прекалено стар за такива неща. Нуждаел се от удобства. Не
си представял как ще нощува на палатка.
Сигурно целият ще се схвана,
казва той.
Подозирам, че душата му се е
схванала. Не заради това, че не ходи на палатка. Толкова други неща са го
хванали.
Тъжно.
Почти не говоря. Той е толкова
приказлив. Иска да излее пред мен душата си. А душата му е пълна с хладилници,
с коли, с какво ли още не. И през цялото това време. През километрите, които
изминаваме в колата му и в които той ми говори, сълзи напират в очите ми. Не знам защо ми се плаче.
Определено не е от съчувствие. Шофьорът се разбира с живота. Изглежда напълно
удовлетворен от съществуването си. Не за
това ми се плаче. Докато той изрежда притежанията си, на мен ми се плаче.
Толкова е забавен. Толкова е
смешен в колата си. С жената, която хем присъства на седалката до него, хем
отсъства по време на пътуването. Която отсъства от него, така както той
отсъства от нея.
Плаче ми се.
Той така въодушевено говори за
мивката в банята си, че ми се плаче. До такава степен изораторства уредбата си,
че ми се плаче. От време на време се появява неговия син. Плаче ми се за
неговия син. Плаче ми се за това, че синът ще се превърне в баща си. Плаче ми
се за това, че в главата на шофьора има само притежания и желания за притежания.
Там няма нищо друго. Или няма значение дали там има нещо друго, като той не ми
го показва. Може би за това ми се плаче.
Тъжно.
Колкото и да ми се плаче, се
въздържам. Не мога да се разплача така в колата. Как ще им го обясня? През цялото пътуване се
боря със сълзите си. Подтискам ги. Залепям очите си с тиксо отвътре. Пресушавам
слъзните си жлези. В ключовите мигове мигам учестено. Дишам дълбоко. Какъв ще е
смисълът да се разплача? На кой ще му пука ако се разплача? Никой няма да
проумее защо плача.
Тъжно.
Най-накрая слизаме. Стоварват ни
в Бургас. Шофьорът и жена му отпътуват към квартирата си. Ще си вземат душ.
След това ще се разходят. Разходката ще им завърши с обилна вечеря. После може
да отидат на кино. В София все не им оставало време за кино. В София не им
оставало време за нищо. Тогава жената се сеща за антрето на апартамента им.
Видяла страхотен интериор в едно списание. Заслужавало си да направят един
освежителен ремонт. Шофьорът се съгласява.
Те вече са си тръгнали, аз още съм
с тях. Няма ли да избягат от главата ми?
Тя веднага забелязва промяната в
настроението ми. Забелязва, че съм оклюмал. Че са ме налегнали някакви кофти
мисли. Заема се да оправи настроението ми. Пита ме защо съм такъв. Казвам й, че ми е тъжно. Пита ме
защо така. Няма да разбереш, казвам й. Опитай се да ми обясниш, подканя ме тя.
Опитвам се да обясня, но не успявам. Междувременно тя звъни на едни приятели в
Бургас. Днес ще спим тук, утре ще тръгнем на юг за няколко дни. Ще отидем до
Ропотамо. После ще се върнем към Бургас, но само за да отпердашим към Иракли.
Може да направим и едно Кара Дере. И после някъде на север – Камен бряг,
Тюленово, Дуранкулак. Преди малките хора да са застроили големите места.
Защо ми стана тъжно пред
обещанието за лято?
Тръгваме към квартирата на
приятелите й. Тя сладко бърбори. Аз ставам все по-малко унесен. Започва да ми
минава. Тъгата бавно се отцежда от тялото ми. В следващите дни често ще си
спомням за този човек. Ще си представям отново изражението на лицето му, докато
ми е разправял за имуществото си. Ще си спомням напевния тон, с който е говорил.
Възхищението от всеки нов електроуред, от най-незначителните екстри на колата
му.
Този образ ще ме преследва през
цялото лято.
През цялото лято, дори в
най-безпаметните моменти, докато се търкалям пиян по плажа и едва не стъпвам в
огъня. Или скачаме от скали. Или се гмуркаме за миди. Цялото лято ще спира в
момента, в който си спомня за този човек. Ще ми става все така тъжно,
когато си спомня за него. Отначало ще си
мисля, че ми става тъжно от страх, че някой ден мога да стана като него. Ще се
изправям пред един въпрос и една необходимост. Аз не трябва да остарявам така.
В никакъв случай! Лятото обещава много, но все някога свършва. Тогава идват
есента и зимата. По пътя от единия сезон към другия винаги съществува
опасността да се промениш. Да се разглезиш. Да станеш като този човек. Да се
вкопчиш във вещите около теб, докато те не те оглозгат докрай. И най-страшното
е, че това може да стане без да усетиш. Да се залъгваш, че си същия като преди.
Да забравиш как да се погледнеш отстрани. И докато се залъгваш, че не си се
променил, да си се превърнал в него.
По-късно ще проумея, че не ме е
страх, че мога да стана като него. Аз никога няма да остарея като него. Никога
няма да забравя себе си. Прекалено добре се познавам. Просто не е възможно да
стана като него. Нали? Органически невъзможно. Но тогава защо, защо ми е тъжно?
Тъжно ми е просто, защото не мога
да го забравя.
