българия

(пречистващо упражнение преди писане за писатели, живеещи в държава,
която не иска да има култура)



1.

единственото, което искам да правя
е да пиша, да седна да работя върху
някой разказ, поема, защо не върху роман
да потъна в думите, да ги влача с устрем
по белите виртуални листа
преди да ги принтирам и да ги нашаря
с мастилото на синята си химикалка
да пиша и чета, да чета за да пиша
аз проектирам своя живот в полето на литературата
една нищожна част от вселената на думите
не искам да налагам моя свят на другите
но светът на другите се татуира върху мен
и това е проблемът, това е поводът
това движи пръстите ми върху клавиатурата
в мократа софийска нощ
това, че

единственото, което искам да правя
е да пиша, това и правех този следобед
поне първите десет минути преди
един от съквартирантите ми да се прибере
метър и осемдесет на седемдесет килограма
чиста актьорска плът
а онова вътре няма измерване
прибира се носейки думи
изкарващи ме от транса на клавиатурата
думи на огорчение, разочарование
на болестно вцепенение преди пристъп на нерви
думи на колапс и епилептичен припадък
за какво се случва в театъра му
за какво се случва в театрите ни
за това как на никой отгоре не му дреме
за театъра, как той вече не е ценност
а проклятие, тежест и излишни разходи
как нещата са унизителни
талкова унизителни, че не в Германия
Франция, Италия, Щатите
ами в Албания актьорските заплати
са по високи, ако на на мен ми го кажеха
така щеше да ме боли, че нямаше
да имам сили да играя
защото за да играеш сърцето
трябва да е здраво, не пробито от безразличие
а ако го видех с очите си
щях да стана строител

исках да пиша, само това исках
но след думите на моя приятел-актьор
почувствах се лошо, не можех
да стоя на място, излязох на въздух
оставих четвърт изписан лист
истинско престъпление спрямо дневната доза писане
излязох, повъртях се, поисках да се видя с някой
обадих се на сестра ми, тя не беше на работа
отидох в тях, седнахме над две чаши кафе
поприказвахме за обичайните работи
след това тя започна да излива
тя работи в университета, а там в момента е хаос
и там намалиха парите както навсякъде
но университетите не са навсякъде
за съжаление за някои хора са навсякъде

за някои хора отгоре, за някои долу
само чрез университета хората долу
могат да отидат горе
как управлението на университета
съвсем не знае какви ги върши
как цялата система е мухлясала и обвита в смрад
никой не я е чистил в последните двайсет години
как не ректорът, а секретарките имат реалната власт
каквото и да направиш, нуждаеш се от подпис
от секретарка, как и там, както навсякъде другаде
взимат пари от едно място за друго
и така и двете места страдат
за това как за да си върши работата
трябва постоянно да прескача препятствия
как в университета като нещо не е наред
вдигат скандали, но винаги свършват дотам
а постоянно вдигат скандали
как новият ректор досега не е свършил нищо ново
даже неща отпреди не прави
изобщо няма воля за каквото и да е било
и естествено няма как да го махнат
ректори не се махат толкова лесно
а и кой да седне на мястото им
как никой от управляващите университета
не мисли логично, как миналата зима
температурата в сградите е била 30 градуса
а идващата зима може да се наложи да затворят
за месец-два, за да спестят пари от отопление
и онези отгоре на университета
също както онези които са яхнали българия
не правят нищо друго освен да режат
от плътта на университета, претендирайки
че режат разходи, защото всеки мисли за себе си
вместо за това как да оправи нещата
и че като се опита да ги оправи
той и на себе си ще помогне в някаква степен

избягах от сестра ми
главата ме заболя и трябваше да изчезна оттам
не защото не я обичам, но въобще не искам
да знам какво става в университета, нали единственото
което искам да правя е да пиша, да се опитам да разплета
нишките на сюжетите, които се въртят в главата ми
но когато в главата ми се въртят театри и университети
прекалено се ядосвам и няма как да седна да пиша
и както случайно си ходих по улицата
срещнах един познат, който работи в издателство
седнахме да пием по бира, той почерпи
нямаше как да не заговорим за книги
но като заговориш за книги няма как
да не стигнеш до това какво става с българските книги
и тогава пак се стигна до ония отгоре
които вместо да помагат на българската книга
по време на криза, решили, че тя е излишен разход
и спряли парите на библиотеките за купуване на нови заглавия
и идеята да се намали дедесето на книгите била безумие
администрацията толкова била мухлясала
че дори да го намалели, тя нямало да се справи физически
за това как за да има българска литература
тя трябва да излезе вън от българия, най-добре на английски
тяхното издателство написало проект
за превеждането и издаването на 10 български автора
на година в Америка
как им трябвали по-малко от 100 000 лева
и никой не иска да им ги даде
как медиите хич не искали да му дадат възможност
да разкаже тази история на повече хора
и за положението на пазара на книги в момента
как той всеки момент може да рухне
на онези отгоре седят и гледат тъпо

след този разговор това, което остана в главата ми
беше, че да се занимаваш с книги в българия е мръсен бизнес
долен бизнес, по-добре да се занимаваш с хазарт
да продаваш алкохол, цигари
хората продължават да играят покер
да пият и пушат и във време на криза
но си купуват по-малко книги
и къде е смисълът, се питах, и нямаше как да не ми хрумне
че смисълът е да има подобни балъци
за да си човек в българия, трябва да си балък
а за да си издател, писател, актьор, режисьор, професор
трябва да си наистина голям балък
добре, че хората продължават да са балъци

една приятелка ми звънна
учи в НАТФИЗ, сега завършва, беше ме помолила
да й помогна със сценария за дипломния филм
щяхме да се видим за да си говорим
и когато дойде, след среща с комисията в университета
гласът й беше оглушителен, нямало как да й дадат пари
както всяка минала година за дипломен филм
уж щели да й дадат доста по-малко, но и това не изглеждало
много възможно и въобще не знаели какво ще правят
като за последните три години бюджетът на НАТФИЗ
е съкратен от десет милиона на два
и управлението въобще не знаело какво да прави
били им казали, че ако протестират ще ги затворят
и те щели да се опитат да просъществуват още
някоя и друга година, за да видят дали нещата
няма да тръгнат на по-добре, но какво по-добре
викам, защо не затворят, защо не говорят
а тя казва, че и част от парите от европейски проекти
проекти, спечелени от НАТФИЗ, потъвали
министерството на културата
и как учебната програма щяла да бъде намалена
таксите увеличени и поради липса на средства
ще имат три месеца зимна ваканция
но на мен вече ми кипва и искам просто да затворят
да затворят НАТФИЗ, университета и театрите
защо не ги затворят, защо наблюдават бавната си смърт
а не затворят, да си дадат година-две почивка
да видим дали на някой няма да му светне нещо
дали на някой няма да му залипсват
и ако на никой не му залипсват, да се махат в чужбина
и да оставят българия на поп фолка
и без това българия е поп фолк
тя дори не е поп фолк, тя е просто чалга
но никой няма да затвори нищо
защото хората мислят за семействата си
а понякога трябва да станеш, да се изплюеш
където трябва и да обърнеш гръб

сетих се, че не съм виждал баща си от известно време
той сигурно ми беше сърдит заради една книга, която написах
но трябваше да му се обадя, нали ми е баща
направихме си среща, видяхме се, хапнахме
той ме попита как съм, аз го излъгах и отговорих
че съм добре, че се справям с парите
пиша, работя (аз работя по-малко, за да мога да пиша
някакъв болен идеалист съм засега
подозирам, че в някой момент
и на мен ще ми писне и ще стана работяга)
на свой ред аз го попитах как е
и той започна своята тирада
баща ми е лекар и в момента работи на две места
за да може да се справя някак
на нормалната му работа
на държавната работа
не са му давали заплата от два месеца
по-точно дават му основната заплата
но не всички пари, които е заработил
чакай, питам го, какво става
и той разправя как от година на година
ги закопават, нещата ту се оправят, ту стават по-зле
как на никой не му пука за лекарите
как медицинските сестри са свръхзле
как медицинските сестри постоянно намаляват
малко от тях са идеалистки
а дори и идеалистите понякога не издържат
не само защото парите, които получават са смешни
а защото отгоре открито им казват, че са смешни
че им е все едно за медицинските сестри
с това, че им дават смешни пари
и че хората открито мислят
че тези, които работят като медицински сестри
са луди за връзване
но същите луди за връзване
някой ден ще се грижат за тях
баща ми е много щастлив, че не съм станал лекар
той и дядо ми са лекари, но често не искат да са такива
по-добре, казва, какъвто и да си, само не лекар
и добре, че има втората работа
работи от сутрин до вечер
но поне с две работи успява да си докарва
една нормална заплата

вече въобще не исках да пиша, исках само да се напия
отидох в един бар и до мен седна оперна певица
тя винаги е усмихната и като ми каза колко взима
идеше ми да ревна, но нали имам други доходи, казва
да, но тогава излиза, че почти цялото изкуство в българия е хоби
когато трябва да изкарваш парите си чрез друга дейност
изкуството е занимание за свободното време
или мъчително бавна гладна смърт
повечето избират първото и това е човешко
в крайна сметка защо ти е да умираш от глад
за да правиш нещо стойностно като хората
и без това не спират да плюят по теб
и с писането е същото и с театъра и с художниците
и с всичко, с археологията и с музеите и с цялата култура
цялата култура е някакво скапано хоби
защото отгоре си мислят, че българия е
розово масло, сирене, ракия и вино
а изкуството е това, което прави
българия България

2.
единственото, което искам да правя
е да пиша, да седна и да човъркам идеите си
но вече не става и ето ме седнал пред компютъра
изливащ не думи, а стомашните сокове на реалността
върху белия лист на екрана, който яко смърди
и ми е все тая, че някой поет ще каже, това не е поема
това не е поема и никога няма да бъде
това е прекалено замърсено с действителност
за да е изкуство, то цялото вони
но тази воня трябва да отиде някъде, за да не влезе
в разказите, романите, поемите ми, трябва да я канализирам някъде
това не е опит за поезия, това е очистителна практика
преди създаване на поезия, това е като да се изплюеш
при зъболекаря, да се изпикаеш преди лягане, да измиеш
ръцете си преди ядене, това е като да изжулиш тялото си
с хавлиена кърпа, наквасена със студена вода преди
да правиш асани сутрин, това е да издухаш сополите от носа си
преди да седнеш да медитираш и да правиш упражнения по
дишане, да се изкъпеш след като една седмица си бил
закован на леглото от болест, това е необходимост, не поезия

това не е поезия, това е необходимост от изричане
това е онова състояние, в което така си се препълнил
с отчаяние и гняв, че те сами потичат и не ги спираш
потоците не бива да бъдат спирани, иначе се заблатяват
и тъкмо това е, че толкова хора са се заблатили, трупали са
в себе си, а в българия има какво да се насъбере, защото
в определен момент всеки се оказва сам срещу всички
а трупащите се страхуват от изливането
защото изреченото е два пъти по-истинско
и когато мислиш, че нещата са зле, това е два пъти по-лесно
от това да кажеш, че са зле и затова хората са толкова нервни
защото всеки е сам с ада си, с съществуването си на
писател, актьор, доктор, ватман, таксиметров шофьор
учител, само да не говорим за учителите
че тях така ги зарязаха по време на ония протести
когато всички трябваше да скочат с тях
защото очите са затворени пред ада на другия
защото не разбират, че когато другият ад стане
по-малко ад, твоят ад също става по-малко ад
а българия е над всички адове
опитвайки се да се бори с големия ад
и това положение е най-големия ад от всичките
това е тоталния ад, това е апокалиптична картина
това е по-трагично от старогръцка пиеса, по-
меланхолично от всички блусове на земята
това е голямо „а” последвано от голямо „д”

повтарям, българия е над всичко и всички
българия е над своите деца, тя е лоша майка
отиваща до службата докато бебето плаче
неповито, с напълнени и мокри памперси
българия е над своите деца, тя ги оставя в люлките
на живота им без да ги залюлее, без да ги поглежда дори
българия е над своите старци и старици, над
старшините си, тя бавно доизсмуква живота им
в опит да ги довърши, тя ги чувства като кир по кожата
и се опитва да ги изстърже оттам с грапавото си безразличие
българия е над революционерите си, макар и постоянно
да говори за тях, тя говори за онези, които са умрели
за да бъде тя свободна, за да може отново да диша
но от тези думи е останала една-единствена смътна
представа, останал е техния подвиг, но посланието
посланието отдавна го няма и мъртвите революционери
са двойно по-мъртви в гробовете си, те дори са умъртвявани
повече с времето, през което българия се е впила в тях
като кърлеж, изсмуквайки образите им в опит да подхрани
своята патриотична идентичност, бяло зелено червено
Левски, Ботев, Раковски, Бенковски, Каблешков
всички те са не само мъртви, те са превърнати в пионки
в кукли, те са неми и в устите им са слагани чужди реплики
а техните с години са заличавани, българия със тях храни
изпъчените си в посока минало гърди, онази отдавнашна
величественост, която всява гордост сред клетките й
има ли кой да ви подаде ръка, на всички вас, погълнати
от българия, спуснали се през хранопровода й, смлени
в корема й, влезли в това чуждо тяло, за което сте дали живота си
само с това, което тя е преценила като полезно
превърнати в козметика и болкоуспокояващи хапчета
а другото от вас е отишло в тоалетната й
има ли кой да възстанови истинските ви лица
българия е над всичко, тя не се интересува от истинските ви
лица, тя се интересува от своето лице
българия е над всичко, българия е над културата
тя е над писателите си, тя взима мъртвите писатели и ги величае
конструира образа си чрез тях, а онези, които още не са мъртви
се опитва да умъртви чрез безразличието си
тя е над театъра, тя не влиза в театъра, освен когато
театърът не е по телевизията за да покаже, че е там
и за да всички я видят там, о, българия
българия е над музиката, тя обича да й свирят
но не пуска банкноти в шапките на оркестъра си
тя изсипва там стотинки, остатъците от пищната вечеря
защото не е ли музиката призвание и забавление
не е ли истинското заплащане на всички тези оркестранти
самият акт на свирене, не е ли това просто игра
не са ли те просто деца, щом не могат да си намерят
истинска работа, да станат банкери, чиновници
касиери, адвокати, адвокати, адвокати
не могат ли да бъдат като всички
не е ли тяхното поведение форма на високомерие
и вероятно оттам й е хрумнало, че тяхната работа е хоби
и се е погрижила те да имат нужда от втора работа
или да са приятно гладни, та дано им дойде акъла
тя се грижи актьорите да работят тройно като актьори
или да работят като бармани и дубльори, ако имат късмет
писателите да работят по осем до десет до дванайсет часа
като редактори или сценаристи и после да са толкова
изморени че да пишат едва-едва, все по-малко
българия е над всичко, тя е над киното си
тя го гледа с удоволствие, радва му се, киното е близо
до народа, тя има своите любими български филми
но стане ли дума за това да помогне в създаването им
тя повдига рамене и намалява субсидиите
българските филми са като цялата останала култура
излишен разход, а всъщност и доброто българско кино
никога не е правено с пари, учете се от историята
казва тя и си тръгва, българия, от киносалона
а от екрана стрелят в гърба й и в последните години
толкова много стреляха от екраните по нея
защото как да не се опиташ да застреляш това животно
което претендира, че е човек, о българия

българия, ти си над всичко, ти си над науката
над университетите, ти никога не казваш открито
че те ти пречат, но действията казват всичко
казват, че теб те мързи да има университети
прекалено голямо количество мисъл трябва да изхабиш
за управлението им, прекалено много пари, които ще се
върнат прекалено късно, нищо че става дума за това
да образоваш децата си, о българия, най-добре
да оставиш университетите и училищата бавно да умрат
от глад, да ги оставиш да мухлясат до такава степен
че след това да блеснеш с находчивото си решение
за ги изтриеш от лицето си и всички да ти ръкопляскат, о българия
българия, за какво са ти овчари, когато в последните години
се опитваш да произвеждаш главно добитък, а имаш верни
кучета, за какво са ти хора с мозък в главата като този мозък
винаги води или до бягство от теб или до съпротива
за какво са ти тогава, за какво ли, отговори си
българия, ти си над здравеопазването, ти си над
болниците, над линейките, над моргите
ти стоиш над тях, защото всички влизат в болници
и знаеш, че те гледат, но вместо да направиш нещо
размахваш усилено с ръце
колкото да вдигнеш прах и да симулираш движение
българия, ти си над мъртъвците си, ти гледаш на всеки умрял
като на една грижа по-малко, на блажено отдъхване
един живот по-малко, една пенсия по-малко
един живот по-малко, една заплата по-малко
но един живот по-малко, една България по-малко
българия, ти си над всичко, ти си над Европа
над земята, ти си балон, който щастливо се носи из въздуха
ти си една PR-проекция, един виртуален образ лишен от съдържание
затова и няма българия, защото българия е над всичко
тя е над всеки един гражданин от народа си, над всички

3.

единственственото, което исках да правя
беше да пиша, но как да пиша
с всичките ми роднини и приятели:
лекари, пенсионери, студенти, музиканти
актьори, режисьори, осветители, книжари
хора от неправителствени организации
чиито живот също стана по-тежък след като
и на тях им постлаха хартиени бананови кори по пътя
преподаватели от университета, критици
един критик, който водеше една от малкото
страници за рецензии на книги в българските медии
на който му казаха, че няма място за критика на книги
в българските медии, а има място за интервюта
с известни личности, за шопинг страници
за кратки, некритични статии-реклами, за дизайнерски
тоалетни, истинско чудо на техниката
за каквото и да е, само не за книги
защото това е излишен разход
а и скулптори, компютърни специалисти
озеленители, портиери, пазачи, куриери
разбиващи служебните коли по надупчения български асфалт
журналисти, опитващи се да се борят със своите медии
понякога успяващи, понякога изхвърчащи
и още много, много хора и професии
които всички прескачат препятствията
опитващи се да ги спънат, наречени българия
а хората на културата се блъскат в стени
и понякога не разбирам
защо го правят
защо го правите

защо не опразните театрите, редакциите, киносалоните
защо не опразните университетите и училищата
защо не оставите българия без култура
като тя и без това не я иска
оставете я да води плоския си живот
и по-добре станете градинари и селяни
така ще живеете по-спокойно
защо не си дадете почивка
само две години и ще видите колко по-лек е живота
когато не си блъскаш главата всеки ден
защо не покажете среден пръст на българия
след като тя толкова време ви го размахва
защо не възприемете всичко това като един арт проект
наречен гняв и омраза
защо не излезете да марширувате, да виете и хапете
по улиците, все пак на уличните кучета обръщат
повече внимание, отколкото на хората на изкуството
защо не замълчите, като и без това никой не иска да ви чуе

защото имате какво да кажете, защото сте културни
защото сте добре възпитани, защото няма смисъл
защото никой не ви чува и никой не иска да ви чуе
защото когато викаш сам ехото може да те убие
защото ви е страх, защото българия е над всичко
българия е над семействата ви, над жените ви
мъжете ви, децата ви, приятелите ви
защото хората на изкуството
са хора на изкуството
защото искат да се занимават с изкуство
на всяка цена
защото така трябва да бъде
защото това е пътя на твореца
но защо трябва да бъдете български творци
не можете ли да бъдете просто творци
какво от това, че живеете в българия
вие живеете в българия, но когато стане дума за вас
българия я няма, българия не съществува
защото на всички им е омръзнало от
неосъществени революции и изгубени борби
на никой не му се скача повече
на никой не му се окупират университети
не му се хвърлят камъни по парламента
не му се държат афектирани речи
не му се марширува с тълпите
на никой не му се струва възможно някой ден
българия да стане България
защото разликата между двете българии
се крие в отношението към културата
а българия няма култура
и културата няма българия

това е еднакво лошо и за двете

но вас ви има
и ви няма
в същото време
и това поне е някакво начало
но за да ви има
трябва да си представите
че ви има
затова бъдете

Последно сатори в Париж

„И никога не би могъл да й разкаже
какво е правил през тези петдесет години,
докато го е нямало.”
Георги Господинов, „Божури и незабравки”

Когато дръмейнбейсът ще е стара градска песен,
лицата ни ще са от бръчки, не от пори,
шкембетата ще са от векове провиснали,
гласовете ни ще стържат само спомени.
Поемите ще са изписани,
а книгите – издадени и с прах завити.
Когато писането във тефтери ще е старомодно
ще се видим.

Аз отново ще съм беден, без стотинки,
без коли, хладилници и искане,
пенсията изобщо няма да ми стига:
то на кой ли стига, че да стига за писатели.
Когато ще живея без да пиша
за друг освен за себе си,
ще съм облечен в кръпки
и на мястото на шапка ще развявам гордо
косите си окапали.
Когато ще съм се изтъркал
ще се видим.

Ще седя на пейка, а пред мен ще зее шапка
в устата си ще съм захапал дидж, ще свиря,
в ръцете ми ще има електрическа китара,
а кракът ще е на фуса на педала.
Когато със перце ще драскам диви скречове,
ще вкарвам акустичен електронен ритъм,
никой няма да ме забелязва.
Когато плувам в анонимност
ще се видим.

Когато аз съм старчето без зъби,
нафталинен господин ще бъда,
ти – съсухрено, изпито
седемдесет годишно хипи или
искряща в старостта си рейвърка, при второто
косите ти ще бъдат електриково зелени.
Когато сме разпаднати и скърцащи,
от грапави години победени
ще се видим.

Ще спреш, ще ме послушаш, ще посегнеш
в портмонето си да бръкнеш, ще се сетиш,
че липсата е твое притежание. Ще опиташ
да заплачеш, но ще си изсъхнала отдавна.
Ще се отърсиш бързо от тъгата си и на устата
сбръчкана усмивка ще изтлее.
Когато ти, понечвайки да седнеш, изведнъж се сетиш,
че преди години си ме виждала, тогава
ще се видим.

В миналото за секунди сме се гледали без думи,
сред водки, джойнтове, тютюни,
сред пиянски погледи насечени, сред будно спящи,
но никой с никого не е говорил, щото... Трескаво
сме се страхували. Накрая сме се разделили,
без да се познаваме, вързали съдбите си за други.
Когато другите кремирани са
ще се видим.

Когато ще се сепнеш и веднага на крака ще станеш,
аз ще продължа да свиря, ти ще затанцуваш,
когато сме самотни заедно, на старостта във чумата
и толкова сме ретро, толкова невписващи се,
че дори хлапетата започнат да се кискат,
ще се смеят майките с колички, продавачките
във магазини, когато бизнесмените във кикот зинат,
когато сме щастливи във нещастието си, само двама.
И като залез грейнем. Как ще видим!
Колко силно сме си липсвали.

найлоновите торбички на зимата ти

ти попита как те искам
като есен, пролет или лято
като зима, казах

ти ненавиждаш зимите
пролетта е толкова цветна
и изпълнена с ухания
лятото е жълто и червено
есента покрива полетата
с окапали листа

и само през зимата полетата
са студ, покрит с найлонови
торбички
(торбичките са там
и в другите сезони
но са добре прикрити)

вместо да се криеш
предпочитам да се взирам
в найлоновите торбички
на зимата ти