четвъртък, ноември 05, 2015

Интервю с мен отпреди година за GoGuide



ЗА ЕТИКЕТИТЕ, КОИТО ТЕ КАРАТ ДА СЕ ГРЪМНЕШ. ЗА ПИШЕЩИЯ ЧОВЕК ИЗОБЩО. ЗА ПОЕЗИЯТА. С ЛЮБОВ!
За новата постановка на Иван Димитров, която може да гледаш тази вечер от 19:00 часа в театър „Възраждане“ и за това, какво й липсва на бг литературата, ще си поговорим по-долу





Срещаме се в най-мразовитата ноемврийска сутрин, която Буковски би напсувал с удоволствие, а Далчев би нарекъл погубваща душата, водеща смъртта или нещо подобно.
ТОЙ Е ПИСАТЕЛ БАЧКАТОР.



Интровертен темерут, който не харесва думата талант, защото вярва, че ако не си скъсаш задника да работиш за него, талантът просто си отива. Той е автор на сборника с разкази „Местни чужденци”’, на романа „Животът като липсваща лъжица”, на стихосбирката "Поет на портрет", на пиесите "Раздяла от пръв поглед", „Времева болест” и „Очите на другите”. Последната, освен че се играеше супер успешно в Народен театър „Иван Вазов”, беше селектирана и от журито на фестивала HotInk at The Lark и се постави за пръв път на нюйоркска сцена. Той е писател, поет и драматург, който би ни убил за тези думи, защото мрази етикетите. За новата му постановка, която може да гледаш тази вечер от 19:00 часа в театър „Възраждане“ и за това, какво й липсва на бг литературата, ще си поговорим по-долу, а за финал казваме: Той е Иван Димитров и това е достатъчно.







Здрасти, Иване. Как си в този студ?

Опитвам се да се събудя. Не успявам за момента, така че съжалявам, но ще говоря насън.




Добре де, ама ако седнем да пием на една маса и все пак си буден, как ще ми се представиш?

Най-вероятно няма да ти се представя, защото не обичам да се представям.




Киселяк, един вид?

Кисел съм, защото съм темерут. От друга страна съм темерут, който си признава, че е темерут, но не върви на непознат човек да му обясняваш: абе, извинявай ама аз съм интровертен темерут и трябва да те познавам от два-три месеца, за да си говоря свободно с теб. Тъпичко е.




Писането темерутска работа ли е? Кога започна да си го причиняваш?

Този въпрос много ме дразни, защото никога не съм могъл да кажа кога съм започнал, но помня, че на 6–7 години си водех един дневник в стара зелена тетрадка на баба ми, която беше медицинска сестра.
ТЕТРАДКАТА БЕШЕ С НА ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ „ГОЛИЯТ ЧОВЕК” И В НЕЯ ПИШЕХ АБСОЛЮТНИ ГЛУПОСТИ, ЕСТЕСТВЕНО.



След това на село писах едни истории за котки, тогава съм бил на около 10, а впоследствие имах период, в който поглъщах тонове научна фантастика и пишех някакви неща, които обаче толкова ме отвращаваха, че никога не ги завършвах. Имах и период на римувани стихотворения, които, разбира се, бяха отвратителни... Бях голям фен на Карл Май, но виж Майн Рид никога не съм го харесвал...




Ха-ха-хах, добре, мисля, че схванахме, и после?

После с баща ми по кабеларките, когато бях на 13, гледахме една екранизация по „Процесът” на Кафка от 90-те и след нея като побъркан започнах да чета Кафка, сериозни автори, немската вълна – Херман Хесе, Томас Ман и т.н., и тогава май започнах да пиша по-сериозни неща. Но това беше едно скришно занимание и никой не знаеше за него.




Тайно си графоманствал значи, а прозата или поезията бяха повече в играта?

Бих казал, че прозата. Винаги съм чел повече проза, затова не бих се нарекъл поет или нещо такова...










Дразнят ли те етикетите писател, поет, лирик?

Мене писател не ме дразни, обаче поет ме изкарва извън нерви. Още повече, че в последните години участвам в поетични четения, и много хора ме смятат за поет, но аз съм си просто прозаик, който от време на време си пише поезия. Поет звучи много хвалебствено и много снизходително същевременно и много надуто, а пък като някой ми каже „поете”, направо ми иде да се гръмна.




Добре, не се ядосвай. Кажи какво се случва в българската литература напоследък?

Все хубави неща. Има все повече млади хора, за които четенето не е вече скучно или психопатско занимание, което е супер. С’а, може би има все повече хипстъри в тези среди, защото за хипстърите е cool да четеш, но аз лично нямам проблем. Важното е да има повече четящи хора, без значение какви. А това, че в момента Милен Русков може да живее само от книгите си, например е прекрасно.




А какво ти липсва?

Липсва ми позицията на това, че си писател изобщо. Малко ме дразни, че много български писатели са БЪЛГАРСКИ писатели. Тоест те се възприемат по този начин, което е безсмислено, защото най-малкото живеем в глобализиран свят. Трябва да си пишещ човек изобщо.


Вдигаме палец за това, но да си говорим за новото нещо – „Извън Земно”, кажи ни малко повече.

Да, наскоро излезе премиерата на новата постановка по мой текст – „Извън Земно”, с режисьор Васил Дуев и актьорите Мариана Жикич, Димитър Захариев, Ивайло Драгиев и Яна Кузова. Постановката до момента имаше три представления, още тръгва. Сега през ноември ще се играе три пъти. Мисля, че една театрална постановка не се случва на премиерата. Това е много рядко. По-скоро тогава се показва добрата основа, изградена предварително.




Какво може да видим в нея?

Може да видим една пиеса, която не е типична за България, тъй като в нея няма нищо българско като топоними и изобщо. Става въпрос за една майка, на която й е трудно да се впише в света. Тя не се чувства пълноправен член на човечеството и като цяло мисли, че е извънземно. Пиесата се задвижва сюжетно от момента, когато тя казва във второ действие:
СКЪПИ, СПОРЕД МЕН ЕКСПЕРИМЕНТЪТ СЕ ПРОВАЛИ. ЗАТОВА, МОЛЯ ТИ СЕ, КУПИ ЕДИН ПИСТОЛЕТ. ДА УБИЕМ ДЕЦАТА, ДА СЕ СВЪРШИ.



Това е една пиеса, в която има обрати, което искрено ме забавлява.




Звучи супер... странно, май ще си го причиним. А я ни припомни с романа какво се случва.

Аз имам един роман, който се бави. Може би от три години го издавам вече. Работното му заглавие е „Софийски дует”. Това е един роман за София и колкото и да чета постмодернизъм, никога не съм си представял, че ще тръгна да пиша постмодерен роман, но по отношение поне на техниката този е такъв. Историята е за един писател, наскоро починал, убит, който е искал да напише роман за София, но романът остава недовършен и след това следват други неща. На мен ми беше изключително приятно, защото в началото има един фикционален полет над София, който започва от връх Камен дел и стига до старата Телевизионна кула. Та аз обикалях маршрута с едни тефтери и въобще усещането беше много готино.




Значи София да си чака романа?

А, на София въобще не й пука за тоя роман. Тя е над всичко друго и не я интересуват някакви романчета и хората в нея. Като всеки град.














Добре, а сега ни трябва гранде финал. Давай!

Как ме прецака... Според мен трябва да сложиш нещо ударно и кратко .... Някое нарцистично мое стихотворение.




И ние слагаме:

любов




тя те рита с всичка сила

в топките

с дни, месеци, години




ти й се усмихваш







Повече за това, какво прави Иван, когато любовта не го рита в топките, може да разберете тук, като ние силно препоръчваме парчето „Разпадане на съставни части (фейсбук поема)”. Как пее Иван, може дапослушате тук, а за всичко „Извън Земно”, следете тук.







Едно интервю на Михаела Самарджиева. .

Публикуване на коментар