неделя, ноември 29, 2015

Мъртво вълнение



На Васил Прасков

„…и никога не ни е хрумвало до днес,
че можем да изплуваме.”
Георги Рупчев

Как исках да се помня все така:
един прозаичен удавник във водите на поезията,
един неволно сричащ се загубеняк,
обичащ лудо Гео Милев, хулигана Марангозов,
Мисъл, Димо Кьорчев, Боланьо, Уитман,
битниците, декадентите, авангардистите
и псуващ все по-вяло Вазов
и авторитарните класици.

Но живеех в чуждо, шумно време,
в което от векове разпадът беше свършил,
руините бяха дивни паметници,
а бомбите и чалгата – естетика.

Аз исках просто да си позволявам
да сричам частите на свойто тяло,
частите на женските тела.
Да бъркам под полите на Витошка
в търсене на нечии загубени души.
Да се опитвам да съм свръхлиричен,
да псувам като гарван
(грозно и зловещо),
да се самообесвам в чужди смисли,
в свойте непохватни обяздвания
на вечните словесни начала.
Да изчервявам езиковите пуритани,
да ги накарам да забравят за обноските
и да ме праснат здраво, злобно, бясно.

Но аз живея сред един отчаян,
мръсен свят, във който
не ми остава друго,
освен да стрелям с букви,
да бомбардирам с думи,
да хапя и разкъсвам с фрази.
И от устата ми да капе кръв:
омайна, сладка,
що тече навред край мен.

Днес не ми остава друго,
освен да се изправям срещу псевдопатриоти,
да им цитирам плахо Левски, Ботев,
те да казват, че цитирам избирателно
и да ми ги цитират избирателно,
заплашвайки ме със физическа разправа,
ножове, прерязаното мое гърло
на предател, антибългарин, изменник.
Да ги дразня.
Да ги дразня.
Да ги дразня.
Да ги дразня.
Да ги дразня.

Ще бъда убит след някой футболен мач
от истински патриоти, добри българи,
които крещят: „Хайл Хитлер!”  


Публикуване на коментар