неделя, ноември 01, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 79

ГОДИНА И ПОЛОВИНА ПО-КЪСНО ДОЙДЕ МОМЕНТЪТ НА МОЕТО ЗАВРЪЩАНЕ. Лятото беше в разгара си, когато се гмурнах в белите купести облаци и изплувах над моята родна страна. От небето се изтърсих на летище София в целия си блясък и веднага излязох на чист въздух. Нашите закъсняваха. Зачаках.
Моята външност беше претърпяла известни промени. Всеки любител на загара би завидял на тена ми. В комуната плюскахме прекалено големи количества сладки неща и бях лепнал няколко кила, но те ми стояха по-добре и от най-хубавия костюм. Винаги съм бил прекомерно слаб. Ръцете ми бяха позаякнали благодарение на комуналния труд, тоест на мъкненето на мебели по цял ден. Не бива да забравяте за най-голямата промяна – този път бях стопроцентово чист.
На летището не бяха: Боян, Менсъна и на първо място, Жана. Загубих връзка с Боян почти веднага. Той водеше прекалено разхвърлян начин на живот, за да може да общува с някой от разстояние, а и епистоларните приятелства не бяха сред приоритетите му, предпочиташе комуникацията на живо. Менсъна изглежда беше потънал в мъглата на хапчетата. Той пропусна да отговори още на втория ми мейл.
Отначало Жана отговаряше. Писмата й бяха изпълнени с дребни детайли и в тях нямаше почти нищо за това, какво става с борбата срещу хероина. Скоро обаче, след около два месеца, мейлите от нейна страна спряха. Писмата ми отлитаха в мрежата и оставаха без отговор. 
Публикуване на коментар