вторник, ноември 03, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 81

ПРИБРАХМЕ СЕ ДИРЕКТНО ВКЪЩИ. Беше лято, но на семейството ми не му дремеше за неподходящия сезон и беше изпаднало в коледно настроение. Първото, което направих, щом пристъпих отново в стария апартамент, беше да поема дълбоко от забравения и липсвал ми цяла вечност домашен аромат. И най-скъпият парфюм не може да се сравнява с уханието на родния дом след дълъг период на изгнание.
Имах нужда от почивка. Не успях да се отлепя от апартамента цяла седмица, въпреки че изпитвах огромно желание да видя Жана, евентуално и с Боян и Менсъна. Джиесемът на Жана отговаряше на настойчивите ми обаждания с равнодушен тон, който съобщаваше, че номерът е променен или вече не съществува. Когато се опитах да я потърся по телефона в квартирата й, открих, че не живее там от година. Как ли щях да я издиря?
            Резервният план беше свързан с Боян. Вероятно той знаеше къде мога да намеря Жана, но него също го нямаше. Отпътувал за някаква комуна преди десетина месеца. Техните, също загубили връзка с него, ме помолиха да им се обадя, ако разбера новини за безследно изчезналия из комуните. Менсъна също не беше на линия. Неговите родители мистериозно отказаха да ми съобщят какво го е сполетяло.
Бях изгубил контакт с най-важните хора. С другите не ме свързваше нищо, докато с тези тримата имах общи спомени. По-общи не съм имал с никой друг в този болен свят.

В комуната слязох за първи път в ада на абстиненцията. Там морфинът ми излезе през носа и едва изкарах първите дни. После тялото ми се успокои и раните започнаха да заздравяват. Край, морфин. Не бях открил ритуала, вкуса или съдбата, а бях зарязал твърдите наркотици. Толкова бързо приключи любовният ни танц, морфин. Двамата бяхме чудесна двойка, но под въздействието на комуналния труд и на въздържанието листата на подобни романи окапват бързо, както и разцъфтяват. 
Публикуване на коментар