понеделник, ноември 09, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 82

ОТ ХОРИЗОНТА МЕ ЗОВЕШЕ ПОЛОВИНАТА ЛЯТО. Беше краят на юли и опитите ми да открия Жана  се увенчаха с неуспех. Провалът беше значителен и при Боян и Менсъна. След три разговора с родителите на Менсъна те решиха най-сетне да изплюят камъчето, което ме удари в главата с острата болка на реалността: той беше в затвора. Не пожелаха да ми кажат повече. А дали и на тях Менсъна беше казал истината, цялата истина и нищо друго освен истината?
            Налегна ме апатия. Веднъж се видях със старата компания. Там нещата бяха същите, но за мен никога нямаше да бъде същото. Отдавна ми беше тръгнала славата на наркоман. Сега пък бях бивш наркоман, което не ме радваше особено. Изобщо, откакто целият ужас започна, се чувствах като стока, която непрекъснато преоценяват.
            Сприятелих се с нови хора, но и сред тях не се чувствах в свои води. Всички ми се струваха прекалено повърхностни. Повечето не спираха да се наливат, което не ми се нравеше. Не бях зарязал алкохола, но винаги съм смятал, че във взаимоотношенията си с алкохола човек трябва да си поставя някакви граници. Извън тези граници пиещият се затваря в себе си и не е способен да контактува пълноценно с другите.
            Отчаяно търсех хепиенда на наркоманската си одисея. Търсех всякаква форма на щастие, най-вече Жана. Прекарвах времето си с неприятни хора, защото не откривах приятни. Превърнах се в средностатистически лентяй. Излизах на едни и същи места, виждах се с едни и същи пияници. Потъвах все по-дълбоко. Какво ставаше? Не трябваше ли именно сега да съм наред? Нали всичко най-сетне се беше оправило и бях успял да се измъкна от наркоманията?

            Времето пак се беше превърнало във вечност. Отново бях самотен. Този път вечността изтрая четиринайсет дни... 
Публикуване на коментар