понеделник, ноември 23, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 90

СТОЯХ ПРЕД БОЯН И НЕ БЯХ В СЪСТОЯНИЕ ДА ИЗРЕКА И ДУМА. Жана мъртва. Мъртва Жана. Къде съм? Къде си, копеле заспало? Защо ти не умря, а? Защо не й отстъпи от твоя морфин, можеше да измислиш как? Само не ми се оправдавай. Защо не избяга и не се върна? Защо не се опита да й помогнеш, егоист мизерен? Защо? И сега тя е... Тя е... Повтаряй го, повтаряй го, за да се запечата в тъпата ти тиква. Тя е...
            Не знам колко време съм гледал тъпо, когато очите ми се гмурнаха в сълзи. Боян също захлипа.
            - Ако знаеш само колко съжалявам, копеле. Колко съжалявам, че онази вечер отидох при нея. Че се върнах. Че не скрих херцата. Гледах как заравят ковчега. Тя беше в него, облечена в червена рокля. И само аз знаех истината. Не я заравяха гробарите. Аз я бях убил – каза той и вдигна ръцете си към мен. – С тези две надупчени ръце. След погребението исках да скоча отнякъде. Исках да се убия, защото убих нея. От страх не го направих, обаче направих другото.
Отидох в комуна. Бях съсипан, тотално съсипан, когато заминах. Там попаднах в комуна на евангелистите и те ми показаха светлината. Там научих за Бог. Понякога си мисля какво ли щеше да стане, ако Жана не си беше отишла. Вероятно никога нямаше да разбера какъв е смисълът. Казвам ти, копеле. Бог.
            Слушах думите на Боян. Прииска ми се да избухна. Гневът ми да изригне като вулкан. Да разкрася физиономията му с юмруци, а ритниците ми да се впиват в тялото му като зъби на разбесняло се псе, докато той стене, гърчи се и моли за милост. Никаква милост, убиец! Той беше виновен. Виновен с тъпата си наркоманска упоритост. Виновен! Да друса докрай?! Защо не го беше направил? Защо не беше друсал докрай? Защо не беше завлякъл себе си в гроба с поредната доза? Защо не беше помислил на каква опасност излага Жана? Той я беше подложил на едно последно изкушение, на което тя не бе издържала.
            Боян продължаваше да обяснява колко много съжалява. Често споменаваше своя Господ, а аз бях стиснал юмруците си. Господ ли? Ще ти покажа сега един Господ! Господ на гнева, на неверието, на нищото. Да, Господ на нищото! Ноктите хапеха вътрешната част на дланта ми. Зъбите ми бяха стиснати до болка. Готвех се да го пребия. И тогава...
            Тогава, както го гледах в изрядния костюм, с черната книга, която още беше заклещена под мишницата… Когато си спомних с какъв глас се опитаваше да уговаря минувачите да повярват в неговия Бог... Когато погледът в очите му ме погали, вместо да ме прободе както преди… Тогава разбрах, че той си е платил.

            Тогава му казах довиждане. Завинаги. 
Публикуване на коментар