сряда, ноември 11, 2015

Какво виждате на тази снимка?









Нека ви попитам, скъпи читатели, какво виждате на въпросната снимка? Кирил и Методий, сиреч онези, благодарение на които сега пиша този текст, а вие го четете? Националната ни библиотека, където се пази техният завет под формата на безценни ръкописи и книги, документиращи историята на нашата писменост? Добре поддържани цветя пред български паметник? Един есенен, слънчев следобед? Най-синьото небе?


За съжаление както обичайно най-съществените неща остават скрити, защото са срамни. Те не биват изказвани, защото са неудобни. А ние сме нация (ако все още сме такава), която е много добра в показното и кухо тръбене при всеки добре намерен и удобен повод. Но имаме адски големи проблеми с това да изказваме проблемите си. Да, мрънкаме, не спираме да мрънкаме, пръсваме се от мрънкане. И си седим в калта на невежеството, защото някак сме свикнали и там ни е удобно и топличко, а вижте, зима иде, така че топлината е нещо добро.


На тази снимка, скъпи читатели, виждате сграда, която не е ремонтирана основно от 1953-та година, когато е построена. Сграда, която е един от най-важният паметник в тази държава. По-важна от светещите очи на Самуил. По-важна от рушащия се монумент пред НДК. По-важна, защото това е паметник хранилище на българския език, на нашата история. За съжаление за пореден път показваме, че не си спомняме какво са се опитвали да ни внушат българските възрожденци, които толкова често честваме. За чиято памет надуваме сирени и се надигаме при всеки случай, за да кажем: те са били истински българи. Тези истински българи се опитваха между другото да ни научат и да пазим писмеността и книжовността си. Нещо, което отдавна сме забравили, ако изобщо някога сме го запомняли.


На тази снимка, скъпи читатели, виждате сграда с течащ покрив, която в същото време се явява хранилище на редица ценни ръкописи. В нашите бурни време на еврофондове, на какви ли не показни и бетонни реставрации, придружени с буйни слова на директори на музеи. В тези времена, в които милиони се дадоха за създаването на нов музей. В тези времена, в които постоянно се строят нови зали, магистрали, хотели. В които изобщо толкова много се строи, че човек остава с впечатление, че живее в една истинска епоха на „строежа на една нова България”.


В тези времена, скъпи читатели, нашият език, нашата книжовност, нашата писмена история бива съхранявана под течащ покрив. В тези времена на благоустройство на какви ли не държавни и общински сгради, дограмата на Народната библиотека е като спомен отпреди десет петилетки и на места в нея зеят пролуки с дебелината на пръст. И това изглежда е нормално, защото за него не се говори. Защото за него се мълчи. Защото се крие. От срам.


Ако имате възрожденски и български дух, скъпи читатели, и решите да работите в Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”, ако нямате трудов стаж ще взимате съвсем малко повече от заплатата на чистачката на библиотеката. А ако имате 30 годишен трудов стаж нищо чудно да взимате със 150-на лева отгоре. Но така е в днешна България. Подобна е съдбата и на учителите. А актьорите ако нямаха други ангажименти, щяха да са в абсолютно същата позиция. Всички тези живи, действащи будители са унизени и оскърбени в последните 25 години, защото в бюджета никога не се намират пари за тях.


Намират се пари за увеличаващия се всяка година бюджет за МВР и пак ще се намерят, защото живеем в държава, чиито стълб е МВР, а не духовността и книжовността. Намират се пари за фалирали по съмнителни начини банки. Милиони се намират. Теглят се държавни заеми в размер на милиарди. И никога не стигат за култура и изкуство. Защото истинските култура и изкуство не са показни, а често се оказват и неудобни. Защото те не могат да се манипулират, не можеш да ги покажеш на „народа”, докато се тупаш в гърдите. Или ако го направиш, рискуваш те да проговорят и да ти се стъжни.


Бих искал да завърша с нещо оптимистично, но не виждам с какво. Във всяка минута, докато пиша, има опасност ценни монументи от нашата книжовна история да бъдат увредени и да изчезнат. А после, някой ден, ще се сетим какво сме имали и какво сме загубили, но тогава ще е късно. И ще се вайкаме и мърморим по български. Ще си скубем косите и ще псуваме поредното правителство. И ще забравим, че ние сме тези, които оставиха покрива на Националната ни библиотека да тече. Ние сме тези, заради които книжовността ни изчезва. Ние се примирихме с това положение в последните 25 години и си траехме и винаги си мислехме, че може и по-лошо да става. Ние бяхме безразлични, страхливи, примирени, невярващи в силите си.


И ако сега не използваме случая, че сме стигнали до поредното дъно (не знам вече колко дъна станаха, трудни са за броене, да помогнат експертите по дъна на държави и народи)… Да използваме това поредно дъно, за да се опитаме да се оттласнем, вместо да затъваме все по-дълбоко, все по-необратимо, все по-тежко. Книжовността ни зависи от нас, защото всеки гражданин на тази държава. Всеки, който говори български е един жив паметник на този език. Паметници, проговорете, действайте, борете се за книжовността си. Утре ще е прекалено късно.







По последни данни Националната библиотека официално отрича да й тече покрива, но дори  покривът да не тече във физически смисъл, той тече в символичен такъв. Тече от 25 години.

Иван Димитов, 11.11.2015г.
Публикуване на коментар