четвъртък, ноември 12, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 84

ОТТУК НАТАТЪК СЪБИТИЯТА СЕ РАЗВИХА СЪС СВЕТЛИННА СКОРОСТ. Беше изминала седмица от пристигането ни в Созопол и животът ми беше възвърнал част от предишната си привлекателност. Както се прави на всяко море, не щадяхме черните си дробове, както и белите. Не се задържахме в стария град, където беше квартирата ни, тъй като беше прекалено гъсто населен и напращял от туристи. Туристите са едни от най-изнервящите същества във Вселената.
            Пред възможността да киснем в стария град предпочитахме всекидневните разходки до къмпингите “Смокиня” и “Градина”. Атмосферата там беше поносима. Беше пълно с хора на нашата възраст, които имаха една единствена цел – да се забавляват по 24 часа на денонощие. През дните цареше весела шетня. Хората плажуваха, изпичаха се като филийки на слънцето и се къпеха в топлата като чай вода. Правеха походи до скали, за да се гмуркат. Дремеха и събираха сили за вечерите, когато кръчмите се пълнеха, а на плажовете изгряваха огньове.
Шарени млади хора, смях, глъчка. Около огньовете свиреше музика на живо, танцуваше се и се пушеше от добрата стара марихуана. Ще ви излъжа, ако кажа, че не пуших трева, но това не означаваше, че съм се върнал към наркотиците.
            За Ники времето за връщане в София наближаваше. Отпуската му изтичаше след три дни, но аз и Боби нямахме този проблем. Можехме да останем в Созопол още две седмици или да си тръгнем на следващия ден. Или да сменим мястото с друга точка на морето, или защо пък не да се качим на планина?
            Щяхме да ходим към “Смокиня”. Беше привечер. Цял ден бяхме плажували и се бяхме запознали с приятна компания от Смолян, която ни покани на рожден ден вечерта. Върнахме се, за да се преоблечем, да похапнем и да вземем по душ. Квартирата ни се намираше близо до училището в стария град. Приятно местенце с неприятна хазяйка – една очаквана комбинация.
Когато бяхме готови, излязохме. Запровирахме се през тълпата. Предвкусвахме блажения момент, когато щяхме да излезем от шумотевицата на града. Минахме покрай амфитеатъра, пресякохме улицата и тръгнахме по тротоара от лявата страна. Бяхме се заговорили, в никакъв случай за нещо важно. Така стигнахме до параклиса. Подминахме го, без да погледнем. Всичко щеше да продължи като по ноти, ако един глас не ме беше спрял. Познат глас, който зададе въпрос към един забързан минувач.

            Въпросът беше: искаш ли да ти разкажа за Господ Бог. 
Публикуване на коментар