КОРАБИ

(На Любомир Младенов.)

- Хората са кораби – каза капитанът на круиза на жената, която беше чакал цял живот и която беше срещнал току-що. – Плават с години в океана на живота си, когато съвсем неочаквано на хоризонта се появява мъничка точка. С приближаването точката се оказва човек и тогава те изсвирват със свирката на парахьода, изпускат пара, радват се на срещата със себеподобен след дългите дни на вълни, китове и делфини. А после вече са един до друг, усмихват се, за един момент сякаш ще спрат, но не, в следващия момент те вече бавно се разминават, а преди да се скрият зад ъгъла само изсвирват едно последно сбогом със свирката си. Да, хората са кораби, а корабите се срещат, за да се разминат – завърши капитанът, наду свирката, която висеше на врата му, изпусна две-три кълба дим от лулата си и после си тръгна, а преди да се скрие зад ъгъла спря за момент, но само за да изпусне още няколко кълбета дим от лулата и да надуе свирката за последен път, преди да изчезне от живота на жената завинаги.