петък, октомври 23, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 72

- ЗА КАКВО СИ МИСЛИШ?
Дните са се слели в безкраен ден, съставен от секундите, когато сме заедно.
Лежим заедно, мислех си, а имам чувството, че винаги сме лежали така, сгушени, обвили се един друг, дишащи, чувстващи. Най-накрая чувстващи след сушата. Когато до теб има любимо същество, светът се превръща в прегръдка.
- Можеш ли да повярваш – захлипа тя, – че един ден всички около нас ще умрат? Първо ще умрат бабите и дядовците ни, после родителите, а най-накрая един по един ще започнат да измират нашите приятели.
- Приятелите ни? А ние?
- Ние ще гледаме отстрани – продължи да плаче тя, – и няма да можем да направим нищо.
            Както бяхме лежали в безкрайна прегръдка, тя се беше разплакала. Трябваше й време, докато се реши да ми каже каква е причината. Очите й бяха червени, а гласът – разстроен. Толкова я обичах.
            - Ще гледаме отстрани? Няма ли и ние да сме мъртви? Няма ли да изпреварим приятелите си? Точно така, със сигурност ще ги изпреварим. Повечето от тях живеят прекалено скучно и ще доживеят до дълбоки старини, ако не се самоубият с начина си на живот преди това, разбира се.
            - Няма значение! Дори смъртта на родителите е достатъчна. Не е ли тъжно?
            - Тъжно е, но е факт. Светът се състои от факти, които трябва да приемеш.
            - А ако не искаш да приемеш? Ако не искаш да приемеш смъртта на близките си като нещо нормално? Това не може да бъде нормално. Не!
            - Тогава си отклонение. Отклонение от нормалните пътища. Ти си едно сладко отклонение и аз те обичам.

            Тя спря да хлипа след половин час. От едната крайност се озова в другата – говореше колко прекрасен е светът и добре, че всичко в него било толкова балансирано. Често се питах дали хероинът не беше баластът, чрез който тя поддържаше деликатното равновесие между настроенията си. 
Публикуване на коментар