петък, октомври 30, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 77

- МРАЗЯ ИЗПРАЩАНИЯТА – каза Жана и с намръщено лице отпи кафе от малката пластмасова чашка.
            Кафето на гарите обикновено е горчиво и блудкаво. Пътуващият човек е склонен на компромиси с идеята, че той просто минава. Че няма да се задържи тук и затова няма смисъл да роптае срещу тази несправедливост. Пътуването е смирение.
            Аз също мразех изпращанията, но въпреки това бях тук. Изпращах Жана, която предпочете да си тръгне първа. Заминаваше към вилата в Родопите, където се надяваше да води живот в пълна трезвост, поне що се отнася до тежките наркотици.
            - Ще ми пишеш, нали? – попитах я.
            Беше обещала, че ще направи необходимото, за да ми пише веднъж на седмица. Нямаше представа, дали в селото има интернет клуб, но дори да нямаше, щеше да измисли някакъв вариант. Родителите й си мислеха, че отива там за два месеца да си почине от следването, което напоследък я изтощило.
            - Естествено че ще ти пиша.
            - Няма да се даваме!
            - Няма да се даваме!
            И двамата се страхувахме от дългото разстояние и особено от лошия му навик да разделя завинаги.
            - Време е да се качвам!
            Автобусът ни чакаше. Помогнах й с багажа. Разполагахме с пет минути. Защо нямахме щастието да се срещнем за три часа на някое летище, за да предам по нея пратката, предназначена за мой приятел отвъд океана, или поради друг подобен малък повод, и да изживеем съвместния си живот за това смешно кратко време? Вместо с вечна раздяла трябваше да се мъчим с раздяла с неясен срок. Това ми се струваше несправедливо. Когато се виждаш с някого само веднъж, сърцето ти по-лесно се усмирява, поне аз така мисля. Но какво ли разбирам от сърца?
- Време е да се качвате – погледна ни отвисоко шофьорът.
Шофьорите сигурно се насищат на раздели. Как мислите, по колко раздели виждат те на седмица, на месец? А на година? Дали това води до съответните изкривявания? Когато шофьорът се готви да замине нанякъде, на почивка за седмица-две, и съседът му примерно тръгва да казва: „Сбогом”, но си остава с едно „с”, понеже шофьорът му пуска такъв поглед, че съседът веднага млъква.
- Време е да се качваш! – казах аз.
Висях пред отворената врата със сълзи в очите. Аз, човекът, който никога не плачеше. Тя ми каза нещо, така и не разбрах какво. Имам този проблем, когато съм развълнуван, се вкопавам в себе си и изключвам околните.
- Време е да се качвате! – натърти шофьорът.
Окей, пич, ясно, че си на работа и толкова бързаш, и си толкова изнервен. Но всички са на работа, всички толкова бързат и са толкова изнервени. Не ти ли писва от тази помия? От всичките тези нерви и от цялото това бързане?
- Качвам се.
Тя ме прегърна, целунахме се. Това, предполагам, е обичайният код на поведение в подобни случаи.
- Качвайте се!! – шофьорът всеки момент щеше да забие ръка в клаксона.
Хората отвътре ни замеряха с намръщени погледи, но на нас ни беше все едно.
- Обичам те – казвам и допълвам: – А сега се качвай.

            Вратата на автобуса изсъска като змия и автобусът потегли. 
Публикуване на коментар