понеделник, октомври 05, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 55

ПРЕКАРВАХ ВРЕМЕТО СИ С БОЯН И С МЕНСЪНА. Сутрините се засичахме в клиниката, надрусвахме се, а хапчетата за вечерта скатавахме по джобовете. Пазехме ги като живота си и когато моментът настъпеше, ги вадехме оттам и ги изпивахме жадно. Междувременно движехме по разни заведения и Боян и Менсъна не спираха да ме запознават с нови хора.
Може би ще попитате какво стана с моите приятели? Те проявяваха желание да се срещат с мен. Звъняха ми. На няколко пъти се изтърсиха пред вратата, но отбивах опитите им, тъй като не бях успял да преглътна удара от тяхна страна. Какви ти приятели, щом веднага се бяха вързали на майка ми? Представях си как отново движа с тях, а седмица по-късно някой подхвърля друг слух и те отново ми се нахвърлят. Защо ли тази мисъл не ме блазнеше?
В същото време отношенията с нашите процъфтяваха. С бащата редовно си разменяхме усмивки, а майка ме будеше в отлично настроение, нахранваше ме и ме изпращаше с благи думи към сутрешната наркотична доза. Вечерите се прибирах замаян от втората доза и те продължаваха да ме обгрижват. Като в приказка.
Събирахме се на новото място на Боян. Бяхме най-много пет-шест души и Менсъна беше редовен посетител на сбирките, в които разговаряхме, пиехме по бира-две и от време на време гледахме филми. В последно време той изживяваше щастието от повторното продрусване с хапчета и разполагаше със стабилни запаси от медикаменти, а Боян често се поддаваше на любезните му покани. Главата на Боян имаше навика да кима утвърдително, когато Менсъна услужливо му предлагаше каквото там предлагаше. Аз бях пас. MST-то напълно задоволяваше потребностите ми.
Ходехме по купони, безкрайни купони, от които се прибирах докъм десет часа вечерта, поне в началото, докато нашите не се убедиха, че могат да ми имат доверие. Нямахме никаква работа и едничкото ни задължение през деня бяха двете надрусвания. От изписването от клиниката неусетно беше изминал месец.


Публикуване на коментар