неделя, октомври 18, 2015

Спечелих първо място на конкурса "Яна Язова"

Днес разбрах, че съм спечелил първо място на конкурса "Яна Язова". Много се радвам, че печеля конкурс на името на автор, който винаги е изразявал на висок глас позицията си. Автор, чиито роман за Левски се е опитал да присвои Николай Хайтов. Автор, който е крещял толкова силно, че е умрял при неизяснение обстоятелства като е доста вероятно да става въпрос за ДС.

На стената ми във ФБ Петър Величков, председателят на журито написа невероятни думи за разказа ми, които не мога да не споделя. Никой досега не е казвал толкова хубави неща за мен:



"Вашият разказ е като цвете, символично поднесено на покойната авторка и е напълно съзвучно с писаното от нея. Понякога стават подобни единомислия в литературата. Журито е щастливо от това."

Друго, което е много важно за мен е, че конкурсът е в Лом, което е на 43 километра от селото, в което съм прекарал летата си като дете при баба си и дядо си. Градът, който е на 73 километра от Оряхово, откъдето е другата ми баба, Бог да я прости. Градът, от който е чичо ми. Да живее Северозапада!

А разказът е следният:



Силата на думите

           
            Тази събота между два и два и шест на обяд в градинката на Кристал думите решиха да покажат своята сила на човечеството. Иначе следобедът не се отличаваше по нищо от миналия или от следващия следобед. В градинката пъплеха майки с деца, пиеше се бира, кафе и се разхождаха обичайните минувачи.
Но ето, че две жени се срещнаха и едната каза на другата:
            -  Оф. Отивам да върна маратонките, дефектни са. За втори път тази седмица. Ще се гръмна!
            В ръката й изневиделица се появи пистолет, тя се стресна, пръстът й трепна върху спусъка, проехтя изстрел и жената се свлече на земята с пръснат мозък.
            Втората жена изпищя и започна да повтаря:
            - Божичко! Божичко!
            Небесата се разтвориха и отгоре се чу дълбок глас.
            - Да! Какво има?
            Втората жена не успя да каже нищо и на момента припадна.
            А една трета жена, нямаща нищо общо с първите две, която буташе количката с детенцето си, като видя тази картина рече:
            - Дяволите да ме вземат.
            До нея изникнаха три ниски червени дяволчета с малки, но остри рога, грабнаха я и я отмъкнаха нанякъде. За късмет детето се разрева и след минути промълви:
            - Мама. Ла тук!
            Майката се материализира до него, изпищя, грабна детенцето, заряза количката и си плю на петите.
            Двете момчета, които спореха на пейка наблизо не видяха нищо от случилото се, така бяха потънали в спора си.
            - Абе я си еби майката! – ядоса се едното от тях.
            И другото момче се оказа голо, а пред него лежеше също така гола жена, която го погледна с най-учудения поглед и му каза.
            - Какво правиш, Цеци, мама?
            Тримата търтиха да бягат. Майката и момчето търчаха както ги е майка родила.
            Един поет, който се обясняваше за пореден път с жената на живота си най-сетне се предаде:
            - Ти си права. Аз наистина живея в облаците.
            Той се издигна във въздуха и след не повече от двайсет секунди вече се намираше върху един облак, откъдето помаха на жената, която му завика да слиза.
            А пък двама приятели, които не се бяха виждали от доста време тъкмо се разделяха и единият каза на другия:
            - Накъде ще пътувам през лятото ли? Накъдето ме завее вятърът!
            Появи се силен вятър, който някак успя да грабне само него.
            Една баба, която всеки ден хранеше гълъбите в парка се прекръсти и занарежда:
            - Боже, помогни ми!
            Небесата отново се разтвориха и дълбокият глас изнервено каза:
            - Ехо. Има ли някой там? С какво мога да помогна? Или отново става дума за  фалшива аларма?
            Бабата се прекръсти отново и се зачуди какво да каже, но така се беше шашнала, че нищо не успя да измисли.
            - Не е хубаво това, дето го правите. Да ме викате за щяло и нещяло – обиди се Бог, дръпна завесите си и отиде да си гледа работата.
            Хората от околните кафенета панически запредупреждаваха всички минувачи да си траят и в никакъв случай да не споменават каквото и да било. Въпреки това имаше още двайсетина нещастни случая, от които дванайсет бяха физически наранявания, пет бяха с летален завършех, а три бяха трудни за определяне.  
            Шестте минути, в които думите се материализираха, бяха истински апокалипсис за възрастните. Само децата се забавляваха, защото на езика им беше това, което им беше в главата: колела, сладолед, футболна топка, нова кукла, количка с дистанционно управление, мама и тате да са щастливи и други такива нормални желания.
            Случилото се не се повтори никога повече. Въпреки всички опити на децата и въпреки възрастните, които всячески избягваха тази градинка и да говорят за станалото. Единственото, което ще се запомни от времето непосредствено след инцидента, щяха да бъдат щастливите детски крясъци и дълбокото мълчание на възрастните.
А думите предупредиха на какво са способни и се кротнаха, но бяха готови да разкатаят фамилията на човечеството във всеки един момент, когато то успееше да ги издразни достатъчно, че да си правят труда.

Публикуване на коментар