неделя, октомври 04, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 54

ВЪРНАХМЕ СЕ ПО ДОМОВЕТЕ СИ. Всеки ден към осем, осем и нещо взимахме MST-то си от клиниката, включително в неделя. Сутрините изкарвах заедно с тайфата от клиниката, най-вече с Боян и Менсъна, с които не спирахме да обикаляме, дори да нямахме цел. Когато си бил затворен задълго и си завиждал на минувачите по тротоарите, защото кръстовете им не ги болят от продължително лежане и седене, просто не те свърта на едно място.
- Продължавай така и скоро ще забравим цялата история – каза баща ми, когато ме посрещна вкъщи в деня на изписването. – Казаха, че наистина имаш желание да се оправиш.
Желание? Ако продължаваха да ми дават MST, щях да имам желание за каквото и да е!
- Само внимавай да не стане като предния път!
- Няма, тате.
Редът у дома беше възстановен, макар и половинчато. Нашите си мислеха, че скоро всичко ще свърши, а то едва сега започваше. Друсайки с морфин, бях прекрачил една граница и сега се намирах от другата страна. Все още нямах идея, как служителите от клиниката бяха заключили, че нещата се оправят, но не ми и пукаше. Бях отново на свобода. Само това ме интересуваше.
След няколко дни вкъщи (без сутрините, разбира се) изпълзях от блока. Зимата продължаваше да е необичайно гореща. Преди два дни падна сняг, който веднага се стопи. Хората по тротоарите бяха забравили зимните си якета и се разхождаха по блузи. Направих едно кръгче из улиците в центъра, без да срещна нито един познат, и накрая се намерих пред един уличен телефон. Пръстите ми нетърпеливо набраха номера на Боян. Обаждах се на мобилен телефон и трябваше да говоря бързо. Първия път връзката прекъсна, преди да се уговорим. Позвъних отново.
- На „Кристал” съм, говори бързо!
- Идвам след десет минути.
- Супер!
            Той закъсня, но не го чаках дълго. Беше избръснат и спретнат, с дънки и суитчър, и директно ме задърпа към новото си място. Техните отвърнали на амбициите му да откаже дрогата, като му наели таванско помещение с две стаи. Даваха му и пари, за да преживява, докато си намери работа, за което Боян не се беше разбързал.
            - Добро начало – отвори вратата на входа Боян и ме пусна пред себе си. – Имах нужда да остана малко сам, тоест да живея сам де. Не съм го правил от толкова време. В „Мираж” почти се чувствах сам. Имам предвид, не знаеш какво е да делиш квартира с още десетина души, като във всяка стая спят средно по трима. А когато от тези десет всичките друсат, става страшно.
            Квартирата беше в малка кооперация без асансьор и ние се задъхахме по стълбите.
            - Нямаш никакво лично пространство в какъвто и да било смисъл на думата. Събуждаш се от крясъци. Карате се за хероин. Някой винаги крие за себе си, докато други делят с всички. Единственото място, където можеш да се усамотиш, е тоалетната. Но и там не можеш да се задържиш дълго, хората стават раздразнителни и истерични, тряскат по вратата, крещят, че се насират. Гадост. Ако има нещо по-лошо от друсането, това е да споделяш жилищно пространство с наркомани, особено ако са много.
Вече бяхме горе и вратата се отвори със скърцане. Пред очите ми се откри гледка към добре подредено жилище с немного мебели, но много уютно.
- Какво ще кажеш, копеле?
- Нямам думи.

Малка кухня и спретната стаичка. Какво повече ти трябва? Малко пространство, само за теб. Понякога мисля, че това е единственото, което търся в този свят. Място, където да ме оставят на мира и да съществувам както си искам, нищо повече. 
Публикуване на коментар