петък, октомври 30, 2015

Ела, напиши си стихотворение



На Силвия Чолева

Днес няма да напиша стихотворение 
за рождения ден на Силвия Чолева. 
Защото в него не би ставало дума 
за прочетени книги, за чай и безсъния, 
за градини с цветя, за смърт, гробища, 
за зелените и златните словосъчетания, 
нито за премиера в Художествената академия, 
белязана от присъствието на Снежина Петрова. 
Не, в никакъв случай няма да пиша за нея.

Днес няма да напиша стихотворение 
за рождения ден на Силвия Чолева, 
защото в него ще става дума 
за това как тя реже клони с резачка, 
поти се и псува, поти се и псува, 
на вилата си, след като е местила камъни.

Всичко това ще стане за три часа и двайсет и две минути, 
а после ще я вземе кола на радиото, 
ще отпътува да отразява някакво културно събитие 
на морето, вечерта в хотелската стая ще чете роман, 
чиито автор ще интервюира на следващата сутрин.

А обратно в София, на обед, тя ще прелети до университета, 
ще се опитва да учи полуграмотни студенти да пишат есе, 
после ще мине отново през радиото да монтира материала 
от изложбата преди два дни, който не е бил спешен, 
после ще отиде в друг университет да учи други студенти 
как не се пише есе, после ще отиде на премиерата на 
новата постановка на Деси Шпатова, там ще се срещнем.

Не, в никакъв случай няма да пиша, 
а ще я изчакам сред тълпата и ще отидем 
в някоя кръчма, ще пием водка, ракия, уиски, 
може дори да решим да хапнем нещо, кой знае, 
ще си говорим за поезия, за театър, 
за това колко е бърз животът, 
как все по-трудно ни остава време 
за нас и за това, което наистина желаем да правим.

Днес няма да пиша, не, няма да пиша 
за това как в един момент ще започнем здраво да псуваме, 
първо ще я издразня с някоя реплика, тя ще ми каже: 
"Я си еби майката!", аз ще се усмихна, 
после отново ще стане дума за ангажираностите, 
тя ще каже: "Мамка му, писна ми, не издържам повече, 
не знам как продължавам така, ебаси ужаса, 
нямам време да си напиша стихотворенията, 
нямам време да си напиша разказите, 
за идеята за роман въобще не ми се мисли." 
И после ще псуваме, ще псуваме, ще псуваме.

После ще се „изпусна” как някой ден ще напиша стихотворение 
за рождения й ден, тя ще отвърне: 
"Ти си луд, Иване, луд!" 
Ще се съглася, ще добавя, 
че после ще й го дам да го редактира,
а то ще е дълго, с повтарящи се части, 
в него ще има запетайки, точки, тирета, 
и гадост, дори две удивителн, това е отвратително, 
и в него няма да има нищо минималистично, 
ей така, за да я издразня, хубаво е да се дразните понякога, 
а тя ще изпсува колко е несправедлив животът 
и ще каже, че при тези условия предпочита 
да си напише стихотворението сама, 
за да не си хаби времето с глупости.

Да, нямам ни най-малка идея да пиша стихотворение 
за рождения ден на Силвия Чолева, 
а просто я дразня, дразня, дразня, 
докато се ядоса, ама добре се ядоса 
(харесва ми как пише ядосана), 
за да накрая й дам някой смачкан бял лист 
или някоя салфетка, 
или най-добре продупчено билетче 
от градския транспорт 
и й кажа:
"Ела, напиши си стихотворение, Силвия!"

2014г. 


Публикуване на коментар