петък, октомври 02, 2015

ЖИВОТЪТ КАТО ЛИПСВАЩА ЛЪЖИЦА - 52

- ВИЖ ТОВА НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА КАЖЕ. Може би някой ден ще измислят дрога, която да предизвиква в умовете ни халюцинации от бъдещето, но този ден още не е дошъл и ние не можем да кажем даже какво ни чака утре. Може да ни сгази кола... Или нещо друго...
            - Трамвай, примерно – прекъснах го за момент.
Боян почти беше стигнал до дяволското доказателство за съществуването на Бог в един от любимите ми руски романи.
            - Трамвай, ли? Откъде ти хрумна трамвай?
            - От една книга...
            - Ти с твоите книги... – махна ръка с разочарование Боян.
Той обичаше динамичния начин на живот, съществуването в постоянно движение, просто заради самото движение, и смяташе книгите за губене на време, което е по-добре да изживееш.
            - А ти? – засмях се в отговор и запалих нова цигара. – А ти, с твоите безкрайни наркотични фантазии? Понякога си мисля, че трябва да се заемеш с производство на дрога.
            Очите на Боян светнаха.
            - Да, знаеш ли, мога да съм царят на наркотичните коктейли. Лабораторията ми ще се намира в мезонет в някой краен квартал и ще бъде издирвана от полицията. А там, копеле, там ще стават чудеса! Ще смесвам различни сортове кикове и ще опивам хората с резултатите. Наркотиците, които произвеждам, ще губят свойствата си, ако се смесят с нещо вредно. А всички вие, приятели мои, всички вие ще работите за мен като дегустатори. Ще имаме кинти и каквото там трябва. Чуден живот, копеле – въздъхна Боян на края на видението си.
            - Колкото чуден, толкова нереален. Боян – пошегувах се, – царят на словесните чекии.
            - Това не е шега работа, копеле. Сега си чеша езика, но друго е животът на десетки наркомани да зависи от теб.
- А твоят живот? От какво зависи твоят живот, Бояне?
- Хайде стига. Да не прекаляваме.
- Не си ли искал някога да станеш някой?
- Не започвай и ти, какво означава някой? – попита той и изтръска цигарата си.
- Не знам, да работиш нещо конкретно или да направиш нещо, каквото и да е?
- Да работя за някой и да продавам живота си?! – с възмущение рече той и стисна перилото на балкона. – Осем часа на ден, докато смъртта ни раздели? Това ако е бъдеще, копеле! Не, мерси, предпочитам да прося. Не вярвам на тая работа. Влизал съм в този филм и не е за мен. Ставам друг човек, депресирам се и спя много. Ако работиш по осем часа, трябва да спиш най-много шест на денонощие. Само така гарантираш, че повечето време остава за теб, и не се превръщаш в зомби.
- Добре, не ти ли се струва нормално да имаш семейство?
- Аз нямам семейство, Кольо. Окей, нашите са някъде там, ама никога не съм се разбирал с тях. Едва изчаках да порасна и да се чупя. Не се чупих директно, бях някъде наоколо, но дори да живеех в апартамента им, не бяхме заедно. А за свое семейство не съм мислил, няма смисъл!
- Отричаш всичко!
- И себе си – Боян се разсмя с тютюнева кашлица. – Всичко, и себе си.

Редовно водехме подобни диалози. От три месеца и нещо живеехме в безвремие и тези разговори ни помагаха да убиваме времето. На моменти, признавам, това ми заприличваше на терапия. Безкрайни диалози за личните ни проблеми, водещи до нищото. Не знаехме докога ще продължаваме така, а малко по малко полудявахме. И сестрите не искаха да ни кажат. Само един път се изпуснаха, че скоро ще ни пратят по домовете, но тази информация не ни стигаше. Нетърпеливо шляпахме карти, гледахме телевизия и чакахме нещо да се случи. 
Публикуване на коментар